Тебеширения човек

2016

Косата й е пусната свободно и стига до раменете. Освен това я е изрусила, което не й отива. Облечена е в дънки, кецове и стар суитшърт с емблемата на групата „Фу Файтърс“. По лицето й няма и следа от обичайния тъмен грим. Изобщо не изглежда като Клои. Не и като моята Клои. Но от друга страна, тя никога не е била моя.

− Нов имидж? — питам.

− Нищо не ти убягва.

− С изключение на теб. Доста време те нямаше.

− Съжалявам.

− Няма за какво.

− Не исках да те тревожа.

− Не съм разтревожен, а само ядосан.

− Ед…

− Недей. Кажи ми една добра причина да не извикам полиция още сега.

− Ами например, че не съм сторила нищо нередно.

− Ровене в личния живот. Изпращане на заплашителни писма. Убийство.

− Убийство?

− Ти си последвала Мики онази нощ и си го бутнала в реката.

− За бога, Ед. — Тя поклаща глава. — Явно си чел твърде много от трилърите на мъртвия си приятел. Защо ми е да убивам Мики?

− Ти ми кажи.

Клои повдига вежда.

− Предполагам сега е моментът, когато аз рухвам и си признавам всичко като в евтино криминале?

− Мислех, че затова си се върнала.

− Всъщност забравих си пиенето.

− Вземи си го тогава.

Тя отива до хладилника и изважда синкава бутилка бомбайски джин.

− Ти искаш ли едно?

− Глупав въпрос.

Клои налива две солидни дози, сяда на масата срещу мен и вдига чаша.

− Наздраве.

− За какво пием?

− За признанията.

Признай си.

Отпивам и си спомням, че всъщност не обичам джин, макар че тъкмо сега бих пресушил и шише спирт за горене.

− Чудесно. Ти започваш първа. Защо дойде да живееш при мен?

− Може би си падам по по-възрастни мъже.

− Някога това наистина щеше да ощастливи един от тях.

− А сега?

− Сега просто искам да знам истината.

− Добре. Твоят приятел Мики ми плати.

Това не е отговорът, който съм очаквал.

− Не разбирам.

− Плати ми, за да шпионирам теб и Ники.

− Моля?

− Той ме откри преди две години. Беше наел частен детектив да разрови наоколо във връзка с новата му книга. Каза, че той откривал много интересни неща за миналото.

В стомаха ми се образува малка бучка лед. Бързам да я разтопя с още джин.

− Значи, Мики е разбрал кой е истинският ти баща?

− Да.

− А ти знаеше ли?

Клои кимва.

− Мама ми каза още преди години, но аз не се впечатлих особено. За мен той е просто един осеменител. Случайно биологично съвпадение.

Обмислям тази гледна точка.

− Значи Мики е решил да те използва, за да стигне до Ники и мен?

− В общи линии. Каза, че ще послужите като добър фон за повествованието.

Фон. Предполагам, че винаги сме били такива за Мики. Не приятели, а някакви шибани статисти.

− После аз допуснах небрежност и Ники ме изрита. В известен смисъл се получи добре, защото точно тогава ти беше пуснал обява за наемател.

− Да, като по часовник — казвам горчиво.

Всъщност не е съвсем така. Още седмица преди Клои да се появи на прага ми, аз се канех да снема обявата. Един млад стажант в училището, съвсем прилично момче, беше кандидатствал и щях да му дам стаята. Но тогава зърнах нея и си промених решението.

Няма по-голям глупак от стария глупак. Освен онзи на средна възраст може би.

− Значи през цялото време, докато си живяла тук, си докладвала на Мики какво правя?

− Ако това те успокоява, нямаше много за докладване.

− Благодаря.

Пресягам се към джина и си наливам нова чаша. После на една глътка я изпразвам до половината.

− Ами писмата?

− Не съм ги пращала аз.

− Кой тогава?

Преди тя да успее да отвори уста, отговарям сам на въпроса си.

− Мики е бил, нали?

− Бинго. Печелиш тиквен медал.

Разбира се. Искал е да ни сплаши. Да събуди призраците на миналото. Във всичко си личеше неговият почерк. Но в крайна сметка, сам бе паднал в капана си.

− Значи, ти не си му сторила нищо?

− Разбира се, че не. За бога, Ед. Наистина ли допускаш, че бих убила човек? — Тя прави кратка пауза. — Но в едно си прав. Наистина го последвах онази нощ.

Нещо прещраква в дъното на съзнанието ми.

− И си облякла моето палто?

− Просто го взех на излизане.

− Защо?

− Беше студено и…

− Не, защо си го последвала?

