Тебеширения човек

1986

Не бях срещал господин Халоран от онзи ден на панаира. „Ужасният ден на панаира“, както го наричах за себе си. Имам предвид, бях го виждал — из града, на партито на Дебелия Гав или да се разхожда край реката, но не бях говорил с него.

Това може да звучи малко странно след случката, в която бяхме участвали. Но той беше възрастен, при това учител, а децата рядко общуват с възрастни, освен ако последните не са малко странни. Господин Халоран определено беше странен, но не по подходящия начин.

Също фактът, че сме попаднали заедно в кошмарна ситуация, още не означаваше, че помежду ни е възникнала някаква невероятна връзка. Или поне тогава още не мислех така.

Веднъж си бутах колелото през парка на път да се срещна в гората с останалите от бандата, когато го забелязах. Той седеше на една пейка със скицник върху коленете, а до него бе поставена малка кутия с моливи или нещо подобно. Носеше черни дънки, тежки обувки и свободно падаща бяла риза с тънка черна вратовръзка. Както винаги, върху темето му бе килната широкопола шапка, за да го пази от слънцето, но въпреки това се учудих как още не се е разтопил. Аз бях само по потник и шорти и все пак умирах от жега.

Приближих леко неуверено. Не знаех какво да му кажа, но и не можех просто да го подмина. Докато се колебаех, той вдигна глава и ме видя.

− Здравей, Еди.

− Здравейте, господин Халоран.

− Как си?

− Ами… добре, благодаря.

− Това е хубаво.

Настъпи пауза и аз почувствах, че трябва да я наруша с нещо, затова попитах:

− Какво рисувате?

− Хора — усмихна се той. Зъбите му винаги изглеждаха леко жълтеникави, защото лицето му бе толкова бяло. — Искаш ли да погледнеш?

Всъщност не исках, но това щеше да прозвучи грубо, затова казах:

− Да.

Подпрях колелото на пейката и се настаних до него, а той завъртя скицника така, че да ми е по-удобно да го разгледам.

− Страхотни са — неволно възкликнах аз.

Не му се подмазвах, макар че вероятно щях да похваля рисунките дори и да не ми бяха харесали. Те действително бяха на хора от парка. Разговаряща възрастна двойка, мъж, разхождащ кучето си, две момичета, седнали на тревата. Наглед обичайни неща, но удивително майсторски възпроизведени. Дори на онази възраст можех да кажа, че господин Халоран е наистина талантлив. Творбите, създадени от човек с талант, винаги се отличават. Всеки може да вземе нещо и да го прекопира така, че да прилича на оригинала, но е нужно повече, за да вдъхнеш живот на даден образ или дадена сцена.

− Благодаря. Искаш ли да видиш още?

Кимнах и той запрелиства страниците. Имаше рисунка на старец с шлифер, пушещ цигара (почти се долавяше миризмата на сивкавия, къдрещ се дим), на група жени, клюкарстващи на павирана уличка близо до катедралата, на самата катедрала, която не ми хареса толкова, колкото хората, на…

− Всъщност не искам да те отегчавам — каза внезапно господин Халоран и отдръпна скицника, преди да успея да разгледам както трябва следващата рисунка. Само мимолетно мярнах дълга, тъмна коса и едно кафяво око.

− Напротив — отвърнах. — Много са хубави. Рисуване ли ще ни преподавате в училище?

− Не, английски. Това ми е… само хоби.

− Добре. — Аз самият не бях много добър в изкуствата. Понякога драсках картинки на любимите си анимационни герои, но не излизаха сполучливи. Затова пък можех да пиша. Английският беше най-силният ми предмет.

− Това в кутията моливи ли са? — попитах.

− Не, сухи пастели — вдигна я той.

− Приличат на тебеширчета.

− Да, направени са от нещо подобно.

− Дебелия Гав получи тебешири за рождения си ден, но реши, че са много тъп подарък.

