Тебеширения човек

2016

Аз не ставам за готвач. Метнал съм се на майка ми в това отношение. Но живеенето сам те принуждава да усвоиш елементарни умения в кухнята. Вече мога да скалъпя що-годе свястно пиле с картофи, пържоли, спагети, риба. По кърито все още работя.

Предполагам, че Мики е свикнал да се храни в скъпи заведения. Всъщност първото му предложение бе да се видим в ресторант в града, но аз предпочитам да го посрещна на свой терен. У дома и стените помагат, а и е трудно да откажеш покана за вечеря, без да изглеждаш груб. Макар да съм сигурен, че той я прие неохотно.

Спирам избора си на спагети болонезе. Лесно, непринудено ястие, което обикновено всеки харесва. Имам бутилка прилично червено вино, което ще върви с него, както и чеснова франзела във фризера. Малко преди шест тъкмо приготвям каймата и соса, когато се появява Клои. Мики е канен за седем.

− Ммм — помирисва въздуха тя. — От теб ще стане чудесна съпруга един ден.

− За разлика от теб.

Тя пристиска ръце към гърдите си в престорена обида.

− А така исках да свия семейно гнездо.

Усмихвам се. Клои винаги успява да ме накара да се усмихна. Тази вечер тя изглежда много… красива не е точната дума. Просто изглежда като себе си. Тъмната й коса е вързана на две опашчици. Носи черен суитшърт с образа на Джак Скелингтън, розов минижуп върху черен клин и кубинки с разноцветни връзки. Много жени биха изглеждали абсурдно в този вид, но на нея й отива.

Тя отива до хладилника и си взема бутилка бира.

− Ще излизаш ли тази вечер? — питам.

− Не, но не се притеснявай. Ще се покрия някъде, докато приятелят ти е тук.

− Можеш да ни правиш компания.

− Не, няма проблем. Ще съм като петото колело на каруцата, докато вие двамата си припомняте старите времена.

− Добре тогава.

Всъщност така наистина е по-добре. Колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че Клои няма какво да прави край нас. Не съм сигурен какво е подочула за Мики и нашите отминали преживелици, но темата беше широко отразена в пресата навремето. В нея имаше всичко, с което едно престъпление може да пробуди хорския интерес. Странният главен герой, страховитите тебеширени човечета и зловещото убийство. Ние бяхме оставили своята следа в историята. Малка следа под формата на тебеширено човече, казвам си горчиво. Разбира се, с времето фактите бяха разкрасени, а истината — разръфана по краищата. Историята в крайна сметка винаги е разказ, съставян по думите на оцелелите.

Клои отпива от бутилката.

− Ще съм горе в стаята си, ако ти дотрябвам.

− Да ти оставя ли от спагетите?

− Не, изяжте си ги. Аз обядвах късно.

− Твоя воля — гледам я изчаквателно.

− Добре де, остави ми малко. Може пък да ми пристърже стомахът.

Клои поглъща невероятни количества храна за момиче, способно да се скрие напълно зад уличен стълб. Също така го прави, когато й скимне. Често съм я заварвал в кухнята в малките часове да се тъпче със сандвичи, палачинки, а веднъж дори с яйца с бекон. Но пък от друга страна, аз страдам от безсъние с редки пристъпи на сомнамбулизъм, така че нямам право да съдя другите за странните им нощни навици.

На вратата тя поспира и прави загрижена физиономия.

− Сериозно, ако ти стане много досадно, мога да ти звънна на мобилния. Нали се сещаш, уж че е изникнало нещо спешно.

Вторачвам се в нея.

− Това е вечеря със стар приятел, а не среща по обява за запознанства.

− Да, но тъкмо стар е ключовата дума. Не сте се виждали с този човек от десетилетия.

− Благодаря, задето ми припомняш колко съм стар.

− Мисълта ми е, че не сте поддържали никаква връзка помежду си. Ами ако се окаже, че нямате тема за разговор?

− След толкова години все ще имаме какво да споделим.

− Ако толкова си е струвало да го споделяте, сте щели да го направите и досега, нали?

Усещам накъде бие и започвам да се чувствам неловко.

− И ти самият навярно се чудиш — продължава тя. — Защо точно сега? Защо изведнъж му е хрумнало да те посети? Трябва да има някаква причина.

Пресягам се към чашата вино, която съм си налял да дегустирам, докато готвя, и изливам половината в гърлото си.

− Не е задължително винаги да има причина за всичко.

− Смяташ ли, че пише книга?

− Ами все пак е писател, така че вероятно именно с това се занимава през повечето време.

− Не се прави на тарикат, това е моята роля. Знаеш какво имам предвид. — Кратка пауза. — Наясно съм какво се е случило тук — убийството и прочее.

