Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 27

Петък, 27 май – четвъртък, 16 юни 2005 г.

Аманда Айнщайн все още беше жива. Беше на осемдесет и четири години и живееше в апартамент в луксозен хотел, собственост на по-големия й син Алан.

Алан Айнщайн беше на петдесет и една години и беше извънредно умен – точно като брат си Мао, който беше с една година по-малък. Но докато Алан беше икономист по образование (и то не само на хартия), а впос­ледствие бе станал и собственик на хотел (бе получил въпросния хотел от майка си като подарък за четирийсетия си рожден ден), малкият брат Мао се занимаваше с инженерство. В началото кариерата му не потръгна особено добре, тъй като Мао беше изключително съвестен. Бе започнал работа в една от водещите петролни компании в Индонезия, където отговаряше за качеството на производствената система. Грешката на Мао беше, че той си вършеше работата както трябва. Изведнъж всички средни мениджъри в компанията бяха лишени от възможността да отклоняват различни суми пари, когато трябваше да се поръчат ремонтни дейности, защото вече чисто и просто нямаше нужда от такива. Ефективността на петролната компания се увеличи с трийсет и пет процента и Мао Айнщайн стана най-мразеният служител. Когато тормозът от страна на колегите прерасна в откровени заплахи, Мао реши, че е най-добре да се оттегли, и получи назначение в Обединените арабски емирства. Бързо увеличи ефективността и там, докато за всеобща радост индонезийската компания скоро се върна на старото си ниво.

Аманда беше безкрайно горда със своите синове. Само не можеше да разбере как така и двамата са толкова умни. Херберт й беше споменавал, че в рода му имало добри гени, но тя не си спомняше какво точно бе имал предвид.

Както и да е, когато Алан й се обади по телефона, Аманда страшно се зарадва и го покани заедно с всичките му приятели в Бали. Увери го, че веднага ще каже на Алан-младши, който щял да изхвърли някой и друг от гостите на хотела, ако се окажело, че в момента е пълно. Щяла да се обади и на Мао в Абу Даби и да му нареди да си вземе отпуск и да си дойде вкъщи. Да, разбира се, че в хотела сервирали напитки – със и без чадърче. И, да, Аманда обещавала да не се намесва в самото сервиране.

Алан благодари на Аманда и й каза, че скоро всички ще пристигнат в Бали. Накрая завърши с приятелските думи, че на света няма друг човек като Аманда, който да е стигнал толкова далеч с толкова ограничен интелект. На Аманда това излияние й се стори така красиво, че очите й се насълзиха.

– Побързайте, скъпи Алан! Побързайте!

Прокурор Ранелид откри следобедната пресконференция с едно тъжно разкритие, свързано с полицейското куче Кики, което бе сигнализирало за труп на дрезината в Окерш Стюкебрук и по този начин бе дало основание на прокурора за поредица от предположения. Те, разбира се, били правилни, като се имат предвид знаците, дадени от кучето, но впоследствие се оказали напълно погрешни, обясни Ранелид.

Сега станало ясно, че въпросното куче всъщност не било с всичкия си, затова не можело да се разчита на информацията, получена от него. Накратко, на дрезината всъщност никога не било имало труп.

Прокурорът допълни, че полицейското куче току-що е било приспано, което според него било умно решение от страна на водача му (прокурорът така и не разбра, че Кики под ново име бе изпратена при брата на водача, който живееше в Централна Швеция).

Ранелид се извини, че от полицията в Ескилстюна пропуснали да го уведомят за новата и изключително благородна религиозна насока, в която се развива организацията Never Again. Прокурорът обясни, че ако този факт му бил известен по-рано, щял да даде съвсем други инструкции, с които да подпомогне хода на разследването. Следователно заключенията, които Ранелид бил нап­равил, се основавали отчасти на знаците на едно побъркано куче и отчасти на невярната информация от страна на полицията. По този параграф Ранелид помоли за извинение от името на полицията.