Лицето му едва забележимо трепна.

− Така ли?

По някаква причина ми се стори, че не е бивало да го казвам.

− Но Гав поначало си е малко…

− Разглезен?

− Общо взето — кимнах, чувствайки се окончателно като предател.

− Помня, че и ние имахме тебешири като деца — рече събеседникът ми след кратък размисъл. — Рисувахме с тях по тротоарите.

− Наистина?

− Разбира се. Ти никога ли не си го правил?

Предпочетох да премълча. Както споменах, не ме биваше много за художник.

− Знаеш ли какво друго правехме?

− Не.

Откъде, по дяволите, можех да знам?

− С приятелите ми си измисляхме тайни знаци и чрез тях си оставяхме навсякъде съобщения, които само ние разбирахме. Например можех да нарисувам пред къщата на някой от тях символ, който да значи, че искам да си играем в парка.

− А какво ви е пречело просто да почукате на вратата му?

− Нищо, но нямаше да е толкова забавно.

Помислих върху отговора. Идеята не бе лишена от привлекателност. Нещо като знаците върху карта на заровено съкровище. Таен код.

− Както и да е — рече господин Халоран, като затвори скицника и кутията с пастели. По-късно осъзнах, че ми е дал време точно колкото да попия чутото, но не и да го изхвърля от ума си. — Трябва вече да вървя, имам среща с един човек.

− Добре. Аз също отивам да се срещна с приятелите си.

− Радвам се, че поприказвахме, Еди. Бъди все така смел.

Това беше първият му намек за деня на панаира и аз го оцених. Повечето възрастни биха започнали направо с разни тревожни и загрижени въпроси.

− Вие също, господине.

Той ми показа отново жълтата си усмивка.

− Аз не съм смел, просто съм глупав. — После наклони глава при вида на озадаченото ми изражение. — Не си ли чувал поговорката, че глупците се втурват натам, където ангелите се боят да стъпят?

− Не, какво означава?

− Ами според мен — че е по-добре да си глупак, отколкото ангел.

Някак не ми се връзваше. Едва по-късно реших, че смисълът е, че лудите хора са за предпочитане пред добрите.

− Е, довиждане — докосна шапката си той.

− Довиждане, господине.

Скочих от пейката и яхнах колелото си. Харесвах този човек, макар определено да го намирах за странен. По-добре да си глупак, отколкото ангел. Да, странен и съвсем леко плашещ.

Гората опасваше Андърбъри там, където предградията постепенно преминаваха във ферми и ниви. Но нямаше да се задържи още дълго. Градът бавно пълзеше нататък. Голям участък земя вече бе подравнен за строеж и от него се издигаха скелета, тухли и бетон.

Недвижими имоти Салмън, гласеше голям, ярък билборд. Трийсет години строим домове и печелим сърца. Наоколо се издигаше висока телена ограда, а отвъд нея се виждаха туловищата на огромни машини, подобни на механични динозаври, които в момента дремеха. Яки мъжаги в оранжеви жилетки и с каски на главите стояха наоколо, пушеха и пиеха кафе. По радиото гърмеше песен на Шейкин Стивънс. Тук-там по оградата бяха окачени табели Не влизай. Строителен обект.

Минах покрай тях и продължих да въртя педалите по тясната пътека през полето. Накрая стигнах нисък дървен стобор. Слязох от велосипеда и прехвърлих първо него, а сетне и сам я прескочих, навлизайки в хладната прегръдка на гората.

Тя не беше голяма, но затова пък бе гъста и тъмна, оформена в естествена падина, по чиито краища дърветата преминаваха в храсти и бели варовикови скали. Продължих навътре, като на моменти бутах, а на моменти почти носех колелото си. До ушите ми долиташе ромонът на поточе, а слънчевите лъчи пронизваха като златни пръсти сводестите корони над главата ми.

