Тебеширения човек

1986

Трябва да имаш мечта. Ако нямаш мечта, как би могъл да имаш сбъдната мечта?[6]

Странно, но когато си мисля за деня, в който я открихме, винаги се сещам за тази песен. Знам купища текстове от стари песни, защото постоянно ги пускаха в стаята за занимания на дома, в който настанихме татко. Това беше, след като признахме поражението си в битката да се грижим за него у дома. Той вече тежеше сто и трийсет кила и двамата с майка ми просто бяхме неспособни да го къпем и водим до тоалетната. Дори ако не броим изблиците му на гняв и случая, когато избяга гол навън.

Виждал съм много ужаси, но най-силно от тях се е запечала в паметта ми болестта на моя баща. Тя все още ме кара да се будя, облян в студена пот. Ако ми се наложи да избирам между внезапна, насилствена и кървава смърт и участ, подобна на неговата, знам добре кое ще избера.

Бях на двайсет и пет, когато той умря. И само на дванайсет години, единайсет месеца и четиринайсет дни, когато за първи път видях труп.

Донякъде го очаквах. Още след нападението над отец Мартин. Вероятно дори след удавянето на Шон Купър и първото тебеширено човече. А и защото имах един сън.

Намирах се в гора. Дълбока, непрогледна гора. Дърветата се извисяваха като уродливи стари гиганти, протягащи чепати, проскърцващи крайници. Бледата луна надзърташе плахо между разкривените им пръсти.

Стоях на малка полянка, отрупана с гниещи купчини кафяви листа. Влажният нощен въздух лепнеше по кожата ми и проникваше дълбоко в костите. Бях по долнище на пижама, маратонки и суитшърт с качулка. Треперех от студ и закопчах ципа на суитшърта догоре. Усетих ледения допир на метала под брадичката си.

Реално. Твърде реално.

Имаше и друго. Някаква миризма. Противно сладникава и в същото време кисела. Тя изпълваше ноздрите ми и ме давеше. Веднъж, на една разходка, се бяхме натъкнали на мъртъв язовец. Полуразложен и гъмжащ от червеи. От него се носеше същата миризма.

Веднага я разпознах. От инцидента бяха минали близо три месеца. Дълго време да лежиш под земята в твърдия, полиран ковчег, докато цветята се превръщат в прах, а червеите пълзят по омекващата ти плът и лека-полека си проправят път навътре.

Обърнах се. Шон Купър, или онова, което бе останало от него, ми се хилеше. Напуканите му устни се разпадаха около дългите бели стебла на зъбите, подаващи се от черни, гниещи венци.

− Ей, лайнар.

На мястото на очите му имаше само черни кухини. Но те не бяха съвсем празни. В тях се движеха някакви неща. Черни и лъскави, пъплещи усърдно из вътрешността им.

− Какво правя тук?

− Ти ми кажи, лайнар.

− Не знам. Не знам защо съм тук. Нито пък ти.

− Ще ти обясня, лайнар. Аз съм Смъртта — първият ти истински, близък допир с нея. Май не ти излизам от ума, а?

− Не искам да мисля за теб. Искам да се махнеш.

− Трудна работа. Но не се тревожи — скоро ще има други неща, за които да сънуваш кошмари.

− Какви?

− Ти как мислиш?

Огледах се наоколо. Стволовете на дърветата бяха изпъстрени с рисунки. Бели, тебеширени човечета. Които се движеха. Мърдаха и трептяха по грапавата кора, сякаш играеха странен, ужасен танц. Размахваха тънките си като клечки крайници. Нямаха лица, но аз знаех, че ми правят зли, заканителни гримаси.

− Кой ги е нарисувал? — попитах, изтръпнал от ужас.

− Кой според теб, лайнар?

− Не знам!

− О, знаеш, лайнар. Просто още не си се сетил.

Той ми смигна — успявайки някак да го стори без очи, нито клепачи — и после изчезна. Не в облак прах като миналия път, а във вихрушка от листа, които се посипаха на земята и веднага започнаха да се сгърчват и умират.

Погледнах отново нагоре. Тебеширените човечета ги нямаше. Дърветата също ги нямаше. Бях в своята стая, треперещ от страх и от студ. По маратонките ми имаше засъхнала кал, ръцете ми бяха целите изтръпнали. Пъхнах ги дълбоко в джобовете си. И тогава разбрах.

Джобовете ми бяха пълни с тебешири.