Що се отнасяло до открития в Рига труп на Хенрик „Кофата“ Хултен, най-вероятно щяло да започне ново разследване за убийството му. Случаят с Бенгт „Болта“ Бюлунд обаче бил приключен. Съществували силни доказателства, че той се е присъединил към Френския чуждестранен легион. Тъй като при постъпването си там всички новобранци получават псевдоним, било невъзможно да се потвърди със сигурност, но все пак имало голяма вероятност Бюлунд да е станал жертва на терористичния акт, извършен в Джибути няколко дни по-рано.

Прокурорът подробно описа взаимоотношенията между главните действащи лица и показа тънката и елегантна Библия, която по-рано същия ден бе получил от Босе Юнгберг. В края на пресконференцията журналис­тите попитаха къде могат да открият Алан Карлсон и придружителите му, за да чуят и тяхната версия, но Ранелид отговори, че оставя този въпрос без коментар (не беше в негов интерес оня изкуфял старец да се раздрънка за Чърчил и за бог знае още какво в присъствието на пресата). Затова вниманието на журналистите се прехвърли към случая с Кофата Хултен, който бе смятан за мъртъв, а доскорошните предполагаеми заподозрени за убийството му бяха обявени за невинни. Така че кой беше убил Кофата?

Ранелид се беше надявал, че този случай ще потъне в забвение. Сега обаче трябваше да подчертае, че ще бъде започнато ново разследване по него веднага щом настоящата пресконференция приключи, като резултатите ще бъдат обявени допълнително. За изненада на Ранелид журналистите приеха това обяснение, както и останалите му думи. Прокурорът и кариерата му бяха оцелели.

Аманда Айнщайн бе помолила Алан и приятелите му да тръгнат за Бали час по-скоро, което напълно отговаряше на тяхното желание. Всеки момент някой прекалено напорист журналист можеше да открие фермата на Босе и тогава би било най-добре да ги няма там. Алан бе изпълнил своята част от подготовката за пътуването, свързвайки се с Аманда. Останалото беше в ръцете на Хубавицата.

Недалеч от фермата на Босе се намираше военно летище, където разполагаха със самолет „Херкулес“, който без проблем можеше да побере слон, та дори и два. Въп­росният самолет неведнъж бе бръмчал над фермата и бе изкарвал акъла на Соня. Точно това бе дало идея на Хубавицата как да действа.

Гунила обсъди въпроса с един полковник от летището, но той се заинати. Искал да види всички възможни удостоверения и разрешителни, преди дори и да помисли да транспортира хора и животни. Например армията при никакви обстоятелства нямала право да се конкурира с търговската авиация и полковникът имал нужда от сертификат, издаден от Министерството на земеделието, че случаят не е такъв. Освен това се налагало да направят поне четири прекъсвания по време на пътуването и на всяко летище трябвало да ги чака ветеринар, който да проверява състоянието на слона. На слона пък трябвало да бъде осигурявана почивка от поне дванайсет часа между полетите.

– Да върви по дяволите шведската бюрокрация – каза Хубавицата и се обади на „Луфтханза“ в Мюнхен.

Те бяха съвсем малко по-отзивчиви. Да, можели да качат един слон и няколко придружаващи го пътници, което трябвало да се случи на летище Ландветер до Гьотеборг, и – да, можели да ги закарат до Индонезия. Единственото изискване било да покажат сертификат за собственост на слона и на борда на самолета да присъства лицензиран ветеринар. Трябвало да представят и необходимите визи за влизане и пребиваване в Индонезия. Последното се отнасяло както за хората, така и за животните. Когато тези условия бъдат изпълнени, админис­трацията на самолетната компания можела да планира полета в рамките на следващите три месеца.

– Да върви по дяволите и немската бюрокрация – каза Хубавицата и се обади направо в Индонезия.