Малко по-нататък имаше движение и се дочуваха гласове. Дебелия Гав, Железния Мики и Хопо се бяха скупчили на малка, закътана сред буйната растителност полянка. Вече бяха построили доста внушителна колиба, като за било на покрива й служеше дебел откършен клон.

− Охо — викна Дебелия Гав. — Ей го и наш Еди, с баща, бележещ боксови победи.

Това беше новият му начин да ни забавлява. Като римува всичко.

Хопо се обърна и ми махна с ръка. Железния Мики не си направи труда. Проправих си път през шубраците и опрях колелото си до техните с ясното съзнание, че от всичките моето е най-старо и ръждясало.

− Къде е Ники? — попитах.

Железния Мики сви рамене.

− Не съм сигурен, че ще дойде — рече Хопо.

Не бях виждал Ники от партито насам, макар и да знаех, че е обикаляла по магазините с Хопо и Железния Мики. Започвах да имам усещането, че ме избягва нарочно, и се надявах сега да я заваря тук и нещата да се оправят.

− Баща й сигурно пак й е дал някакви задачки — каза Хопо, сякаш отгатнал мислите ми.

− Да, или пък ти е бясна, задето твоят баща преби нейния. БАМ! — Това, естествено, беше Железния Мики.

− Той сам си го изпроси — опитах да изляза от ситуацията.

− Да — подкрепи ме Хопо. — Май яко се беше наквасил.

− Не знаех, че свещениците пият — отбелязах аз.

− Може да е таен алкохолик. — Дебелия Гав наклони глава назад, престори се, че гълта от бутилка, и завъртя очи. — К-казвам се отец Мартин. С-слава на Б-бога. Хлъц!

Преди някой да успее да реагира, изпука клонка и рояк птици изпърха от храстите. Ние подскочихме като уплашени зайци.

Ники стоеше накрая на полянката, уловила дръжките на колелото си. Не знам защо изпитах усещането, че се намира там отдавна.

− Е, какво чакате? — изгледа ни тя. — Няма ли да строим колиба?

С общите усилия на петима ни довършването на колибата стана бързо. Тя се получи доста добра — достатъчно голяма да се поберем всички, макар и попритиснати един в друг. Поставихме дори врата от разлистени клони на входа. Най-хубавото беше, че почти не можеше да я забележиш, докато не стигнеш до нея.

Насядахме на тревата наоколо. Потни и изподрани до кръв, но щастливи. А също и гладни. Започнахме да разопаковаме сандвичите си. Ники не отвори и дума за партито, нито пък аз. Просто я карахме както обикновено. Така е, когато си малък — не задълбаваш много в нещата. С възрастта това става все по-трудно.

− На теб не ти ли сложиха нищо за ядене? — обърна се Дебелия Гав към Ники.

− Баща ми не знае, че съм тук. Трябваше да се измъкна тайно.

− Ето, заповядай. — Хопо й подаде един от сандвичите си със сирене.

Харесвах това момче, но тъкмо в този момент ме доядя на него, задето се беше сетил преди мен.

− Вземи и моя банан — рече Гав. — Аз и без това не ги обичам.

− Можем да си разделим и сока ми — додадох бързо, за да не остана по-назад.

Железния Мики се тъпчеше с филия, намазана с фъстъчено масло, и не й предложи нищо.

− Благодаря, но няма нужда — поклати глава Ники. — Трябва да се прибирам. Баща ми ще се усети, ако не се върна за обяд.

− Но ние току-що построихме колибата — казах аз.

− Съжалявам. Не мога.

Тя запретна ръкава на тениската си и се потърка по ръката. Едва тогава забелязах, че там има огромна синина.

− Къде си се ударила?

− В една врата. Нищо ми няма. — Ники припряно смъкна ръкава отново и скочи на крака. — Е, аз вече ще тръгвам.

− Заради партито ли е? — попитах, като също се изправих.

Тя сви рамене.

− Татко още е вкиснат заради цялата история, но ще му мине.