− Виж, вероятно няма да ми повярваш, но ми дойде до гуша от онова, което ме караше да върша. Чух част от глупостите, с които ти мътеше главата. Ядосах се и затова тръгнах след него. За да му кажа, че спирам дотук.

− И какво стана?

− Той само се изсмя. Нарече ме твоето малко курве и каза, че нямал търпение да добави и това в книгата, за цвят.

Милият стар Мики.

− Аз го зашлевих през лицето — продължава Клои. — Може би малко по-силно, отколкото възнамерявах. Разкървавих му носа. Той ме изруга и си тръгна, плетейки крака…

− Към реката?

− Не знам. Не останах, за да видя. Но не съм го бутала вътре.

− А палтото ми? — питам.

− Беше изцапано, по ръкава имаше кръв от Мики. Не можех да го върна обратно на закачалката, затова го натъпках в дъното на гардероба ти.

− Благодаря.

− Смятах, че няма да забележиш и че ще го изчистя, щом нещата се уталожат.

− Звучи убедително дотук.

− Нямам за цел да те убеждавам, Ед. Вярвай в каквото искаш.

− Защо си тръгна? — питам, като все пак й вярвам.

− От магазина ми се обадиха, казаха, че си ме търсил. Реших, че ако си разбрал за Ники, вече си се досетил, че лъжа. Не можех да се изправя пред теб, не и веднага.

− И ме заряза просто ей така? — произнасям, вперил очи в чашата си.

− Ето, че се върнах.

− Заради джина.

− Не само заради него. — Тя поставя ръка върху моята. — Не всичко беше лъжа, Ед. Онази вечер, когато бях разстроена и се напих, причината беше кавгата ми с Мики. Гадеше ми се от него и бях решила да ти кажа истината за всичко.

Ще ми се да отдръпна ръката си, но гордостта ми не достига. Оставям хладните й бледи пръсти да почиват отгоре й, докато накрая тя сама не ги плъзва назад, за да бръкне в джоба си.

− Виж. Знам, че не мога да поправя напълно нещата, но реших поне малко да ти помогна.

Тя поставя на масата малко черно тефтерче.

− Какво е това?

− Бележникът на Мики.

− Откъде го взе?

− Откраднах го от джоба на сакото му вечерта, когато ти беше на гости.

− Не говори много убедително за твоята почтеност.

− Не съм казвала, че съм почтена. Само че не всичко е било лъжа.

− Нима?

Тя свива рамене.

− Не съм чела много от написаното, а и честно казано, не го разбирам. Ти може да разбереш повече.

Прелиствам няколко страници. Почеркът на Мики е по-нечетлив дори от моя. Изреченията са несвързани — по-скоро откъслечни бележки, мисли, имена (сред които и моето). Затварям бележника и го оставям настрани. Предпочитам да го разгледам по-късно на спокойствие.

− Благодаря.

− Няма защо. — Клои става и взема раница от пода.

− Да не отиваш на къмпинг?

− Добро попадение, Шерлок.

− Парите на Мики не стигат ли за петзвезден хотел?

− Няма да стигнат дори за туристическа спалня. — Тя ме поглежда хладно и мята раницата на гърба си. Обемистото й тегло я кара да изглежда дребна и крехка. — Ако наистина трябва да знаеш, използвах ги, за да платя студентския си заем, ясно?

− Ще се оправиш, нали? — произнасям неволно.

− Полезно е от време на време да прекараш една нощ в гората.

− В гората? Сигурно се шегуваш. Няма ли стаи под наем или нещо подобно?

Тя въздъхва.

− Става дума само за тази вечер.

− Но не е безопасно.

− Да не би да ме изяде големият лош вълк или пък вещицата от захарната къщичка?

− Чудесно, подигравай се.

− Чувал ли си вица за педофила, дето срещнал детенце в гората?

− Не.

− Детенцето му казва: „Не ми харесва тук. Страх ме е, защото е тъмно и студено“. А педофилът отвръща: „Да ти имам проблемите. Аз пък трябва да се прибирам до къщи самичък“.

− Доста гадно.

− Такъв е животът, старче. — Тя отива към вратата. — Довиждане, Ед.

Трябва да отговоря нещо. Хайде чао и се дръж прилично или пък Не плачи за мен. Каквото и да е, за да отбележа края на нашето приятелство.

Но не успявам. А после мигът отлита, проваля се в пропастта, пълна с други пропуснати мигове. Всички „би трябвало“, „може би“ и „само ако“, съставляващи огромната черна дупка в душата ми.

Външната врата се захлопва. Надигам чашата и установявам, че е празна. Както и бутилката джин. Ставам, отварям шише бърбън вместо нея и си наливам щедро. После се настанявам пак на стола и отварям бележника. Имам намерение само да го прегледам отгоре-отгоре, но четири чашки по-късно още чета. Нищо чудно, че Клои не е разбрала драскулките на Мики. Мислите му са разхвърляни, при това с отвратителен правопис. Което не ми пречи да се връщам отново и отново към една от последните страници:

Кой е искал да убие Елайза?