Установяването на връзка отне известно време, тъй като в Индонезия има петдесет и една самолетни компании и далеч не всички разполагат с англоговорещ персонал, който да отговаря на телефонните обаждания от чужбина. Ала Хубавицата не се предаде и накрая успя. В Палембанг, на Суматра, имаше транспортна компания, която срещу разумно заплащане с радост щеше да направи едно кръгче до Швеция и обратно. За целта имаха Боинг 747, който бе наскоро закупен от азербайджанската армия (за късмет събитията се случваха по времето, преди всички индонезийски самолетни компании да влязат в черния списък на ЕС и да бъде забранено кацането им на територията на Европа). Компанията обеща да уреди всички документи за кацането в Швеция, а клиентът трябваше да се погрижи за разрешителното за кацане в Бали. Ветеринар ли? Че за какво им е?

Оставаше да се договори заплащането. Крайната цена беше с двайсет процента по-висока от първоначално заявената, а благодарение на красноречието си Хубавицата успя да убеди компанията да приеме плащане в брой в шведски крони при кацане в Швеция.

Докато индонезийският Боинг излиташе за Швеция, приятелите се събраха на ново съвещание. Бени и Юлиус получиха задачата да фалшифицират някои документи, които да покажат на педантичния персонал на летище Ландветер, а Алан обеща да уреди нещата с разрешителното за кацане в Бали.

Както можеше да се очаква, на летище Ландветер срещнаха известни затруднения, ала Бени имаше не само фалшиво разрешително за практикуване на ветеринарна медицина, но и няколко специализирани фрази в речника си. Това в комбинация със сертификата за собственост на Соня и медицинското й свидетелство, както и солиден брой „валидни“ документи, подписани от Алан на индонезийски, улесни благополучното качване на всички от групата на борда. Тъй като сред целия куп лъжи приятелите казаха, че следващата им дестинация е Копенхаген, дори не им поискаха паспортите.

Групата се състоеше от стогодишния Алан Карлсон, обявения за невинен крадец на дребно Юлиус Юнсон, вечния студент Бени Юнгберг, неговата годеница – хубавата Гунила Бьорклунд, двете й домашни животни – слоницата Соня и немската овчарка Бъстър, брата на Бени Юнгберг – открилия вярата търговец на хранителни стоки на едро Босе, доскоро така самотния полицейски инспектор Аронсон от Ескилстюна, бившия престъпен бос Пер-Гунар Йердин и майка му – осемдесетгодишната Росе-Мари, която някога бе изпратила онова злополучно писмо на сина си в затвора.

Пътуването отне единайсет часа, без да се налага да се правят каквито и да било прекъсвания. Групата бе в добро разположение на духа, когато индонезийският капитан съобщи, че се приближават към международното летище на Бали и че е крайно време Алан Карлсон да приготви разрешителното за кацане. Старецът отговори, че капитанът трябва само да му каже, когато авиодиспечерът се обади. Алан щял да уреди останалото.

– Вече се обади – каза капитанът притеснено. – Какво да му отговоря? Може да ни свалят всеки момент!

– Не се тревожете – каза Алан на капитана и взе слушалките и микрофона му. – Ало? Летище Бали? – попита Алан на английски и получи отговор, че трябва незабавно да се идентифицират, освен ако не искат да се запознаят отблизо с индонезийските военновъздушни сили.

– Казвам се Долара – съобщи Алан. – Сто Хиляди Долара.

От кулата за контрол на въздушния трафик не последва отговор. Индонезийският капитан и помощник-пилотът погледнаха Алан с възхищение.

– В момента авиодиспечерът обсъжда с колегите си на колко ще делят – обясни Алан.

– Знам – каза капитанът.

Минаха още няколко секунди, преди от кулата да се обадят отново.

– Ало? Там ли сте, господин Долара?

– Да, тук съм.

– Извинете, но как казахте, че е малкото ви име, господин Долара?

– Сто Хиляди – отговори Алан. – Аз съм господин Сто Хиляди Долара и бих искал да получа разрешение за кацане на вашето летище.

– Извинете, господин Долара. Чуваме ви малко лошо. Бихте ли били така добър да кажете малкото си име още веднъж?

