Тебеширения човек

1986

Мислех, че ще мине дълго време, преди да успея да се измъкна навън. Всъщност трябваше да изчакам само два дни, до събота.

Мама получи спешно обаждане и трябваше да отиде в клиниката. Бях оставен на грижите на татко, но той пък имаше срок за предаване на статия и се беше заключил в кабинета си. В кухнята открих бележка от майка ми:

Направи на Еди закуска. Филийки или овесени ядки. НЕ чипс или шоколад! Целувки, Мариан.

Не смятам, че той изобщо я беше прочел. Напоследък изглеждаше по-разсеян от всякога. Когато отворих шкафа, видях, че е оставил млякото вътре, докато кафето беше в хладилника. Поклатих глава, извадих купичка и я напълних с овесени ядки, като лиснах отгоре малко мляко. После я сложих на масата с една лъжица отстрани.

Взех си пакет чипс и го изхрупах набързо в хола, гледайки съботното шоу по телевизията. Оставих телевизора включен и се качих на пръсти в стаята си. Отместих скрина встрани, извадих кутията от тайника и я отворих.

Пръстенът лежеше вътре. Още беше малко мръсен от калта и гнилата шума в гората, но аз не исках да го чистя. Тогава нямаше да е толкова свързан с нея, толкова специален. Това беше важно. Ако искаш да съхраниш нещо, трябва да опазиш всяка частица от него. Да не го откъсваш от времето и мястото му.

Но имаше друг човек, който се нуждаеше от него повече. Някой, който я бе обичал и нямаше с какво да я запомни. Вярно, притежаваше картините, но те не бяха докосвали кожата й, не бяха стояли върху бавно изстиващата й плът под листата.

Увих пръстена в парче тоалетна хартия и го скътах внимателно в джоба си. Не смятам, че в този момент съм бил напълно наясно какво смятам да правя. Вероятно да отида при господин Халоран, да му кажа колко много съжалявам и да му дам пръстена. Да спечеля горещата му благодарност и да му се отплатя за всичко, което бе сторил за мен. Поне мисля, че това е било намерението ми.

От съседната стая долетяха звуци — прокашляне, проскърцване от стола на баща ми, а сетне бръмчене и тракане от принтера. Бутнах скрина на мястото му и се прокраднах надолу по стълбите. Взех си дебелото палто и шала — в случай че татко слезе и се притесни — и му надрасках набързо бележка:

Отивам до Хопо. Не исках да те прекъсвам. Еди.

По принцип не бях непослушно дете. Но характерът ми бе упорит до маниакалност. Навиех ли си нещо на пръста, трудно се отказвах. Не помня да съм изпитал дори секунда колебание или трепет, докато изкарвах колелото от гаража и се насочвах към другия край на града, където живееше господин Халоран.

Ако зависеше от него, той вече щеше да е отпътувал за Корнуол, но полицията го бе помолила да остане заради разследването. Тогава не знаех, че са били на косъм да му повдигнат обвинение за убийството на Момичето от въртележката.

Всъщност доказателствата им са били крайно оскъдни, повечето косвени и базиращи се на слухове. Всеки искаше Халоран да излезе виновен, защото това щеше да е удобно, просто и разбираемо. Той беше пришълец, при това странно изглеждащ, който вече се бе доказал като извратеняк, покварявайки едно младо момиче.

Според всеобщата теория Елайза бе поискала да сложи край на връзката им, а той в пристъп на болезнена ярост я бе убил. Това отчасти се потвърждаваше и от майка й, която бе казала на полицаите, че предната вечер тя се е прибрала обляна в сълзи след кавга между двамата. Халоран признаваше за скандала, но отричаше да са се разделяли. Дори бе заявил, че е трябвало същата нощ да се срещнат в гората, но понеже били скарани, той не отишъл. Не съм съвсем сигурен каква е била истината, а и никой не можеше да потвърди или отрече някоя от версиите с изключение на едно момиче, което никога вече нямаше да проговори. Освен в сънищата ми, където гласът й бе приглушен от червеи и пръст.

Градът бе притихнал — беше една от онези съботни утрини, когато самият ден сякаш се събужда неохотно, като намусен тийнейджър, нежелаещ да отметне завивките на нощта и да дръпне завесите на изгрева. Дори и в десет часа всичко още сивееше, а уличните лампи хвърляха локви от мътна светлина по пътя ми.

Къщата изникна пред мен като бял призрак с леко неясни очертания. Колата на господин Халоран бе паркирана отпред. Малко преди да я достигна, спрях и се огледах. Тя се намираше в края на Армъри Лейн — уличка само с няколко къщи. Обитателите им още не се бяха раздвижили. Все пак, вместо да вкарам колелото в двора, го напъхах в един жив плет отсреща, където трудно можеше да се забележи. После бързо прекосих платното и изтичах по пътечката до верандата.

Пердетата не бяха спуснати, но прозорците тъмнееха. Вдигнах ръка, почуках на вратата и зачаках. Никакво движение или звук. Опитах отново. Пак тишина. Всъщност не точно тишина. Стори ми се, че чувам нещо. Размислих. Може би той не искаше да вижда никого. Може би трябваше да се метна на колелото и да се прибера. Почти го направих, но някакъв вътрешен глас ме подтикваше:

Пробвай да отвориш.

Поставих длан върху дръжката и натиснах. Вратата се открехна. Вторачих се в мамещата пролука от тъмнина.

