Тебеширения човек

1986

Лятната ваканция наближаваше към своя край.

− Само още шест дни — рече унило Дебелия Гав. — Това включва и уикенда, който не се брои, така че всъщност са само четири.

Споделях унилото му настроение, но същевременно се опитвах да избия училището от главата си. Шест дни си бяха шест дни и аз имах особена причина да се вкопчвам в тях. Поне засега Шон Купър не бе изпълнил заплахата си.

Бях го мяркал из града, но винаги успявах да се скрия от полезрението му, преди да ме забележи. Той ходеше с голяма подутина на дясното око и с бавно зарастваща рана, която сигурно щеше да му остави белег и в зрелите години — ако изобщо доживееше до тях.

Железния Мики предполагаше, че вече е забравил за мен, но аз не мислех така. Можех да го избягвам по време на ваканцията — градът, както се казва в каубойските филми, бе достатъчно голям и за двама ни. Но започнеше ли веднъж училището, щеше да е далеч по-трудно да се крия от него по цял ден — през междучасията, на двора, по пътя към къщи.

Имах си и други грижи. Хората си мислят, че децата водят безгрижно съществуване, но грешат. Грижите им дори са по-големи, защото те самите са малки. Притеснявах се за мама. Тя бе станала нервна, раздразнителна и все по-лесно избухваше. Според татко причината бе стресът й около новата клиника, която отваряше в понеделник.

Мама ходеше на работа в Саутхемптън. Но сега тази нова клиника щеше да се открие в самия Андърбъри, край технологичния колеж. Сградата преди това представляваше нещо друго, не помня какво. Дори нямаше табела. И сега можеше да минеш покрай нея, без да я забележиш, ако не бяха хората, събрани отвън.

Бях ходил с колелото за хляб и мляко и се връщах към дома, когато ги видях. Пет-шест души, обикалящи наоколо с плакати и скандиращи нещо. На плакатите имаше надписи от рода на „Изберете живота“, „Не на убийствата на бебета“ и „Пощадете малките деца“.

Познах някои от тях — касиерката от супермаркета и русокосата приятелка на Момичето от въртележката от панаира. Последната, като по чудо, изобщо не бе пострадала. Една малка част от мен — не най-приятната част — намираше това за несправедливо. Тя не беше толкова красива като Елайза, а явно не и толкова добра. Носеше плакат и маршируваше зад третия човек, когото познавах — отец Мартин. Той скандираше най-силно от всички с отворена библия в ръце.

Спрях колелото, за да ги погледам. След партито на Дебелия Гав татко ми бе обяснил някои неща и аз вече бях малко по-наясно със случващото се в клиниката на мама. И все пак на дванайсет трудно можеш да схванеш цялата значимост на въпроса за абортите. Знаех само, че тя помага на жени, които нямат възможност да се грижат за бебетата си. Нямах и желание да научавам повече.

Но дори като дете долавях гнева и злобата на тези протестиращи. Имаше нещо в погледите им, в слюнката, пръскаща от устата им, в начина, по който размахваха плакатите си подобно на оръжия. Уж скандираха за милост и любов, но изглеждаха изпълнени с омраза.

Завъртях педалите към къщи по-бързо отпреди. Когато се прибрах, исках да поговоря с нашите, но те и двамата бяха заети. Мама работеше на горния етаж, а татко режеше някъде с трион. Извадих покупките, оставих рестото на масата и излязох безцелно навън. Мислех си дали да не се метна пак на велосипеда и да прескоча до някой от приятелите си, когато видях тебеширената рисунка върху тротоара.

Дотогава всички вече рисувахме всякакви фигурки и знаци с тебешир. Когато си малък, идеите са като семена, подети от вятъра. Някои не оцеляват, отлитат и биват забравени завинаги. Други пускат корени. Захващат се здраво, растат и се разпространяват.

Тебеширените човечета бяха от вторите. Естествено, в началото ги рисувахме просто с щръкнали членове на площадката и пишехме мръсни думички наоколо. Но след като аз пуснах мухата да ги използваме като таен език помежду си, нещата се промениха.

Всеки от нас имаше собствен цвят тебешир, за да знаем кой е оставил посланието, а рисунките съдържаха различен смисъл. Например човече в кръг значеше среща на площадката, а стъпило сред чертички и триъгълници — среща в гората. Имахме предупредителни символи за Шон Купър и приятелите му, а също и такива, носещи нецензурен смисъл — така че можехме да напишем „педал“, а дори и по-лоши неща пред къщата на някого, когото не харесвахме.