Алан обясни на капитана, че авиодиспечерът е започ­нал да преговаря.

– Знам – каза капитанът.

– Малкото ми име е Двеста Хиляди – каза Алан. – Имаме ли разрешението ви да кацнем?

– Един момент, господин Долара – каза авиодиспечерът и след като получи одобрението на колегите си, продължи:

– Приветстваме ви най-сърдечно в Бали, господин Долара. Приятен престой!

Алан му благодари и върна слушалките и микрофона на капитана.

– Това определено не е първото ви посещение тук – каза капитанът и се усмихна.

– Индонезия е страната на неограничените възможности – отвърна Алан.

Когато високопоставените служители на международното летище в Бали разбраха, че повечето от спътниците на господин Долара нямат паспорти, както и че един от тях тежи близо пет тона, поискаха още петдесет хиляди, за да уредят митническите документи, разрешителното за пребиваване и подходящ транспорт за Соня. Ала само час след като кацнаха, приятелите пристигнаха в хотела на семейство Айнщайн, включително и Соня, която бе превозена в компанията на Бени и Хубавицата в един от камионите за кетъринг на летището (пътниците на следобедния полет за Сингапур този ден, за съжаление, останаха без храна и напитки).

Аманда, Алан и Мао Айнщайн ги посрещнаха и след порой от прегръдки и целувки гостите бяха отведени до стаите им. Междувременно Соня и Бъстър имаха възможност да се поразтъпчат в огромната градина на хотела. Аманда се извини, че на Бали не се намират много приятели за Соня, но допълни, че съвсем скоро ще се погрижи да доставят един потенциален партньор за нея от Суматра. Бъстър и сам можел да си намери приятелка, тъй като на острова имало достатъчно женски кучета, от които да избира.

След това Аманда обеща, че с настъпването на вечерта ще се развихри страхотен балийски купон, и им препоръча първо да си подремнат.

Всички с изключение на трима последваха съвета й. Щуката и майка му просто нямаха търпение да получат питие с чадърче. Същото важеше и за Алан – с изключение на чадърчето.

И тримата се насочиха към шезлонгите до водата, настаниха се и зачакаха да им сервират това, което току-що си бяха поръчали на бара.

Сервитьорката беше на осемдесет и четири години и най-нахално бе иззела функциите на бармана.

– Червен коктейл с чадърче за вас, господин Йердин. И зелен коктейл с чадърче за вас, госпожо Йердин. И... момент... ти не си ли поръча мляко, Алан?

– Нали обеща да не участваш в сервирането, скъпа Аманда? – попита Алан.

– Излъгах, скъпи Алан, излъгах.

По залез слънце приятелите бяха поканени на вечеря. За предястие имаше sate lilit40, за основно ястие bebek betutu41, а за десерт jaja batun bedil42. Лееше се tuak wayah – палмова бира, с която всички се черпеха, с изключение на Бени, който пиеше вода.

40 Традиционно ястие от късчета агнешко, телешко, пилешко или свинско месо, смесено с кокосови стърготини, кокосово мляко, лимонов сок и черен пипер, което се приготвя на шиш на открит огън. – Б. пр.

41 Традиционно ястие, състоящо се от печено или варено пилешко или патешко месо с много подправки. – Б. пр.

42 Лепкав оризов сладкиш в сос от кафява захар. – Б. пр.

Първата вечер на индонезийска земя продължи до късно. Всички завършиха вечерята с писан амбон, с изключение на Алан, който получи водка, и Бени, който си поръча чаша чай.

Босе чувстваше, че в този ден на изобилие е нужно да се добави малко духовност, за да има равновесие, затова се изправи и започна с цитат на Исус според Евангелието на Матей („блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“43). Той смяташе, че за всички би било полезно да се вслушат в думите на Господ и да се поучат от Него. След това събра дланите си и благодари на Господ за един крайно необичаен и необичайно хубав ден.

43 Матей 5:3. – Б. пр.

