Тебеширения човек

2016

Аз не се смятам за алкохолик. По същия начин, както не се смятам и за крадец. Аз съм само човек, който обича да посръбва и който колекционира неща.

Всичко това, разбира се, е една миризляшка история. Вече не пия колкото някога, нито имам навика да се появявам в училище, вонящ на уиски. Но не мога да се огранича с една чашка. Започна ли, нямам мярка.

Днес усещам познатия порив. Гърлото ми е стегнато. Устните ми са пресъхнали и сухотата не изчезва, колкото и да ги облизвам. Не искам просто да пия. Искам да се напия. Малка граматическа разлика. Огромна разлика в намеренията.

Влизам в супермаркета и избирам четири бутилки хубаво, силно червено вино. Добавям към тях бутилка бърбън и още една, с водка. Добутвам количката до касите на самообслужване, разменям няколко думи със служителката на изхода и разтоварвам покупките в багажника на колата. Прибирам се у дома малко след шест, изравям стари грамофонни плочи, които не съм пускал отдавна, и си наливам първото питие.

Тъкмо тогава входната врата се захлопва толкова силно, че свещниците върху полицата над камината потреперват, а виното в пълната ми чаша на масата заплашително се поклаща.

− Клои?

Трябва да е тя. Заключил съм на влизане, а никой освен нея няма ключ. Но Клои не захлопва врати. Тя по-скоро се промъква като котка или като някаква свръхестествена мъгла.

Хвърлям изпълнен с копнеж взор към чашата си, изправям се с въздишка и отивам в кухнята. Заварвам я там да рови шумно из хладилника. Има и още някакъв звук, с който не съм привикнал.

Отнема ми секунда, докато го разпозная. Клои плаче.

Мен не ме бива с плаченето. Рядко го правя сам; дори и на погребението на татко не пророних нито сълза. Не обичам цялата суматоха, сополите. Никой не изглежда привлекателен, докато плаче. А ако е жена, още по-лошо. Почти със сигурност ще се наложи да я утешаваш, а аз не съм особено добър и в утешаването.

Колебая се край кухненската врата, докато Клои не отсича:

− О, по дяволите, Ед. Да, аз плача. Или влез и направи нещо, или върви на майната си.

Влизам вътре, а Клои сяда на масата, поставяйки пред себе си водна чаша и бутилка джин. Не е извадила тоник. Косата й е по-разчорлена от обикновено, а бузите й са изцапани с черни струйки грим.

− Ще си спестя питането дали всичко е наред — казвам.

− Правилно. Иначе най-много да ти завра тази бутилка джин в задника.

− Искаш ли да споделиш?

− Всъщност не.

− Добре — мотая се край масата. — Има ли нещо, което мога да направя?

− Сядай и пийни едно.

Макар това да е било намерението ми още от самото начало, джинът не е сред предпочитаните ми напитки. Долавям обаче, че предложението не подлежи на обсъждане. Вземам си чаша от бюфета и оставям Клои да ми сипе щедра доза.

Докато налива, ръката й е нестабилна. Явно добре си е подложила още преди да се прибере. Това е необичайно. Тя обича да излиза, а също и да се почерпва, но никога не съм я виждал пияна.

− Е, как мина денят ти? — пита, заваляйки леко думите.

− Ходих в полицията и се опитах да обявя Мики за изчезнал.

− И?

− Въпреки факта, че цяла нощ не се е прибрал в хотела си, няма портфейл и банкови карти и не си вдига телефона, явно не могат да го обявят за издирване, преди да са минали 24 часа, откакто някой го е виждал за последно.

− Тъпотия.

− И още как.

− Смяташ ли, че нещо му се е случило?

Сещам се за трепкащата на вятъра полицейска лента, за водолазите в реката. Отпивам от джина.

− Не знам…

− Може да се е прибрал у дома.

− Може би.

− И какво ще правиш сега?

− Май ще се наложи утре да отида пак.

− Ех, тези приятели — надига чашата си тя. — Само грижи създават.

− Невинаги…

− О, повярвай ми. Единствената разлика между приятеля и врага е, че последният поне не ти забива нож в гърба.

Тя лисва остатъка от джина в гърлото си и си налива отново. Клои никога не ми е споделяла за личния си живот, а и аз не съм я питал. И при децата е така. Ако искат да ти кажат нещо, ще го направят сами. Стигне ли се дотам да ги натискаш, само се затварят още по-плътно в черупката си.

Сръбвам още една глътка, но желанието ми да се наквася бързо се топи. Нищо не попарва ентусиазма ти да се напиеш така, както гледката на друг алкохолик.