След боя заради прахта на кучето бандата ни не се събра повече. Ники, естествено, бе заминала, а Железния Мики си имаше своите нови приятели. По-големи, по-зли, по-корави от нас. Ако бяха заедно и видеха Дебелия Гав, Хопо и мен, се подхилкваха, а някой от тях подхвърляше „педали“ или друга обида.

Онази сутрин, когато отидох на площадката и зърнах Мики отново, едва го познах. Косата му бе пораснала и изрусяла. Започваше все повече да прилича на брат си и бях сигурен, че съм го виждал да носи негови дрехи. За един ужасяващ миг дори ми се стори, че това наистина е брат му, Шон Купър, седнал на въртележката, обгърнат от ранната зимна мъгла, чакащ мен.

Ей, лайнар. Защо не дойдеш да ми го полапаш?

Този път бях сигурен — е, почти сигурен, — че не сънувам. Преди всичко, беше светло. Призраците не обикалят денем, нито зомбитата. Те се появяват само в мъртвите часове на нощта, за да се превърнат в прах с първите лъчи на слънцето. На онази крехка възраст все още вярвах в това.

После Мики се усмихна и отново стана себе си. Смъкна се от въртележката и лениво пристъпи към мен, дъвчейки дъвка.

− О, Еди Мюнстер. Съобщение ли получи?

То бе нарисувано със син тебешир на тротоара пред къщи. Знакът, гласящ, че трябва да се срещнем на площадката, с три удивителни. Една означаваше „спешно“. Две — „ела веднага“. Три предполагаха, че въпросът е на живот и смърт.

− Да. За какво толкова съм ти притрябвал?

− На мен? — Той смръщи чело. — Аз не съм те канил.

− Ти си бил. Беше със синьо.

− Не, аз също получих съобщение, от Хопо. Със зелено.

Спогледахме се.

− Виж ти, блудният сън се завръща — чу се зад нас гласът на Дебелия Гав. — Какво става тук?

− Някой оставял ли ти е съобщение да дойдеш? — попитах.

− Да, ти, смотаняк такъв.

Тъкмо се обяснявахме помежду си, когато пристигна и Хопо.

− Добре, а теб кой те покани? — посрещна го Гав.

− Как кой, ти! — възкликна учудено онзи.

− Явно някой е искал да ни събере всички заедно — намесих се аз.

− И защо? — изсумтя Мики.

Ти знаеш, лайнар. Просто още не си се сетил.

− Мисля, че ще се случи нещо лошо. Ако вече не се е случило.

− О, я бягай оттук.

Огледах се наоколо. Трябваше да има и друго съобщение. Бях сигурен. Започнах да обикалям из площадката, а останалите ме гледаха, сякаш се бях побъркал. И тогава го видях. Под люлките. Тебеширено човече, нарисувано с бяло, но този път с дълга коса и рокля. Не мъж, а момиче, а до него — няколко фигурки на дървета.

Още помня ясно този момент. Отчетливите бели линийки върху черния асфалт. Лекото поскърцване на ръждивите люлки и пощипването на студения утринен въздух.

− Каква е тая тъпня? — доближи Железния Мики, а Хопо и Дебелия Гав го последваха. Всички се наведохме над рисунката.

− Трябва да отидем в гората — казах аз.

− Сигурно се майтапиш! — пусна обичайната си реплика Дебелия Гав, но някак с половин уста.

− В никаква гора няма да ходя — заяви Мики. — Само ще си изгубим половината ден, и за какво?

− Аз ще дойда — рече Хопо и макар да знаех, че го прави само за да подразни Мики, бях доволен за подкрепата.

Гав извъртя очи, сетне сви рамене.

− Добре. И аз участвам.

Мики остана намусено встрани с ръце в джобовете.

− Хайде, да вървим — махнах на другите двама.

− Чакайте — рече Мики, докато вече се качвахме на колелата. — Нали не сте ми скроили някакъв идиотски номер?

− Не е номер — отвърнах и той кимна.

Подкарахме, а аз се озърнах през рамо към люлките. Не знаех дали някой от тях е забелязал, но в тебеширената рисунка на момичето имаше нещо особено. Линиите на тялото й бяха накъсани. Ръцете. Краката. Главата. Те не бяха съединени помежду си.

Понякога, щом нещо ужасно се случи, хората изпитват ирационалното, непреодолимо желание просто да се смеят до припадък. Така и в онази сутрин разходката ни с колелата бе по-освежаваща и приятна от всякога.

