Тебеширения човек

2016

Принципите са хубаво нещо. Стига да можеш да си ги позволиш. Аз обичам да се възприемам като принципен човек, но от друга страна, повечето хора са така. Истината е, че всички си имаме цена — бутони, които могат да се натискат и да ни карат да вършим недотам почтени неща. Принципите не ни плащат ипотеката, нито ни връщат дълговете. Всъщност принципите са доста безполезна валута в ежедневната мелница на живота. Принципният човек общо взето е човек, имащ всичко, което иска, или пък абсолютно нищо за губене.

Дълго време лежа буден и причината е не само в натежалия ми от повечето вино и спагети стомах.

− Аз знам кой всъщност я уби.

Като реплика от трилър, предназначена да те държи в напрежение. Мики го знаеше и естествено, отказа повече подробности.

− Не мога да ти кажа сега. Първо трябва да изясня някои неща.

Пълни глупости. Но тогава кимнах, занемял от потрес.

− Ще те оставя да преспиш и да помислиш — рече той на тръгване. Нямаше кола и не ми позволи да му повикам такси. Беше отседнал в някакъв хотел в покрайнините на града.

− Разходката ще ми се отрази добре — ме увери.

Не бях толкова сигурен, защото походката му изглеждаше доста нестабилна, но се съгласих. В крайна сметка беше възрастен мъж, а и още не беше чак толкова късно.

След като той си тръгна, сложих чиниите в миялната и се оттеглих в хола с голям бърбън в ръка, за да помисля върху предложението му. Чух изскърцване на дъска — Клои се спускаше по овехтялото стълбище.

− Ехо — надникна след малко иззад вратата.

− Привет — вдигнах лице аз.

Беше се преоблякла за спане — размъкната тениска, мъжко долнище на пижама и пухкави чорапи. Тъмната й коса бе пусната свободно. Изглеждаше едновременно небрежна, секси и уязвима. Зарових нос в бърбъна си.

− Е, как мина? — попита тя.

− Интересно — отвърнах след секунда размисъл.

Тя влезе и кацна върху страничната облегалка на дивана.

− И какъв бе поводът за изненадващото посещение?

Отпих от чашата си.

− Ти позна. Мики иска да напише книга, а вероятно и телевизионен сценарий за случката. И ме покани да му сътруднича.

− Сюжетът се заплита, значи.

− Именно.

− И?

− Какво и?

− Ти си казал „да“, предполагам.

− Още нищо не съм казвал.

− Защо?

− Защото не съм сигурен, че искам да го правя.

− Шегуваш се, нали?

− Не те виждам да се смееш.

− Аз никога не се смея на твоите шеги.

− Просто трябва да си помисля.

− За какво?

− За много неща — как ще се почувстват хората в Андърбъри от цялото ровене в миналото. Гав и Хопо. Нашите семейства.

− Добре, това го разбирам — смръщи вежди Клои. — Но ти?

− Аз?

Тя въздъхна и ме погледна така, сякаш бях особено задръстено тригодишно дете.

− Това може да е страхотна възможност за теб. А и съм сигурна, че парите няма да са ти излишни.

− Все едно, всичко е чисто хипотетично. Проекти като този се разсъхват постоянно.

− Сигурно. Но все някога трябва да си опиташ късмета.

− Така ли?

− Божичко, Ед, разбира се, че е така. Иначе какво ще стане с живота ти? Ще затънеш в помийна яма, създадена от теб самия, твърде уплашен, за да пристъпиш навън, да вдъхнеш свеж въздух, да усетиш слънцето.

− Много образно казано — вдигнах чашата си. — Трябвало е да станеш поет. Всъщност какви ги дрънкам. Забравих, че имаш блестяща и вълнуваща кариера, работейки почасово в някакво кирливо магазинче за дрехи.

Клои скочи и тръгна към вратата.

− Отивам да си легна. Ти си пиян.

Заля ме вълна от съжаление. Бях пълен идиот — със сертификат, печат и панделка.

− Съжалявам.

− Забрави — се усмихна кисело тя. — И без това утре вероятно няма да помниш нищо.

− Виж, Клои…

− Върви да се наспиш, Ед.

Да се наспя. Обръщам се настрани, а после по гръб. Съветът е добър. Стига да мога да го изпълня. Опитвам да се подпра по-високо на възглавниците, но резултатът е все същият. Стомахът ми е като издута, пареща топка. Някъде трябва да имам лекарство срещу киселини. Може би в кухненското чекмедже.

Неохотно спускам нозе от леглото и зашляпвам надолу по стъпалата. Щраквам ключа на лампата в кухнята и примижавам от ослепителната светлина. Започвам да ровя в чекмеджето с боклуци. Скоч, кабарчета, ножици, химикалки. Ключове с неизвестно предназначение и опърпано тесте карти за игра. Накрая намирам хапчетата, заврени на самото дъно, заедно с пиличка за нокти и стар тирбушон.

Вадя шишенцето само за да установя, че в него е останала една-единствена таблетка. Колкото, толкова. Пъхам я в уста и я схрусквам. Трябва да има аромат на плодове, но вкусът й е чисто тебеширен. Поемам обратно към антрето, когато нещо ми прави впечатление. Всъщност две неща — че в хола свети и че отнякъде се носи странен мирис. Сладникав и същевременно противен и гнил. Смътно познат.