− Случва се понякога приятелствата да се усложнят — продължавам дипломатично.

− Аз приятелка ли съм ти, Ед?

Въпросът ме заварва неподготвен. Клои ме гледа с искрен, разфокусиран взор, мускулите на лицето й са отпуснати, устните — полуотворени.

− Надявам се — преглъщам с труд.

− Добре — усмихва се тя. — Защото никога не бих направила нещо, с което да те нараня. Искам да знаеш това.

− Знам — отвръщам, макар да не е съвсем вярно. Хората могат да те наранят дори и без да го осъзнават. Клои ме наранява по малко всеки ден със самото си съществуване.

− Чудесно. — Тя стисва ръката ми и аз с тревога забелязвам, че в очите й бликват нови сълзи. Тя ги избърсва с досада, отпива пак от чашата и продължава. — Боже, такава съм идиотка. Слушай, трябва да ти кажа нещо…

Това не ми харесва. Нищо хубаво не излиза от изречения, започващи по този начин.

− Клои — прекъсвам я, но съм спасен в буквалния смисъл на думата от звънеца. Пред вратата има някой. Не ме посещават често, определено не и хора, които идват неканени. Усещам неспокойно свиване под лъжичката.

− Кой идиот реши да досажда пък сега? — възкликва Клои с обичайната си топлота и радушие.

− Нямам представа.

Отивам неохотно да отворя. На прага стоят двама мъже в сиви костюми. Още преди да отворят уста, се сещам, че са полицаи. На тях винаги им личи. По уморените лица, лошите подстрижки, евтините обувки…

− Господин Адамс? — пита по-високият, с тъмна коса.

− Да?

− Аз съм инспектор Фърнис. Това е сержант Данкс. Тази сутрин сте идвали в участъка да подадете сигнал за изчезнало лице. Ваш приятел на име Мики Купър.

− Поне опитах. Казаха ми, че официално още не бил изчезнал.

− Да, съжаляваме — обажда се по-ниският, който е плешив. — Може ли да влезем?

Минава ми през ум да попитам защо, но понеже чувствам, че в крайна сметка така или иначе ще влязат, решавам, че няма смисъл. Отстъпвам встрани.

− Разбира се.

Пускам ги в антрето и затварям вратата.

− Ето, оттук.

По навик, ги каня в кухнята. Твърде късно се сещам, че Клои е там и че вероятно допускам грешка. Тя е още в дрехите си „за навън“ — прилепнала черна блузка, украсена с черепи, минижуп от ликра, мрежест чорапогащник и кубинки.

− О, гости — поглежда тя към служителите на реда. — Колко мило.

− Това е Клои, моята квартирантка. И приятелка.

Ченгетата се преструват на професионално невъзмутими, но съм сигурен какво си мислят. Мъж на средна възраст, пуснал красива млада мацка да живее в къщата му. Или я чука, или просто е жалък дърт чекиджия. За жалост, съм второто.

− Мога ли да ви предложа нещо? — питам. — Чай, кафе?

− Джин? — протяга бутилката Клои.

− Боя се, че сме на работа, госпожице — отвръща Фърнис.

− Добре — казвам. — Ъъ, тогава заповядайте, седнете.

Те се споглеждат.

− Всъщност, господин Адамс, ще е по-добре, ако поговорим с вас насаме.

Във вените ми се процежда хлад.

− Клои, ако не възразяваш…

− Е, извинете ме — тросва се тя, като грабва бутилката и чашата си. — Ще бъда горе, ако ви дотрябвам. — И като хвърля мрачен поглед на двете ченгета, се изнизва от стаята.

Те сядат, стържейки със столовете, а аз се настанявам неловко начело на масата.

− Мога ли да попитам за какво точно става дума? Вече разказах всичко на дежурния в участъка.

− Съжалявам, ако ще трябва да се повторите, но бихте ли ни описали още веднъж случая в подробности?

Данкс разтваря бележника си.

− Ами, Мики си тръгна оттук снощи…

− Бихте ли се върнали малко по-назад? Защо беше дошъл? Разбирам, че живее в Оксфорд?

− С него сме стари приятели. Той имаше идване в Андърбъри и пожела да се срещнем.

− Колко стари приятели?

− Още от детинство.

− И сте поддържали връзка?

− Всъщност не. Но понякога е приятно хората да се видят отново.

И двамата кимват.

− Както и да е, той дойде за вечеря.

− По кое време?

− Към седем и половина.

− С кола ли?

− Не, пеша. Хотелът, в който е отседнал, не е далеч, а сигурно е очаквал, че ще се почерпим.