− Господин Халоран? Тук ли сте?

Мълчание. Поех си дълбоко дъх и прекрачих прага.

− Ехо?

Продължих към малката всекидневна. Кашоните още бяха струпани навсякъде, но към тях имаше и ново допълнение. Бутилки. От вино, от бира, както и други, по-тумбести, на които пишеше „Джим Бийм“. Смръщих вежди. Знаех, че възрастните пият понякога. Но това бяха много бутилки.

От горния етаж долиташе шум от течаща вода. Явно него бях чул по-рано. Това ме поуспокои. Халоран сигурно се къпеше и затова не бе отвърнал на почукването ми.

Същевременно се оказвах в неловко положение. Нямаше как просто да се кача горе. Той можеше да е гол, а и щеше да разбере, че съм се вмъкнал неканен в дома му. Но не исках и да се връщам обратно навън, защото някой можеше да ме забележи.

Размислих и взех решение. Отидох в кухнята, извадих пръстена от джоба си и го сложих на видно място, по средата на масата.

Щеше ми се да напиша и бележка, но никъде не виждах молив и хартия. Вдигнах за последно очи към горния етаж. На тавана имаше странно, тъмно петно. За кратко ми мина през ума, че това, както и неспирно течащата вода не са съвсем в реда на нещата. После откъм улицата изведнъж се разнесе боботене на автомобил. То ме върна към реалността и аз подскочих, сещайки се, че се намирам в чуждо жилище и съм нарушил забраната на родителите си. Ами ако татко беше свършил работа или ако мама се беше прибрала? Вярно, бях оставил бележка, но тя винаги можеше да заподозре нещо и да звънне у Хопо, за да провери.

С разтуптяно сърце се измъкнах от къщата и затворих вратата след себе си. После се втурнах към отсрещната страна на улицата и грабнах колелото си от храстите. Подкарах с всички сили към дома, влязох през задния вход, свалих палтото и шала си и се метнах на дивана в хола. Татко слезе долу след двайсетина минути и надникна да види какво правя.

− Как си, Еди? Навън ли беше?

− Отидох да потърся Хопо, но го нямаше.

− Трябваше да ми се обадиш.

− Оставих ти бележка. Не исках да те безпокоя.

− Ти си добро момче — усмихна се той. — Искаш ли да посрещнем мама с прясно изпечени курабийки?

− Добре.

Обичах да готвя с него. Някои от приятелите ми го намираха за момичешко занимание, но то не беше такова — не и когато го правеше татко. Той не следваше никакви рецепти и използваше каквито съставки му попадне. Резултатът бе или страхотен на вкус, или леко странен, но винаги беше приключение да откриеш какво ще се получи.

Тъкмо вадехме от фурната произведението си с бадеми, мед и карамел, когато мама се прибра и влезе в кухнята. Още по вида й разбрах, че нещо не е наред.

− Как мина в клиниката? — попита я татко.

− Какво? А, да. Оправихме се, няма проблем. — Но тревожното й, разстроено изражение говореше друго.

− Случило ли се е нещо, мамо? — обадих се аз.

Тя ни изгледа подред и накрая каза:

− На връщане минах с колата покрай дома на господин Халоран.

Целият се напрегнах. Дали не ме беше забелязала? Положително не. Аз се бях прибрал много преди нея. Ами ако някой от съседите й е казал или пък просто знае, защото ми е майка и притежава шесто чувство за всички пакости, които върша?

Оказа се нещо съвсем различно.

− Отвън имаше полиция… и линейка.

− Линейка? — учуди се татко. — Защо?

− Изнасяха тяло — отвърна тихо тя. — На носилка.

Самоубийство. Полицаите отишли да арестуват господин Халоран, но вместо това го заварили във ваната. От преливащата вода таванът на долния етаж вече се пропуквал. Водата, капеща от него върху масата, била бледорозова. Цветът й бил по-наситено червен в банята, където той лежал с дълбоки разрези на ръцете, от китката чак до лакътя. Без да нададе вик за помощ, нито за сбогом.

Открили и пръстена. Все още със засъхналата горска пръст по него. Повече улики не им и трябвали. Това решавало случая. Халоран бил убил Елайза, а сетне сложил край и на своя живот.

Аз никога не си признах. А трябваше. Знам. Но бях само на дванайсет, уплашен и несигурен дали изобщо ще ми повярват. Мама щеше да реши, че се мъча да помогна на господин Халоран, а фактът беше, че никой вече не можеше да помогне нито на него, нито на Момичето от въртележката. Каква полза щеше да донесе истината тогава?

Повече послания нямаше. Нито тебеширени човечета. Нито кошмарни инциденти или ужасяващи убийства. Всъщност най-драматичното, което се случи в Андърбъри през следващите няколко години, бе, че някакви цигани откраднаха медната обшивка от покрива на църквата. Е, като изключим катастрофата, в която Мики едва не уби себе си и Гав.

Животът продължаваше. Хората не забравяха, но нови неща ангажираха умовете им. Само понякога убийството се споменаваше в някой вестник или телевизионно предаване за истински престъпления. Да, около него имаше неизяснени неща. Странни неща, които не се вписваха в мозайката. И разбира се, така и не откриха главата на Момичето от въртележката.

И все пак, макар никой от нас да не бе съгласен с останалите по въпроса кога точно е началото, нямаше спор, че краят е настъпил със смъртта на господин Халоран.