Дали сме били вманиачени по това? Вероятно. Но децата поначало са такива. Залитат по някое забавление със седмици и месеци наред, докато накрая не решат, че вече не струва, и не го захвърлят да събира прах в ъгъла.

Помня, че един ден отидох в „Улис“ да купя още тебешир и дебелата изрусена дама отново беше на касата. Изгледа ме малко странно и аз се уплаших да не е усетила, че имам още една кутия тебешири, натъпкана в раницата. Но тя каза:

− Вие, децата, май наистина си падате по тебеширчета. Ти си вече третият за днес. А аз си мислех, че играете само „Супер Марио“ и „Пакман“.

Посланието отвън бе нарисувано със син тебешир, което означаваше, че е от Железния Мики. Човече в кръг и допълнителен символ, означаващ „ела бързо“. Мина ми през ума, че е малко странно Мики да ме вика. Обикновено търсеше първо Дебелия Гав или Хопо. Но те може да са били заети, а и истината бе, че на мен не ми се висеше цял ден вкъщи. Затова зарязах всякакви съмнения, викнах през вратата, че отивам да се видя с Мики, и яхнах колелото.

Площадката беше празна. Отново. Това не беше нещо необичайно. Тя почти винаги бе празна. В Андърбъри имаше много семейства и много малки дечица, които обичаха да ги люлеят на люлки. Но повечето майки и татковци ги водеха на друга, по-далечна площадка.

Според Железния Мики причината никой да не идва тук бе, че мястото е населявано от духове, защото преди три години тук било убито момиче.

„Открили я на въртележката. Гърлото й било прерязано толкова дълбоко, че главата й едва се крепяла. Стомахът й също бил разпран и всичките й вътрешности се изсипали навън като кренвирши.“

Трябваше да се признае, че Железния Мики умееше да разправя истории — колкото по-кървави и страховити, толкова по-добре. Но те си оставаха само това. Истории. Постоянно си ги измисляше, но понякога в тях се криеше и дребно зрънце истина.

Над площадката действително витаеше странно усещане. Тя винаги бе хладна и сумрачна дори в слънчеви дни. Разбира се, това вероятно се дължеше по-скоро на надвисналите дървета, отколкото на свръхестествени сили, но аз често бях усещал да ме полазват тръпки, докато седя на въртележката, а също и желание да погледна през рамо и да проверя дали няма някой зад мен. Поначало не обичах да ходя там сам.

Този ден бутнах скърцащата портичка раздразнен, че Железния Мики още не е дошъл. Докато облягах колелото си на оградата, ме жегна първата тревога. Той никога не закъсняваше. Нещо не беше наред. И тогава дочух ново проскърцване, а нечий глас зад гърба ми произнесе:

− Здрасти, лайнар.

Извърнах глава и един юмрук се стовари в слепоочието ми.

Отворих очи. Шон Купър се бе надвесил над мен. Лицето му тъмнееше на фона на яркото слънце. Можех да различа само силуета му, но бях сигурен, че се усмихва, и то не по добър начин. Нищо в ситуацията не беше добро.

− Нещо ни избягваш напоследък?

Защо в множествено число? Както бях проснат по гръб, наклоних глава първо наляво, а после надясно. По двата чифта мръсни маратонки разбрах, че става дума за Дънкан и Кийт дори без да виждам лицата им.

Още се чувствах замаян от удара, а гърлото ми се стегна от паника. Шон се наведе по-ниско и ме сграбчи за тениската.

− Щеше да ми извадиш окото с оная тухла, лайнар. — Той ме разтърси така, че тилът ми издрънка в асфалта. — Не чувам извиненията ти.

− Аз… съ-ша-ляфам. — Думите излизаха като фъфлене от устата ми. Беше ми трудно да дишам.

Шон ме дръпна рязко и ме отлепи от земята. Яката на тениската се впи във врата ми.

− Съшаляфаш? — изви иронично глас той, като погледна към Дънкан и Кийт, които се облягаха лениво на катерушката. — Чухте ли, момчета? Лайнаря съшаляфал.

Те се ухилиха.

− Не ми звучи убедително — рече Кийт.

− Не — съгласи се Дънкан. — Звучи като малък лайнар.

− Чу ли ги? — попита Шон от толкова близо, че усетих тютюневия му дъх. — Май ме будалкаш, лайнар. Но нищо. Скоро ще те накараме наистина да съжаляваш.