– Всичко ще се нареди както трябва – каза Алан, нарушавайки мълчанието, което се възцари след думите на Босе.

Босе бе благодарил на Господ и сякаш в отговор Господ прояви благосклонност към тях, защото добрият късмет на пъстрата шведска компания в балийския хотел не само че се задържа, но и се задълбочи. Бени предложи брак на Хубавицата („Ще се омъжиш ли за мен?“ „Да, дявол да го вземе! Сега, веднага!“). Сватбата се състоя на следващата вечер и празненствата продължиха три дни. Осемдесетгодишната Росе-Мари Йердин научи членовете на местния пенсионерски клуб да играят на „Острова на съкровищата“ (само че не толкова добре, че да могат да я побеждават); Щуката се излежаваше по цял ден под един чадър на плажа и пиеше коктейли в цветовете на дъгата; Босе и Юлиус купиха една рибарска лодка, която рядко напускаха, а инспектор Аронсон бе приет в балийското висше общество: той беше бял, bule, при това полицейски инспектор, а на всичкото отгоре идваше от най-некорумпираната държава на света. Всичко това го правеше да изглежда извънредно екзотичен в техните очи.

Алан и Аманда се разхождаха всеки ден по искрящо белия плаж пред хотела. Винаги имаха за какво да си говорят и се чувстваха все по-добре и по-добре заедно. За никъде не бързаха, тъй като тя беше на осемдесет и четири, а той караше сто и първата си година.

След известно време започнаха да се държат за ръка – за да си помагат да пазят равновесие. След това решиха да вечерят насаме на терасата на Аманда, тъй като с другите ставаше твърде пренаселено. А накрая Алан се нанесе в апартамента на Аманда за постоянно. По този начин стаята му можеше да се предостави на някой гост, което щеше да се отрази добре върху счетоводния баланс на хотела.

По време на една разходка Аманда повдигна въпроса дали и те не трябва да постъпят като Бени и Хубавицата – с една дума, да се оженят, сега, когато вече живееха заедно. Алан отвърна, че Аманда била момиче в сравнение с него, но той можел да пренебрегне това обстоятелство. А и вече сам приготвял питиетата си, така че и това не било проблем. Накратко, Алан не виждал никакви основателни причини предложението на Аманда да не бъде осъществено.

– Значи, така се разбираме? – попита Аманда.

– Да, така се разбираме – отговори Алан.

И се хванаха още по-здраво за ръка. Така, за равновесие.

Разследването на смъртта на Хенрик „Кофата“ Хултен беше кратко и безрезултатно. Полицията проучи миналото му и разпита предишните му съучастници в Смоланд (недалеч от Езерната ферма на Гунила Бьорклунд), но те не бяха чули или видели нищо.

Колегите им в Рига откриха пияницата, който бе оставил мустанга на автоморгата, но не можаха за изкопчат и една смислена дума от него, докато един полицай не предложи да му дадат шише червено вино. Тогава изведнъж пияницата проговори и каза, че няма никаква идея кой го е помолил за тази услуга. Човекът се появил от нищото до пейката в парка с торба, пълна с бутилки вино.

– Признавам, че не бях трезвен – каза пияницата, – но никога не съм чак толкова пиян, че да откажа четири бутилки вино.

Един-единствен журналист се обади след няколко дни, за да попита как върви разследването около убийс­твото на Хултен, но прокурор Ранелид не беше в кабинета си, за да приеме обаждането. Беше излязъл в отпуск и си беше купил билет в последния момент за чартърен полет до Лас Палмас. Всъщност искаше да избяга от всичко дори още по-далеч – беше чувал, че Бали е красив ост­ров, но за там в момента нямаше свободни места.

И Канарските острови щяха да свършат работа. Сега си почиваше на шезлонг под чадър на плажа, с коктейл с чадърче в ръка и се чудеше къде ли се беше изгубил Аронсон. Инспекторът беше подал молба за напускане, бе взел всички дни отпуск, които му се полагаха до момента, и просто се беше изпарил.