− Аха. — Концентрирам се върху разбъркването на соса. — Разбирам.

− Елайза Рендъл. Четирите хлапета, открили тялото й. Ти си бил едно от тях.

Все още не вдигам очи.

− Значи си ме проучила?

− Ед, аз си наех квартира в голяма, стара, зловеща къща, обитавана от странен, самотен мъж. Естествено, че ще те проуча.

Леко се отпускам.

− Просто досега не си го споменавала.

− Не е било необходимо. Предположих, че няма да ти е приятно да говориш за това.

Поглеждам я и успявам да се усмихна.

− Благодаря.

− Пак заповядай.

Тя надига бирата и я довършва.

− Както и да е — добавя, като пуска празната бутилка в кашона за рециклиране зад вратата. — Забавлявай се. Не прави нищо, което не бих направила аз.

− Отново, това е вечеря със стар приятел, а не среща по обява.

− Ако беше второто, щеше да е наистина забележително. Мисля, че бих наела самолет да развее транспарант с надпис „Ед има среща“.

Наистина харесвам Клои, дори си падам по нея, но понякога ми лази по нервите.

− Добре съм си и така, благодаря.

− Просто казвам. Животът е кратък.

− Ако сега добавиш и че трябва да грабна мига, ще ти конфискувам всичката бира.

− Мига не, но нещо за душата… — Тя ми смигва и се изнася от кухнята нагоре по стълбите.

Наливам си още вино, макар да знам, че не бива. Чувствам се напрегнат, което, предполагам, е естествено. Не съм сигурен какво да очаквам от тази вечер. Часовникът показва шест и половина. Трябва поне да се приведа в приличен вид.

Замъквам се в банята, вземам бърз душ и се преобличам в панталон от рипсено кадифе и риза, която ми се струва достатъчно небрежно-елегантна. Прокарвам гребен през косата си, от което тя щръква още повече. Косата ми има свойството упорито да се съпротивлява на всякакви средства за оформяне, от обикновеното ресане до гелове и мазила. Подкъсявам я почти до черепа, а тя като по чудо пуска все нови непокорни кичури. Но поне имам коса. Съдейки по снимките на Мики, които съм виждал, той не е имал същия късмет.

Заставам пред огледалото за оценка на постигнатото. То ме информира, че няма да е зле да се обръсна, че очите ми са почти толкова кървясали, колкото и урината ми, и че като цяло изглеждам като несретник. Три минус, положи повече старание следващия път.

Оставям огледалото да отразява собственото си мнение и се спускам обратно долу. Тъкмо навреме. На вратата се звъни, а после и енергично се почуква. Върху шията ми настръхва въображаема перушина. Мразя, когато хората използват звънеца и чукчето, сякаш да намекнат, че съм глух, или че нуждата им да влязат, е толкова неотложна, та да оправдае масирана фронтална атака срещу фасадата на имота ми.

С усилие се стягам и излизам в антрето. Изчаквам една секунда и после отварям вратата…

Тези моменти винаги са по-драматични в книгите. Реалността е разочароваща със своята баналност.

Насреща ми стои мъж с ръст под средния, жилест и сух. Сетните останки от косата му са ниско остригани. Носи скъпо изглеждаща риза, тъмносини дънки и мокасини на бос крак. Винаги са ме дразнели мъже с обувки, но без чорапи. Сякаш са се облекли набързо в тъмното и със силен махмурлук.

Знам какво вижда той. Слаб мъж с ръст над средния, в износена риза и торбести панталони, разчорлен и с малко повече бръчки, отколкото се полага за четиридесет и две годишен. Но от друга страна, някои бръчки трябва да се спечелят.

− Ед. Радвам се да те видя.

Не мога искрено да му отвърна със същото, затова само кимвам. Преди да успее да протегне ръка, която трябва да стисна, се отмествам встрани и го каня с жест.

− Заповядай, влез.

− Благодаря.

− Ето, оттук — соча му пътя през всекидневната, макар да съм почти сигурен, че го помни.

Прави ми впечатление колко тъмна и мрачна изглежда тя в сравнение с лъскавата, безупречна външност на Мики. Прашна, занемарена стая, обитавана от човек, на когото изобщо не му е до вътрешна декорация.

− Да ти предложа нещо за пиене? Има хубаво италианско вино, бира…

− Може бира.

− Добре, „Хайнекен“ или…

− Все едно. Не съм голям пияч.

− Ясно. — Още нещо, по което не си приличаме. — Ей сега ще донеса от хладилника.

Връщам се в кухнята, вадя една „Хайнекен“ и я отварям. После се пресягам за своята чаша и отпивам солидна глътка, преди да я допълня отново от бутилката, която вече е полупразна.

− Добре си постегнал къщата.