Усетих как мехурът ми се отпуска и се благодарих, че е горещо и се потя толкова много, защото, ако имах и капка излишна течност в тялото си, щях да намокря гащите.

Шон ме вдигна на крака и аз трескаво затърсих асфалта с пръстите на краката си, за да не се задуша от хватката му. После ме блъсна назад в рамката на катерушката. Главата ми се отметна и несъмнено щях да падна, ако той не ме държеше толкова здраво.

Озърнах се отчаяно, но площадката бе празна, като се изключат тримата ми нападатели и техните лъскави велосипеди, захвърлени небрежно край люлките. Този на Шон се познаваше отдалеч. Беше яркочервен, с черен череп, изрисуван върху рамката. Отвъд пътя една самотна синя кола стоеше на паркинга. Шофьорът й не се виждаше никъде.

И тогава забелязах нещо — човешка фигура сред дърветата. Не можех да я различа ясно, но приличаше на…

− Слушаш ли ме, лайнар?

Шон ме блъсна отново в металните тръби и зрението ми се замъгли. Фигурата изчезна, всичко изчезна за момент. Плътна сива завеса се спусна пред мен и краката ми омекнаха. Някаква зейнала черна бездна ме зовеше. Усетих пареща плесница по бузата си, от която главата ми се отметна встрани, после още една. Завесата се вдигна отново.

Сега ясно видях насреща си ухилената физиономия на Шон. Гъстата руса коса. Белегът над окото. Очите му бяха яркосини като на брат му, но светеха с различна светлина. Мъртвешка светлина, помислих си. Студена, твърда, налудничава.

− Така. Вече разполагаме с пълното ти внимание.

Юмрукът му неочаквано се заби в стомаха ми. Въздухът ми излезе със свистене и аз се превих надве. Не успях дори да извикам. Дотогава не ме бяха удряли така и не познавах подобна болка. Целите ми вътрешности сякаш се възпламениха.

Шон ме сграбчи за косата и изви главата ми назад. Цялото ми лице бе мокро от сълзи и сополи.

− Ау, заболя ли те, лайнар? Добре, ето каква е сделката. Няма да те удрям повече, ако ни покажеш колко много съжаляваш.

Понечих да кимна, но това бе почти невъзможно, защото косата ми беше напът да се изтръгне от корените.

− Смяташ ли, че ще можеш да го направиш?

Още едно агонизиращо кимване.

− Чудесно. Падай на колене.

Нямах особен избор, защото той ме натисна надолу, а Дънкан и Кийт пристъпиха и ме уловиха за ръцете.

Грапавият асфалт ожули до кръв коленете ми, но аз не посмях да извикам. Бях твърде уплашен за това. Само гледах белите маратонки „Найк“ на Шон. Чух звук от разкопчаващ се колан и спуснат цип и изведнъж разбрах накъде отиват нещата.

− Не — започнах да се дърпам, раздиран от паника и отвращение, но Дънкан и Кийт не ме пускаха.

− Хайде, духай ми, лайнар. Покажи колко много съжаляваш.

Той отметна лицето ми назад и аз се озовах вторачен в члена му. Видя ми се огромен, целият розов и подпухнал. Също така миришеше — на пот и нещо друго, странно и кисело. В основата му се къдреха сплъстени русоляви косми.

Стиснах зъби и опитах да се извърна встрани.

Шон притисна главичката си в устните ми. Ноздрите ми се изпълниха от мириса на вкиснато и аз стиснах още по-здраво челюсти.

− Лапай.

Внезапно Дънкан сграбчи ръката ми и я изви високо зад гърба. Изпищях, а Шон тикна члена си в устата ми.

− Лапай, малък шибаняк.

Не можех да дишам. Давех се, а сълзите и сополите се стичаха надолу по брадичката ми. Струваше ми се, че ще повърна, когато чух отдалеч мъжки глас:

− Ей! Какво правите там?

Хватката върху косата ми се отпусна. Шон отстъпи назад, извади члена си от устата ми и бързо го натъпка обратно в шортите. Ръцете ми бяха освободени.

− Питах ви какво, по дяволите, правите?

Примигнах бързо. През сълзите си видях висок, блед човек, застанал накрая на площадката. Господин Халоран.

Той прекрачи ниската ограда и приближи към нас. Носеше обичайната си широка риза, тесни дънки и масивни обувки. Днес шапката му бе сива, а изпод нея се подаваше дългата бяла коса. Лицето му бе сковано, като мраморно, а почти сливащите се с него очи сякаш горяха отвътре. Видът му бе невъобразимо гневен и плашещ, като на ангел отмъстител от някой комикс.