Правя крачка нататък и нагазвам в нещо сипкаво. Поглеждам надолу. По пода има диря от черна пръст, сякаш някакво същество е преминало, ръсейки я подире си. Същество, изпълзяло от тъмните дълбини, където има само студ и червеи.

Преглъщам конвулсивно. Не, това не е възможно. Просто съзнанието ми играе номера. Вади стари кошмари, сънувани от дванайсетгодишно хлапе с развинтена фантазия.

Осъзнат сън. Така го наричат. При който знаеш, че сънуваш, но нещата са удивително реални. Можеш дори да допринасяш към илюзията, като водиш разговори, готвиш храна, вземеш вана… или други неща.

Да, това не е истина (въпреки твърде истинското усещане за пръстта между пръстите на краката ми и тебеширената таблетка върху езика ми). Всичко, което трябва да направя, е да се събудя. Събуди се. Събуди се! За съжаление, събуждането се оказва също толкова трудно, колкото и заспиването преди малко.

Отивам до вратата на хола и поставям длан върху дръжката. Естествено, че ще го сторя. В сънища като този (лоши сънища) събитията следват своята неизбежна пътека — тясна пътека, виеща се през тъмни лесове само за да свърши в къщичката на Баба Яга в самото дъно на съзнанието ни.

Натискам дръжката и отварям. Обгръща ме студ. Не обичайният лек хлад на празна стая нощно време, а такъв, който стига до костите и натежава като буца лед във вътрешностите ти. Студът на страха. Мирисът също става по-силен. Натрапчив. Едва мога да дишам. Искам да отстъпя назад. Да побягна. Да крещя. Вместо това запалвам лампата.

Той седи в креслото ми. Русата до бяло коса е залепнала върху скалпа като нишки от паяжина, а под нея се виждат части от кост и мозък. Лицето е на череп, покрито тук-таме с останки от разлагаща се кожа.

Както винаги, носи торбеста риза, прилепнали джинси и тежки, черни обувки. Дрехите му са разкъсани и парцаливи, обувките — протрити и полепнали с пръст. Смачканата му широкопола шапка е сложена върху страничната облегалка.

Трябваше да се досетя. Плашилата от детинството ми вече са в миналото. Сега съм възрастен. Време е да се изправя пред Тебеширения човек.

Той се обръща към мен. Очите му ги няма, но в празните гнезда се спотайва подобие на разум или разбиране… както и още нещо, което ме кара да не искам да се взирам твърде дълбоко в тях. От страх, че може и да не извадя целия си разсъдък обратно.

− Здравей, Ед. Отдавна не сме се виждали.

− Здравейте, господин Халоран.

Малко след осем слизам в кухнята, чувствайки се определено неотпочинал. Клои вече е станала, пие кафе и дъвче препечена филийка.

Сменила е станцията на радиото и сега от него вместо новини се носят звуци, наподобяващи мъж в агония, който се мъчи да се довърши, като се удря с китара по главата.

Това никак не облекчава болезненото пулсиране в собствената ми глава.

Клои ме оглежда оценяващо.

− Приличаш на сдъвкан и изплют.

− По същия начин и се чувствам.

− Хубаво. Така ти се пада.

− Благодаря за състраданието.

− След като сам си се докарал дотук, не заслужаваш състрадание.

− Пак благодаря… има ли някакъв шанс асоциалният младеж по радиото да не вика чак толкова силно?

− Това се нарича рок музика, деденце.

− Нали и аз казах същото.

Тя поклаща глава, но намалява звука с една идея.

Отивам до машината и си наливам чаша черно кафе.

− Дълго ли стоя, след като си легнах? — пита Клои.

− Не — отпускам се тежко на масата. — Бях доста пиян.

− Не думай.

− Съжалявам.

− Забрави — махва с бледата си ръка тя. — Не биваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

− Не, ти беше права. Имам предвид онова, което ме посъветва. Но понякога нещата не са само черни и бели.

− Разбирам. — Тя отпива от кафето си, преди да продължи. — Сигурен ли си, че не си стоял дълго буден?

− Да.

− И не си ставал отново?

− Е, слязох, колкото да си взема хапче против киселини.

− И това беше всичко?

Здравей, Ед. Отдавна не сме се виждали.

− Да, защо?

Клои ми хвърля особен поглед.

− Ела да ти покажа нещо.

Сетне излиза от кухнята, а аз неохотно се надигам от стола си и я следвам.

Пред вратата на хола тя спира.

− Чудех се дали нещо не е терзало съзнанието ти след срещата с твоя приятел.

− Хайде, просто ми покажи.

− Добре.

Тя бутва вратата и я отваря.

Едно от нововъведенията, които съм направил в къщата, е да заменя старата камина с нова печка за твърдо гориво. Пространството пред нея е застлано с декоративен камък.

Взирам се и не вярвам на очите си. Сивкавата повърхност е покрита с яркобели фигурки. Десетки и десетки, застъпващи се една друга, сякаш рисувани в умопомрачение. Тебеширени човечета.