Подскачам. Мики е застанал на вратата и оглежда наоколо. Чудя се дали ме е видял как пия и си доливам. Всъщност защо ли трябва да ме е грижа?

− Благодаря — казвам, макар и двамата да знаем, че не съм се справил твърде добре.

Подавам му бирата.

− Трябва да ти струва куп пари да я поддържаш.

− Не е чак толкова скъпо.

− Изненадвам се, че още не си я продал.

− По сантиментални причини, предполагам.

Сръбвам малко от чашата си, Мики — от своята бира. Моментът се проточва, преминавайки от естествена пауза в неловка тишина.

− Значи преподаваш, така ли? — казва той накрая.

Кимвам, заинтригуван откъде ли е разбрал. Нямам профил във фейсбук, нито в туитър. Вероятно са сложили биографичната ми справка в училищния сайт. Мога да го питам, но вместо това отвръщам:

− Да, като наказание за греховете си.

− Допада ли ти?

− През повечето време.

През повечето време аз обичам предмета си. И искам да споделя тази любов със своите ученици. Искам да се наслаждават на уроците и да си тръгват, научили нещо ново.

В други дни съм уморен, с махмурлук, и бих писал шестица на всекиго само за да млъкне и да ме остави на мира.

− Странно — поклаща глава Мики. — Винаги съм мислел, че ще станеш писател. Беше толкова добър по английски.

− А ти беше добър в небивалиците.

Той се засмива малко пресилено. Нова пауза. Аз се преструвам, че наглеждам вечерята.

− Забърках малко спагети болонезе. Дано ги обичаш.

− Да, чудесно. — Чувам стърженето на стола, докато той сяда. — Благодаря, че си си направил труда. Можеше просто да хапнем в някоя кръчма.

− Не и в „Бикът“, предполагам?

Лицето му се напряга.

− Те знаят ли, че съм тук?

Под „те“ явно има предвид Хопо и Гав.

− Аз не съм им казал. Но онзи ден Хопо те е видял на улицата, така че…

Мики свива рамене.

− Е, не е някаква тайна.

− Защо тогава не биваше да им казвам?

− Защото съм страхливец — отвръща той. — След катастрофата и всичко, което се случи… просто реших, че никой от тях няма да иска и да чуе за мен.

− Не се знае. Мина много време, а хората се променят.

Това, разбира се, е лъжа, но все пак звучи по-добре от „Напълно си прав. Те още те мразят в червата, особено Гав“.

− Предполагам. — Той надига бирата и отпива няколко едри глътки. За човек, който не е голям пияч, се справя доста добре.

Нося му втора бутилка от хладилника и се настанявам на масата срещу него.

− Мисълта ми е, че всеки от нас в определен момент е вършил неща, с които не се гордее особено.

− С изключение на теб.

Преди да успея да отговоря, зад гърба ми се разнася съскащ звук. Водата за спагетите извира. Бързо спирам газта на котлона.

− Да ти помогна с нещо? — пита Мики.

− Не, всичко е наред.

− Всъщност… исках да обсъдя с теб едно предложение.

Идваме си на думата.

− Нима?

− Сигурно вече си отгатнал причината да се върна тук.

− Книга? За тебеширените човечета?

− Първоначално да. Но обмислям също и телевизионно предаване. Вече говорих с един-двама отговорни редактори и те намират идеята за добра.

− Виж, Мики. Знам защо искаш да го направиш, но…

− Не, надали знаеш. — Той надига за сетен път бутилката. — От години избягвам да се сещам за онзи случай. Потискам го, затварям го в себе си. Е, може би вече е време да погледна вината и страха в очите и да се справя с тях.

Лично аз смятам, че е далеч по-добре да събереш страховете си, да ги заключиш в хубава, здрава кутия и да ги тикнеш в най-дълбокия и тъмен ъгъл на съзнанието си. Но всеки си има предпочитания.

− Ами ние, останалите?

− В смисъл?

− Минавало ли ти е през ума дали на нас ни се иска да се изправяме пред страховете си, да се връщаме обратно към всичко, което се е случило?

− Разбирам какво имаш предвид. Наистина. Тъкмо затова и се нуждая от помощта ти.

− Как очакваш да ти помогна?

− Не съм се връщал на това място повече от двайсет години, Ед. Все едно съм чужденец. Но ти още живееш тук. Познаваш хората, те ти вярват…

− Искаш да изгладя отношенията ти с Гав и Хопо?

− Не и като безплатна услуга.

Поколебавам се. Мики приема колебанието ми за неохота.

− Има и още нещо.

− Какво?

През лицето му преминава странно изражение и аз за миг си давам сметка, че всичко, казано дотук за страховете му и за това как искал да ги погледне в очите, е просто глупости — поредната му миризляшка история.

− Аз знам кой всъщност я уби.