− Нищо. Не правим нищо — чух Шон да произнася, внезапно изгубил наперения си тон. — Просто си играем.

− Играете си?

− Да, господине.

Халоран се обърна към мен и попита по-меко:

− Добре ли си?

Изправих се с мъка на крака и кимнах.

− И е вярно, че само сте си играели?

Шон ми хвърли поглед отстрани. Схващах добре смисъла му. Издадях ли го сега, с мен бе свършено. Никога вече нямаше да мога да си подам носа от къщи. Ако си премълчах, може би — просто може би — всичко щеше да приключи дотук. Моите мъки и моето наказание.

− Да, вярно е. Играехме си.

Той продължи да се взира в мен. Сведох очи към земята, чувствайки се като малък, глупав страхливец.

− Хубаво — рече най-сетне на останалите. — Не знам на какво точно станах свидетел и това е единствената причина да не ви отведа право в полицията. А сега се омитайте оттук, преди да съм си променил решението.

− Да, господине — изломотиха и тримата едновременно, станали отведнъж кротки и послушни като малки деца. Те се качиха на колелата си и ги подкараха, а Халоран продължи да гледа подире им. За момент дори помислих, че е забравил за съществуването ми, докато накрая не попита:

− Наистина ли си добре?

Нещо в неговото изражение, в очите, дори в гласа му ме възпря да го излъжа отново. Поклатих глава, а сълзите ми напираха да потекат.

− Така си и мислех. — Устните му се свиха в тънка линия. — Няма нищо, което да мразя повече от насилниците. Но знаеш ли какво се случва с тях?

− Не — изрекох едва. Тъкмо в този момент не знаех нищо за каквото и да било. Чувствах се слаб и сломен. Стомахът и главата ме боляха, срамът ме поглъщаше. Исках само да взема някакъв препарат и да плакна и търкам устата и тялото си до кръв.

− Накрая винаги си го получават. Защото са страхливци. Това е карма. Чувал ли си тази дума?

− Не — промълвих отново. Почти ми се щеше и той да се махне нанякъде.

− Тя означава, че човек жъне каквото е посял. Ако правиш лоши неща, те накрая се връщат и те докопват. Така ще стане и с това момче. Можеш да бъдеш сигурен.

Той постави ръка върху рамото ми и леко го стисна. Отвърнах с неохотна усмивка.

− Това твоето колело ли е?

− Да, господине.

− Ще можеш ли да го караш до къщи?

Исках да отговоря утвърдително, но едва успявах да стоя прав от изтощение. Той кимна съчувствено.

− Колата ми е ей там. Вземи го, ще те откарам.

Прекосихме пътя до паркинга. Там нямаше никаква сянка и автомобилът, син „Остин Принсес“, бе нажежен като пещ. За щастие, тапицерията му бе от плат, а не от изкуствена кожа като на нашата кола, иначе щях да си изгоря голите крака. И все пак тениската бе залепнала като найлон върху кожата ми.

− Ама че жега — каза господин Халоран, като седна зад кормилото и спусна прозореца. Аз сторих същото от своята страна. Въпреки лекия ветрец, полъхнал при потеглянето ни, с ужас усетих вонята на кръв, пот и всичко останало, която се носеше от мен в тясното пространство.

Мама щеше да ме убие. Вече си представях физиономията, с която ме пита:

− Какво, за бога, се е случило, Еди? Да не си се бил? Целият си омазан, а виж си лицето само. Кой ти причини това?

Щеше да изкопчи всичко от мен, а после да отиде при виновниците и да стори огромна бъркотия. Стомахът ми бавно започна да се спуска към петите.

− Всичко наред ли е? — погледна ме Халоран.

− Майка ми — измърморих. — Направо ще пощурее.

− Но станалото не е по твоя вина.

− Няма значение.

− Ако й кажеш…

− Не, не мога.

− Добре.

− Тя е под голямо напрежение в момента. Заради разни неща.

− Аха — отвърна спътникът ми, сякаш знаеше какви са нещата. — Тогава ето какво ще ти предложа. Защо не минеш през къщи, да се поизчистиш?

На кръстовището намалихме и дадохме мигач, но вместо да тръгнем наляво към моята улица, поехме надясно. След още един-два завоя спряхме пред малка белосана къща.

− Е, заповядай, Еди — усмихна се той.