− Съжалявам.

− Няма защо. Той си го заслужаваше.

Отворих уста да кажа още нещо, но не намирах какво.

Тогава нещо ме удари в слепоочието. Силно. Пред очите ми причерня. Краката ми омекнаха и паднах на колене. Хванах се за главата и по пръстите ми остана нещо лепкаво.

Във въздуха отново се разнесе свистене на сантиметри от главата на Ники. Тя изпищя и се приведе. Друг едър камък улучи земята точно пред Хопо и Железния Мики, предизвиквайки експлозия от хляб и фъстъчено масло. Те извикаха и се втурнаха към укритието на дърветата.

Снарядите продължиха да ни обсипват. Малки и големи камъни, парчета тухла. От стръмния склон над нашата гориста падина се разнесоха тържествуващи възгласи. Вдигнах поглед натам и едва различих трите по-големи момчета на хълма. Две с тъмна коса, а едното по-високо и русо. Веднага разбрах кои са. Братът на Железния Мики, Шон, и неговите приятели Дънкан и Кийт.

Дебелия Гав ме сграбчи за ръката.

− Добре ли си?

Виеше ми се свят и леко ми се гадеше, но кимнах.

− Скрий се — задърпа ме той към гъсталака.

Железния Мики се обърна и викна към новодошлите:

− Остави ни на мира, Шон.

− Остави ни на мира, остави ни на мира — изимитира го русото момче, неговият брат, с висок, момичешки глас. — Какво ще направиш иначе? Ще плачеш? Или ще изтичаш да ни изпортиш на мама?

− Може би.

− Само опитай и ще ти размажем физиономията, дребен! — присъедини се Дънкан. — Вие сте в нашата гора.

− Не е ваша — кресна в отговор Дебелия Гав.

− Така ли? Да се бием за нея тогава.

− Мамка му — измърмори Гав.

− Хайде, да им разкажем играта — извика Кийт.

Те започнаха да се спускат по склона, като не спираха да ни замерват с каквото им попадне.

Парче тухла проряза въздуха и се пръсна в колелото на Ники.

− Ей, това е моето колело, дебили такива — изпищя тя.

− Я, това е рижата — чу се отгоре.

− Пораснаха ли ти вече рижи косми по оная работа?

− Разкарайте се, кретени.

− Кучка.

Ново парче проби свода от листа и я удари в рамото. Тя изскимтя и се олюля.

В гърдите ми се надигна гняв. Човек не биеше момичета. Не ги замерваше с тухли. Изправих се с мъка на крака и излязох от укритието. Грабнах най-едрия камък наоколо и го запокитих с всички сили срещу нападателите.

Ако той не беше толкова тежък, носен от собствената си инерция, или ако Шон вече не бе преполовил склона, нямах никакъв шанс за попадение.

Но сега до ушите ми долетя вик. Не на тържество, а на болка.

− Окото ми! Тоя шибаняк ме улучи в шибаното око!

Настъпи пауза. Един от онези мигове, в които времето сякаш спира. Дебелия Гав, Хопо, Железния Мики, Ники и аз се вторачихме един в друг.

− Малки говна! — чу се после. — Скъпо ще си платите за това.

− Да се махаме оттук — рече Хопо.

Хукнахме към колелата, а откъм стръмния склон вече се носеха забързани пързалящи се стъпки.

Щеше да им отнеме известно време да стигнат до нас, но пък ние трябваше да тикаме велосипедите през шубраците, докато излезем на пътеката. Заподтичвахме тромаво, а зад нас се чуваше тропот на крака и сподавени ругатни. Прекалено близо. Опитах да ускоря крачка. Хопо и Железния Мики бяха пред мен, Ники също. Гав се движеше изненадващо чевръсто като за едро и тромаво дете. Аз имах най-дълги крака от всички, но движенията ми бяха безнадеждно некоординирани. Смътно си припомних една стара шега, разправяна от татко. Че нямало значение дали ще надбягаш лъва. Трябвало само да надбягаш най-бавния от останалите хора. За съжаление, най-бавният бях аз.