Тебеширения човек? Никой.

Кой е искал да нарани отец Мартин?

Всички!! Заподозрени: Бащата на Ед, майката на Ед. Ники. Хана Томас? Забременяла от отец Мартин. Бащата на Хана? Хана?

Хана — отец Мартин. Елайза — господин Халоран. Връзка?

Никой не е искал да нарани Елайза — важно.

КОСАТА.

Изпитвам лек сърбеж в дъното на съзнанието, но не мога да стигна дотам, за да се почеша. Накрая се отказвам. Твърде късно е и съм пиян. Никой още не е открил вечните отговори на дъното на бутилката. Което, естествено, не е и целта. Човек пие, за да забрави вечните въпроси.

Угасям лампата в кухнята и с клатушкане поемам нагоре по стълбите. На площадката размислям, връщам се обратно и вземам със себе тефтерчето на Мики. Посещавам тоалетната, после го мятам върху нощното шкафче и се просвам върху леглото. Надявам се, че джинът и бърбънът ще ме нокаутират, преди да съм потънал в сън. Това е важна разлика. Алкохолната дрямка е празна подобно на упойка. Докато при съня те спохождат кошмари. От които понякога се събуждаш…

Клепачите ми се отварят изведнъж, без постепенно изплуване към будното състояние. Сърцето блъска в гърдите ми, тялото ми е покрито с лепкава пот, а очите ми сякаш са изскочили на пружини от орбитите. Нещо ме е изкарало от съня. Не, поправка. Нещо ме е изритало от него.

Оглеждам се наоколо. Стаята е празна. Всъщност никоя стая не е наистина празна, особено в тъмното. Сенките се спотайват в ъглите, събират се на пода, дебнат, понякога леко се движат. Но не това ме е събудило, а усещането, че някой едва преди секунди е седял до мен на леглото.

Повдигам се на лакът. Вратата зее широко отворена. Сигурен съм, че съм я затворил, преди да си легна. Стълбището отвън е озарено от бледа лунна светлина, нахлуваща през прозореца. Сещам се, че тази нощ има пълнолуние. Колко подходящо. Спускам крака на пода, макар слабият рационален гласец в мозъка ми — който съществува дори и в настоящото ми сънно състояние — да ме предупреждава, че това е лоша идея. Наистина лоша, една от най-лошите ми (а аз съм имал много лоши идеи). Трябва да се събудя. Веднага. Но не мога. Не и от този сън. Някои сънища, както и някои събития в живота трябва да стигнат до своя край. Дори ако се събудя сега, той ще се върне пак. Кошмари като него винаги го правят, докато не ги последваш чак до вонящата сърцевина и не прережеш гнойните им корени.

Нахлузвам чехлите си и обличам халата. Пристягам здраво колана му на кръста си и излизам на площадката. Тя е поръсена с пръст и още нещо. Навеждам се да видя по-отблизо. Листа. Изправям се отново с металически вкус в устата, заслушан в глухото бумтене на сърцето си.

Спускам се бързо по скърцащите стъпала, прекосявам антрето и влизам в кухнята. Задната врата също е отворена и през нея нахлува призрачен, хладен въздух, а мракът с ноктест показалец ме мами да изляза. Но до ноздрите ми достига не нощна свежест, а нещо друго — влажен, задушлив мирис на гнило. Неволно вдигам ръка към лицето си и в същото време поглеждам надолу. Върху тъмните плочки на кухнята е нарисувана бяла фигурка, а тънката чертичка на ръката й сочи към вратата. Разбира се. Тебеширено човече, което да ме води. Точно както преди.

Продължавам да стоя неподвижно, но само за кратко. Сетне за последно с копнеж оглеждам познатия уют на кухнята и излизам навън.

Не се озовавам в задния двор. Сънят, както често се случва със сънищата, е прескочил на друго място. В гората. Около мен се носят шумолене и шепот, а дърветата стенат и проскърцват, местят клони насам и натам като сомнамбули, измъчвани от нощни кошмари.

В ръката ми има фенер. Не помня кога съм го взел, но сега насочвам лъча към храстите пред себе си. Вървя нататък, мъчейки се да игнорирам бясното биене на сърцето си. Съсредоточавам се върху неравната, осеяна с пукащи съчки земя под краката си. Не знам колко време вървя. Струва ми се дълго, но може би са само секунди. Усещам, че вече приближавам. Но до какво?

Спирам. Гората неочаквано се е разредила и аз се озовавам на малка полянка. Тя ми е позната — същата отпреди толкова много години.

