Тебеширения човек

2016

Хората си мислят, че искат отговори. Всъщност те искат правилните отговори. Такава е човешката природа. Задаваме въпроси с надеждата, че те ще ни дадат истината, която искаме да чуем. Проблемът е, че истината не може да се избира. Тя има особения навик да бъде просто истина. Остава ни само изборът дали да й вярваме, или не.

− Ти ли открадна колелото на Шон Купър? — питам Гав.

− Знаех, че той често го оставя навън през нощта. Смяташе, че какъвто е голям и страшен, никой няма да посмее да го пипне. Е, аз го направих. Колкото да му натрия носа. Изобщо не съм допускал, че ще влезе в реката да го вади. И че в крайна сметка ще се удави.

Сигурно е било така. Но всеки знаеше колко влюбен е Шон в колелото си. Не може да не му е минало през ум, че подобно действие ще донесе само неприятности.

− И кое точно те подтикна?

Гав издухва колелце от дим.

− Видях какво ти причини в онзи ден. На площадката.

Признанието ми идва като удар в стомаха. Трийсет години по-късно страните ми отново пламват от срам при спомена. Грапавият асфалт, протриващ коленете ми. Соленият, потен вкус в устата ми.

− Бях в парка — продължава той. — Видях какво се случва, но не реагирах. Просто стоях. После Халоран дотича и аз реших, че всичко е наред. Но не беше.

− Не е имало какво да направиш — казвам. — Само щяха да набият и теб.

− И все пак трябваше да опитам. Приятелите са всичко. Помниш ли, че все това повтарях? А когато дойде време да го докажа, се провалих. Оставих Шон да се измъкне. Както винаги. Днес за подобна постъпка щеше да влезе в затвора. А тогава всички се бояхме до смърт от него. — Гав ме поглежда свирепо. — Той не беше просто хулиган. Беше един шибан психопат.

Това е вярно, поне донякъде. Не съм сигурен, че Шон Купър е бил психопат. Садист, положително. Повечето деца имат такава жилка. Но може би с възрастта е щял да стане различен. Сещам се за думите на господин Халоран пред гробището:

Той нямаше шанса да се промени.

− Какво се умълча такъв? — пита Гав.

Дръпвам по-силно от цигарата. Отвикнал съм от никотина и ушите ми забучават.

− В нощта след смъртта на Шон някой нарисува тебеширено човече пред къщи. Давещо се тебеширено човече. Като един вид послание.

− Не съм бил аз.

− Кой тогава?

Той смачква фаса си върху пейката.

− Знам ли? А и кой го интересува? Стане ли дума за онова лято, всички си спомнят само проклетите рисунки. Повече ги е грижа за тях, отколкото за хората, които пострадаха.

Така е, мисля си, но двете неща са неразривно свързани. Като яйцето и кокошката. Кое е дошло първо? Тебеширените човечета или убийствата?

− Никой друг не знае освен теб, Ед — казва Гав.

− Няма да те издам.

− Не се и съмнявам. — Той въздъхва. — Правил ли си някога нещо толкова лошо, че да не можеш да го споделиш дори с най-близките си приятели?

Хвърлям своята цигара, изпушена до самия филтър.

− Сигурен съм, че повечето хора са правили.

− Знаеш ли какво ми каза някой? Че тайните са като задниците. Всеки ги има, само дето някои са по-мръсни от другите.

− Удачно сравнение.

− Да — подсмихва се той. — Лайняно.

Докато се прибера у дома, вече е късен следобед. Отключвам и още от антрето ме удря в носа мирис на котешка пикня. Поглеждам в пластмасовото легенче, но гранулите вътре изглеждат сухи. Което може да е добър или лош знак в зависимост от това колко проклет е решил да бъде Митънс днес. Проверявам добре чехлите си, преди да ги обуя.

Бърбънът ме гледа изкусително от кухненския плот, но аз стискам мъжествено зъби, отивам до хладилника и си вземам една бира. Качвам се по стълбите и поспирам пред вратата на Клои. Не чувам нищо отвътре, но усещам лека вибрация на пода, което вероятно означава, че слуша музика със слушалки на ушите. Това е добре.

Влизам на пръсти в своята стая и затварям след себе си. Поставям бирата на нощното шкафче, коленича и избутвам скрина под прозореца встрани. Той е тежък и стърже по дюшемето, но аз не се притеснявам от шума. Клои обикновено усилва уредбата до дупка и не би усетила дори ако на двора гърми оръдие.

Вземам старата отвертка, която държа в чекмеджето с бельо, и с нейна помощ повдигам четири дъски. Повече, отколкото като дете. Сега имам повече неща за криене.

Изваждам една от двете кутии, вместени в кухината, отварям капака и оглеждам съдържанието й. Разгъвам хартийката, с която е увит най-дребният от предметите — кръгла, златиста обица. Не от истинско злато, а просто евтина дрънкулка, вече леко поизтъркана. Стискам я за кратко в ръка, оставяйки метала да се затопли от дланта ми. Първото нещо, което съм взел от нея. В деня на панаира, когато започна всичко.

Разбирам как трябва да се чувства Гав. Ако не беше откраднал онова колело, сега Шон Купър можеше да е още жив. Една глупава, детинска постъпка, довела до ужасна трагедия. Не че е можел да предвиди какво ще се случи. Както не можех и аз. И все пак ме обзема странно, неспокойно чувство. Не точно вина, а нейната сестра близначка. Отговорността. За всичко.

Клои положително би казала, че това е, защото съм изолиран, обсебен от себе си човек, който приема всичко лично и смята, че светът се върти около него. Това съдържа частица истина. Самотата действително води до интроспекция. От друга страна, аз може би все още не съм отделил достатъчно време на интроспекцията, или на размислите за миналото. Увивам внимателно обицата и я поставям обратно в кутията.

Да, може би е дошъл моментът да се впусна по алеята на спомените. Само че това няма да е слънчева разходка сред приятни стари образи. Не — тази пътека е тъмна, обрасла в преплетените клони на тайни и лъжи, пълна със скрити клопки и капани.

И по цялата й дължина има тебеширени човечета.