− Колко според вас е изпил?

− Знаете как е… хапване, приказки — Броя мислено празните бирени бутилки в кашона за рециклиране. — Може би шест или седем бири.

− Значи, доста.

− Предполагам.

− В какво състояние си тръгна?

− Не е залитал, нито е завалял думите, но беше на градус.

− И вие го оставихте да се прибира пеша до хотела?

− Не, предложих да му извикам такси, но той каза, че разходката ще му помогне да си избистри главата.

− Ясно. И в колко часа си тръгна?

− Не много късно. Преди десет и половина.

− И повече не сте го виждали тази вечер?

− Не.

− Предали сте портфейла му на дежурния сержант…?

С голям зор. Той искаше да го задържа, но аз бях много настоятелен.

− Да.

− Как се озова у вас?

− Мики трябва да го е забравил на тръгване.

− И не сте се опитали да му го върнете същата вечер?

− Разбрах чак на другия ден. Клои го намери и ми се обади.

− По кое време?

− Около обяд. Пробвах да се свържа с Мики и да му кажа, но той не си вдигаше телефона.

Още дращене по тефтера.

− И тогава отидохте в хотела, за да проверите дали приятелят ви е добре?

− Да. И там ми казаха, че не се е прибирал вечерта. Тогава реших да съобщя в полицията.

Нови кимвания. После Фърнис пита:

− Как ви се стори приятелят ви онази вечер?

− Ами… нормално.

− В добро настроение ли беше?

− Мисля, че да.

− Каква беше целта на посещението му?

− От значение ли е това?

− Просто толкова години не сте поддържали връзка, а сега той изведнъж ви идва на гости. Малко е странно.

− Хората са странни, както би казал Джим Морисън[4].

Те ме гледат безизразно. Явно не са фенове на класическия рок.

− Вижте — продължавам. — Това беше среща между стари познати. Говорихме за много неща — за миналото, за плановете си. За книгата, която Мики пише. Нищо необичайно. А сега бихте ли ми обяснили защо са всички тези въпроси? Случило ли се е нещо?

Те сякаш се поколебават, сетне Данкс затваря бележника си.

− Днес е открит труп на мъж, отговарящ на описанието на вашия приятел Мики Купър. В момента се опитваме да установим обстоятелствата около смъртта му.

Трепкаща на вятъра ограждаща лента. Тълпа от зяпачи. Неумолимо носеща се мътна, кафява вода.

− Той се е удавил — промълвявам.

И двамата застават нащрек.

− Защо смятате така?

Въздъхвам.

− Видях полиция долу край реката. Някой ми каза, че са открили тяло. Просто стигнах до заключение.

Нещо неуловимо преминава помежду им.

− Боя се, че „заключението“ ви е правилно. Но точните обстоятелства остават неясни.

− Не разбирам.

− Паркът „Олд Медоуз“ се намира в посока, обратна на хотела на вашия приятел.

− Да, вярно.

− Какво тогава е търсил там?

− Може да е решил да заобиколи, докато изтрезнее? Или пък да е сбъркал пътя?

− Възможно е — отвръща скептично единият.

− Да не би да смятате, че смъртта на Мики не е нещастен случай?

− Напротив. Сигурен съм, че това е най-вероятното обяснение. Но сме длъжни да разгледаме и други възможности.

− Като например?

− Има ли някой, който би искал да му навреди?

Усещам как пулсът ми се учестява. Дали има човек, желаещ да навреди на Мики? Ами да, сещам се поне за един такъв, но той едва ли е способен да тича нощем из парковете и да бута хора в реката.

− Не смятам — казвам с малко по-твърд глас. — Андърбъри е спокоен град. Не си представям подобен човек.

И двамата кимат.

− Навярно сте прав и ще се окаже, че това е просто един много тъжен, злощастен инцидент.

Също като при брат му, минава ми през ума. Тъжен, злощастен и някак твърде нагласен.

− Съжаляваме, че трябваше да ви поднесем новината, господин Адамс.

− Няма защо. Поне вече знам какво се е случило.

− И това е начин да се погледне на ситуацията. — Но нещо в тона му подсказва, че не е правилният начин. — Има още една подробност.

− Каква?

− Открихме у приятеля ви нещо, което леко ни озадачи. Чудех се дали вие няма да хвърлите светлина по въпроса.

− Стига да мога.

Фърнис вади прозрачно найлоново пликче от джоба си и го поставя на масата.

Вътре има късче хартия с нарисувано човече като в играта на бесеница и малко късче бял тебешир.