Ние не ходехме в гората през зимата, с изключение на Хопо, който събираше дърва за печката (подобно на моето семейство той и майка му използваха жив огън като някакви пещерняци). Сега леденият вятър зачервяваше бузите и развяваше косите ни. Усещах пощипване по кожата, а краката ми неуморно въртяха педалите. Имах чувството, че нищо не може да ме спре и че мога да карам до безкрай. Но твърде скоро тъмната маса на гората се изпречи пред нас.

− А сега какво? — попита Железния Мики, леко запъхтян.

Слязохме от велосипедите и се огледахме наоколо. Тогава върху дъските на дървения стобор аз забелязах бяла тебеширена ръка с показалец, сочещ право напред.

− Значи, трябва да минем от другата страна — рече Дебелия Гав и се залови да прехвърля колелото си.

Изразът в очите му бе огледален образ на собствените ми емоции. Напрегнато, почти истерично очакване. Не съм сигурен дали някой от тях подозираше какво ни очаква. А може би се досещаха, но просто не искаха да го изрекат на глас.

Всяко дванайсетгодишно хлапе иска да намери мъртвец. Единствените по-привлекателни неща за него вероятно са космически кораб, заровено съкровище или порно списание. В този ден всички горяхме от желание да открием нещо страшно. И го направихме. Само че нямахме представа колко страшно ще бъде.

Дебелия Гав водеше групата, което помня, че леко ме подразни. Това трябваше да бъде моето приключение. Но от друга страна, той открай време играеше ролята на лидер, така че нещата си идваха по местата. Поне бандата ни бе отново заедно. Почти.

Изминахме доста разстояние през гората, преди да стигнем следващия знак. Отново сочеща ръка върху дънера на едно дърво.

− Оттук — рече потният и зачервен Гав.

− Стига бе, наистина? — подхвърли Мики.

Хопо и аз само се спогледахме ухилено. Старото време сякаш се беше завърнало. Вечните глупави заяждания. Жлъчните коментари на Мики.

Продължихме да си пробиваме път към сърцето на гората. Встрани на моменти се чуваха внезапни шумове, когато ята скорци или гарги се вдигаха подплашени от клоните. Един-два пъти ми се стори, че виждам нещо да се шмугва в гъсталака. Тук се срещаха зайци, а понякога дори и лисици.

− Стой — изкомандва Дебелия Гав и всички спряхме.

Той посочи друго дърво, точно пред нас. Този път върху ствола му бе изрисувана не ръка, а пак фигурка на момиче. Отдолу имаше грамадна купчина листа. Погледите ни се приковаха в нея, а Гав тихо произнесе:

− Да пукна дано.

Защото от върха на купчината стърчеше нещо.

Човешки пръсти.

Ноктите й бяха късо подрязани, чисти и лакирани в пастелнорозово. Нямаше счупени, нито нащърбени. Полицията щеше да заключи, че не се е съпротивлявала. Или може би не е имала шанс. Кожата й бе по-бледа, отколкото я помнех, летният тен беше добил по-зимен оттенък. Върху средния пръст имаше сребърно пръстенче със зелен камък. От мига, в който зърнах ръката, разбрах, че е принадлежала на Момичето от въртележката.

Хопо първи приклекна над нея и се залови да разчиства шумата. На него поначало трудно му призляваше. Веднъж го бях видял как избавя ранена птица от мъките й с помощта на един камък.

− Мили боже — прошепна Железния Мики.

Назъбеният край на костта бе много бял и ме порази най-силно от всичко. Кръвта беше изсъхнала и потъмняла, почти сливаща се с цвета на изсъхналите листа, които все още частично покриваха ръката. Само ръка. Отрязана до рамото.

Дебелия Гав внезапно приседна тежко на земята.

− Това е ръка — промърмори. — Шибана ръка.

− Добро наблюдение, Шерлок — каза Мики, но дори заученият му саркастичен тон прозвуча неуверено.

− Дали не е някаква шега? — погледна ме с надежда Гав. — Може би не е истинска?

− Истинска е — отвърнах.

− И какво ще правим сега?

− Да съобщим в полицията — предложи Хопо.

− Да, да — закима Гав. — Имам предвид, че тя може още да е жива…

− Не е жива, глупав дебелак — рече Мики. — Мъртва е, също като Шон.

− Не можем да сме сигурни.

− Напротив, можем — посочих друго дърво с нов сочещ показалец върху него. — Има още указания… към останалите й части.