Изскочихме от сянката на дърветата под ослепителното слънце. Пред нас се виждаха тясната пътека и стоборът в края й. Озърнах се през рамо. Шон вече излизаше от гората. Лявото му око бе мораво и подуто, а по бузата му се стичаше кръв. Това обаче изобщо не го забавяше, напротив. Болката и гневът сякаш го пришпорваха да тича още по-бързо. Лицето му се разкриви в гримаса.

− Ще те убия, лайнар.

Сърцето ми биеше толкова бързо и силно, като че ли щеше да се пръсне. Главата ми пулсираше, а потта се стичаше обилно по челото, парейки очите ми.

Хопо и Мики достигнаха стобора, прехвърлиха колелата си и скочиха след тях. Ники последва примера им като пъргава маймунка. Дебелия Гав също се изкатери, пъхтейки. Беше мой ред. Повдигнах колелото си, но то бе по-старо и по-тежко от техните. Вилката се извърна настрани и една от дъските заседна между спиците.

− По дяволите.

Опитах да го освободя, но то само се заклещи още по-здраво. Напрегнах всички сили, но бях малък, а и вече изтощен от строенето на колибата и бягането.

− Зарежи го — викна Дебелия Гав.

Лесно му беше да го каже — пред неговия лъскав бегач моето колело вероятно изглеждаше като купчина старо желязо.

− Не мога — изпъшках. — Подарък ми е за рождения ден.

Дебелия Гав притича обратно, Хопо и Ники също. Секунда по-късно се присъедини и Железния Мики. Те задърпаха, а аз бутах нагоре. Спицата се огъна и колелото прелетя от другата страна, стоварвайки се с дрънчене на земята. Аз се придърпах и докато премятах крак през стобора, усетих как някой ме сграбчва за дрехите.

Едва не паднах, но се удържах и обърнах глава. Шон бе уловил тениската ми в юмрук и се хилеше. Зъбите му белееха зловещо между струйките пот и кръв. Здравото му око гореше от трескава ярост.

− Мъртъв си, лайнар.

Без да мисля, от чиста паника ритнах с всичка сила назад. Кракът ми попадна в отпуснатите мускули на стомаха му и той се преви надве, стенейки от болка. Хватката му отслабна, а аз най-сетне се прехвърлих и скочих. Чух звука от раздирането на тениската ми, но това нямаше значение. Бях свободен. Останалите вече бяха яхнали велосипедите и се отдалечаваха. Вдигнах своя от земята, затичах се с него и се метнах в движение върху седлото. Завъртях педалите и този път вече не поглеждах назад.

Детската площадка беше празна. Ние насядахме по въртележката, подпрели колелата си наоколо. Трескавото вълнение вече отшумяваше, но главата ми продължаваше глухо да пулсира, а косата ми бе лепкава от кръв.

− На нищо не приличаш — рече ми без заобикалки Ники.

− Благодаря. Ти също.

Нейните ръце бяха целите изподрани, а блузката — омазана с пръст. В рижавите й къдрици се бяха заплели клонки и листа.

Тя се изправи и се огледа.

− По дяволите. Сега вече баща ми наистина ще ме убие.

− Можеш да минеш през нас да се измиеш — предложих.

Преди тя да успее да отговори, Дебелия Гав се намеси:

− Не, нашата къща е по-близо.

− Вярно — кимна Ники.

− Но какво ще правим после? — измрънка Железния Мики. — Целият ни ден се прецака.

Всички се спогледахме унило. Той беше прав, макар да ме сърбеше езикът да му кажа, че денят се е прецакал заради неговия тъп брат. Но не го направих. Вместо това ми хрумна друго и неочаквано се чух да произнасям:

− Имам готина идея какво можем да правим.