Вътре в къщата бе тъмно и прохладно. Всички завеси бяха спуснати. От вратата се влизаше направо в скромна всекидневна. Мебели почти липсваха — само две кресла, масичка за кафе и телевизор, сложен върху табуретка. Носеше се слаб, странен мирис на нещо като билки. Върху масичката имаше пепелник с няколко смачкани бели фаса в него.

— Само ще отида да изхвърля това — грабна го бързо господин Халоран. — Банята е горе.

− Добре.

Качих се по тясното стълбище. От площадката се влизаше в миниатюрна баня със зелени плочки. Пред ваната и тоалетната акуратно бяха поставени бледооранжеви постелки. Над мивката имаше шкафче с огледало.

Затворих вратата и се взрях в отражението си. Бузите ми бяха омазани в мръсотия, а носът — покрит със засъхнали сополи. Благодарих се, че майка ми не ме е видяла така. Като нищо щях да прекарам остатъка от ваканцията затворен вкъщи. Започнах да се търкам с топла вода, която се стичаше потъмняла в мивката.

Огледах се отново. Доста по-добре. Почти бях възвърнал нормалния си вид. Избърсах лице с голяма, дращеща кърпа и излязох от банята.

Трябваше да сляза направо долу. Ако го бях направил, всичко щеше да е наред. Можех просто да се прибера и да забравя за посещението си. Вместо това вниманието ми бе привлечено от другите две затворени врати в коридора. Какво ли се криеше зад тях? Ако само надзърнех… Натиснах бравата на по-близката и я открехнах.

Това не беше спалня и изобщо нямаше мебелировка. Насред пода стоеше изправен статив, картината върху който бе покрита с изпоцапан чаршаф. Покрай стените имаше подпрени купища други картини — някои с тебешир или каквото там ползваше Халоран, а други истински, с плътни маслени бои.

Повечето бяха портрети на две момичета. Едното високо и русо, доста приличащо на него самия. То изглеждаше красиво, но някак тъжно, като че ли бе узнало лоша вест, но все пак се опитваше да си придаде бодър вид.

За другото не можеше да има и капка съмнение. Това бе Елайза. На първата картина седеше в профил пред прозорец, облечена в бяла рокля, и все още изглеждаше прекрасна. На втората се намираше в градина, в лятна рокля без ръкави, а позата й бе обърната малко повече към художника. Лъскавата й кестенява коса падаше на вълни върху раменете. Виждаха се плавният овал на челюстта и едно голямо, бадемово око.

Третият портрет показваше още повече от лицето й — по-точно от онази половина, която бе отнесена от метала. Само че то вече не бе така ужасно, защото Халоран бе омекотил белезите и приличаха по-скоро на приятна плетеница от различни цветове, а косата почти скриваше повреденото й око. Тя отново бе красива, но по различен начин.

Неволно започнах да пристъпвам към платното на статива. Пресегнах се и повдигнах единия ъгъл на покривалото. Тъкмо тогава чух проскърцване на дъска и зад гърба ми се разнесе глас.

− Еди? Какво правиш?

Извърнах се, потънал в срам за втори път през този ден.

− Извинете, аз… просто исках да погледна.

За миг изглеждаше, че ще ме сгълчи, но сетне бавно се усмихна.

− Няма проблем, Еди. Трябваше да затворя вратата.

Понечих да кажа, че е била затворена, преди да си дам сметка, че той всъщност ми дава възможност да се измъкна.

− Много са хубави — промълвих.

− Благодаря ти.

− Коя е тази? — попитах, сочейки русокосото момиче.

− Сестра ми, Джени.

Това обясняваше приликата.

− Красива е.

− Да, беше. Почина преди няколко години. От левкемия.

− Съжалявам.

Не знаех защо казвам тази дума, звучаща като извинение, но хората винаги я употребяваха, когато някой умре.

− Няма защо. В известен смисъл, картините ми помагат да я запазя жива… А иначе вероятно си разпознал Елайза?

Момичето от въртележката. Кимнах мълчаливо.

− Често я посещавам в болницата.

− Тя добре ли е?

− Всъщност не. Но ще се оправи. Тя е силна. По-силна, отколкото предполага.

Не отговорих, защото ми се струваше, че господин Халоран има да добави още нещо.

− Надявам се картините да й помогнат с възстановяването. Момиче като Елайза цял живот чува от околните, че е красиво. Лиши ли се от това, може да реши, че е изгубила всичко. Но всъщност има и друга красота, вътрешна. Това се опитвам да й покажа — че все още има нещо, което да съхрани, в което да намери опора.