Осветявам наоколо с фенера. Празна е, с изключение на няколко купчини шума. Но листата в тях не са шумолящи, оранжеви и кафяви, както тогава. Тези са вече мъртви, сивкави на цвят и изгнили. А също, както с ужас забелязвам, не стоят неподвижно. Всяка от купчините неспокойно помръдва.

− Едииии. Едииии.

Гласът вече не е на Шон Купър, нито дори на господин Халоран. Тази вечер имам различна компания. Женска компания.

Една купчина се разтваря и от нея се подава бледа ръка, като нощно животинче, душещо въздуха. Потискам писъка, надигнал се в гърлото ми. От другаде изпълзява стъпало, мърдащо лакираните си в розово пръсти. Появява се крак, подскачащ на окървавения си чукан, и накрая от най-голямата купчина се изтъркулва торс и започва да се придвижва с гърчене като противна човешка гъсеница.

Но едно от парчетата все още липсва. С вторачени очи проследявам как ръката изприпква до най-далечната купчина. Скрива се под листата и после, почти тържествено, се подава отново, носейки върху опакото на дланта си отрязаната глава на своята собственица, с коса, паднала върху наполовина обезобразеното лице.

Изхлипвам, а пикочният ми мехур, натежал от бърбън, безславно се отпуска. Топла урина се стича по крачола на пижамата ми, но аз почти не обръщам внимание. Единственото, което виждам, е главата, приближаваща през полянката към мен, все така забулена от тънката като паяжина коса. Отстъпвам с препъване назад, но се спъвам в някакво коренище и падам тежко на земята.

Пръстите на ръката се вкопчват в глезена ми. Искам да извикам, но гласните ми струни са парализирани. Тя се придвижва пъргаво нагоре по крака ми, прескача мокрия чатал и за момент поспира върху корема ми. Аз вече се намирам отвъд страха. Отвъд отвращението. Може би на крачка отвъд разума.

− Едииии — прошепва тя. — Едииии.

Ръката продължава към гърдите ми, а главата върху нея започва да се накланя напред. Затаявам дъх в очакване да срещна обвинителния взор на очите.

Признай си, минава ми през ума. Признай си.

− Съжалявам. Толкова съжалявам.

Пръстите ме погалват по брадичката, докосват устните ми. Тогава забелязвам нещо. Нейните нокти. Те са лакирани в черно. Това не е правилно. Това не е…

Тя отмята назад коса — прясно изрусена, изцапана по краищата с кръв от прерязания врат.

И аз осъзнавам своята грешка.

Събуждам се с писък, събаряйки омотаните завивки на пода до леглото. Усещам опашната си кост натъртена. Лежа запъхтяно, оставяйки реалността да проникне в сетивата ми. Но това не се случва. Близостта на съня продължава да ме притиска. Още мога да видя лицето й. Да усетя пръстите й върху устните си. Посягам към косата си и изваждам оттам заплетена съчка. Поглеждам към краката си. По чехлите и крачолите на пижамата ми има полепнала пръст и късчета шума. Около мен се носи вкиснат мирис на урина. Преглъщам конвулсивно.

Знам, че има още нещо, което трябва да уловя бързо, преди да е изпълзяло обратно в сенките като зловещата паякообразна глава от съня ми.

Насилвам се да седна в леглото, намирам опипом ключа на нощната лампа и я запалвам. Вземам тефтера на Мики от шкафчето и бързо го прелиствам до последната изписана страница. Вторачвам се в небрежно надрасканите думи и от тях внезапно, с почти осезаемо „щрак“ в съзнанието ми изниква образ.

Както при онези картинки с оптически илюзии, в които, колкото и да се взираш, виждаш само множество точици или разкривени чертички. А после мръдваш съвсем леко встрани и изведнъж с абсурдна яснота забелязваш скритото изображение. След което вече и сам не можеш да разбереш как, по дяволите, ти е убягвало преди. То е толкова ослепително, толкова побъркващо очевидно.

През цялото време съм гледал нещата погрешно. Всички са ги гледали погрешно. Вероятно защото не са разполагали с последното късче от мозайката. Защото всички снимки на Елайза във вестниците, в телевизионните новини са я показвали отпреди инцидента. Тези снимки, този образ са се превърнали в Елайза, момичето от гората.

Но това не е бил истинският й образ. Не е било момичето, чиято красота бе така безмилостно отнета. Не е било момичето, което господин Халоран и аз се опитахме да спасим.

Най-важното, не е била онази Елайза, която е решила, че вече е време за промяна. Която е боядисала косата си и от разстояние дори не е приличала на себе си.

Никой не е искал да нарани Елайза — важно. КОСАТА.

Шибана работа, мисля си. Шибано „щрак“.