Погледнах отново портрета и ми се стори, че разбирам. Вярно, Елайза вече не беше същата като преди, но той бе извадил на бял свят онази различна, специална красота. Колкото до съхраняването на нещата, за да не се изгубят завинаги, това също ми беше ясно и аз едва не му го казах. Но когато се обърнах към господин Халоран, той бе потънал в дълбоко съзерцание на картината.

Тогава разбрах и друго. Че той е влюбен в нея. В Елайза, Момичето от въртележката.

Харесвах господин Халоран, но още тогава изпитах неудобство. Все пак той беше възрастен. Не стар възрастен (по-късно разбрахме, че е бил на трийсет и една), но все пак възрастен, докато Момичето от въртележката не беше дете, да речем, но все пак беше много по-млада от него. Той не можеше да я обича. Не и без да си навлече неприятности.

Изведнъж Халоран сякаш се върна в реалността и се сети, че аз още съм в стаята.

− Както и да е, много се разприказвах. Ето защо не преподавам изкуство. Човек само се разсейва и не успява да свърши нищо. — Той ми отправи поредната жълтеникава усмивка. — Готов ли си вече да се прибираш?

− Да, господине.

Исках да се прибера повече от всичко.

Спряхме в края на нашата пресечка.

− Реших, че ще предпочетеш майка ти да не ме вижда — рече той.

− Да, така ще е по-добре.

− Да ти помогна ли да извадиш колелото от багажника?

− Ще се справя и сам. Благодаря, господине.

− Моля, Еди. Само още едно нещо.

− Какво?

− Предлагам ти да се договорим. Аз няма да спомена на никого за днешната случка, ако и ти сториш същото. Особено за картините. Те са малко… лични.

− Съгласен съм — отвърнах без секунда колебание. Нямах никакво желание инцидентът да се разчува.

− Чудесно. Довиждане, Еди.

− Довиждане, господине.

Грабнах колелото и го забутах към къщи. Опрях го край входната врата. На стъпалата имаше колет, чийто етикет гласеше: „Г-жа М. Адамс“. Зачудих се защо пощальонът не е позвънил. А може би беше, но нашите не го бяха чули.

Взех колета и го внесох вътре.

− Здрасти, Еди — викна татко от кухнята.

Бързо се погледнах в огледалото в антрето. Имах синина отстрани на челото, а тениската ми още беше малко мръсна, но нямаше какво да сторя по въпроса. Поех си дълбоко въздух и влязох.

Татко седеше на масата и пиеше лимонада от голяма чаша. Щом ме видя, се намръщи.

− Какво ти е на главата?

− Ами… паднах от катерушката.

− Добре ли си? Случайно да ти се гади или да ти се вие свят?

− Не, нищо ми няма. — Оставих пакета върху масата. — Това беше отвън на стълбите.

− Хм, виж ти. Не съм чул звънеца. — Той се изправи и викна към горния етаж: — Мариан… имаш пратка.

− Ей сега идвам — обади се мама в отговор.

− Искаш ли лимонада, Еди? — попита ме татко.

− Да, благодаря — кимнах.

Той отиде до хладилника и извади една бутилка от рафта на вратата. Подуших въздуха. В стаята се долавяше странен мирис.

Мама се появи с очила, вдигнати над челото. Видът й беше уморен.

− Здрасти, Еди — поздрави тя и се обърна към колета. — Какво е това?

− Нямам представа — сви рамене татко.

Тя също сбърчи нос.

− Не ти ли мирише на нещо, Джеф?

Татко поклати глава, сетне размисли.

− Е, може би мъничко.

Тя погледна още веднъж предмета върху масата и каза с леко напрегнат глас:

− Би ли ми дал ножици, ако обичаш?

Той се пресегна към чекмеджето, извади ножиците оттам и й ги подаде. Тя сряза кафявата лепенка, с която бе запечатан пакетът, и го отвори.

Мама трудно се впечатляваше, но сега я видях да отскача назад.

− Господи!

Татко също се наведе.

− По дяволите!

Преди да дръпне кутията встрани, аз също успях да надзърна. На дъното й бе свито нещо малко и розово, покрито с лепкава слуз и кръв. По-късно разбрах, че било свински ембрион. От него стърчеше тънък нож, пронизал листче хартия с изписани само три думи:

УБИЙЦА НА БЕБЕТА