− Трябва да съобщим в полицията — повтори Хопо.

− Вярно — каза Мики. — Хайде, да вървим.

Наставахме, но Дебелия Гав се поколеба.

− Не трябва ли някой да остане? В случай че…

− Какво? — изпъшка Мики. — В случай че ръката реши да хукне нанякъде?

− Не, не знам… Но може да й се случи нещо.

Всички се спогледахме. Гав имаше право. Някой трябваше да остане на пост, но доброволци сякаш липсваха. Кой би искал да стои сам в глухата гора в компанията на отрязана ръка и да слуша шумоленето в храсталаците, да подскача при всяко изпукване на съчка, чудейки се дали…

− Аз ще го направя — казах.

Щом другите си тръгнаха, седнах до нея. Внимателно се пресегнах и докоснах пръстите й. Защото ми се струваше, че това иска тя. Протегнала е ръка и се моли някой да я поеме. Очаквах да бъде студена като лед, но тя се оказа мека и почти топла.

− Съжалявам — казах. — Толкова съжалявам.

Не знам колко дълго съм останал там. Вероятно не повече от половин час, но когато приятелите ми се появиха отново, придружени от двама местни полицаи като за начало, нозете ми бяха напълно изтръпнали и мисля, че се намирах в нещо като полутранс.

Но все пак бях достатъчно на себе си, за да уверя полицията, че никой не е пипал местопроизшествието и че всичко е както сме го заварили.

И това беше почти вярно. С единствената разлика, че на средния пръст имаше по-светла ивичка там, където се бе намирал пръстенът.

Намериха останалите й части скрити под купчини шума в различни части на гората. Е, почти всичките. Затова им отне известно време да установят самоличността й. Аз, разбира се, я знаех от самото начало, но никой не ме попита. Зададоха ни много други въпроси. Какво сме правили там? Как сме открили тялото? Опитах да им обясня за тебеширените фигурки, за посланията, но не съм сигурен, че ме разбраха. При това другите от бандата го обясняваха различно и всичко леко се обърка.

Основното, което ги интересуваше, бяха знаците по дърветата и в крайна сметка историята доби следния вид. Ние сме били просто деца, играещи си в гората, следвали сме тебеширените знаци по стволовете и сме се натъкнали на трупа. Почти вярно, но не съвсем. Предполагам, така се зараждат митовете и легендите. Нещата се разказват и преразказват, детайлите се замъгляват и променят и накрая новата версия става факт.

Естествено, малки и големи искаха да ни разпитват. Както след случката на панаира, но този път интересът им беше още по-голям, защото момичето бе мъртво. И на парчета.

В училище пък ни събраха във физкултурния салон и един полицай дойде да ни обяснява как трябва да бъдем внимателни и не бива да разговаряме с непознати. А непознати имаше колкото щеш. Хора с камери и микрофони, стоящи и говорещи насред улицата или в началото на гората. В самата гора не можеше да се влиза — между дърветата бе опъната оградителна лента и край нея пазеха полицаи.

Дебелия Гав и Железния Мики с удоволствие пресъздаваха кървавите подробности и дори си ги доизмисляха. Хопо и аз рядко се присъединявахме към тях. Вярно, историята бе вълнуваща, но ми вдъхваше и чувство за вина. Не изглеждаше правилно да получаваш толкова наслада от разказите за нечия смърт, а и за Момичето от въртележката бе наистина несправедливо да оцелее при една злополука и да спаси крака си само за да й го отрежат отново. Въобще, миризляшка история.

Чувствах се зле и заради господин Халоран. Той изглеждаше толкова тъжен последния път, когато го видях, а тогава Елайза бе още жива и двамата се канеха да отпътуват заедно (макар последното всъщност да е било далеч от истината). Сега тя бе мъртва и не можеше да отиде никъде освен в тъмното, студено място, населявано от Шон Купър.

Веднъж на вечеря опитах да споделя това с нашите.

− Жалко за господин Халоран — казах.

− Защо? — попита татко.

− Защото спаси Елайза, а сега тя пак е мъртва. Всичко е било напразно.

Мама въздъхна.

− Ти и господин Халоран извършихте много смела постъпка в онзи ден. И тя не е била напразна. Не бива да го мислиш, независимо какво приказват хората.

− А какво приказват хората?

Те си размениха един от онези погледи, които възрастните явно смятат, че по някакво вълшебство са невидими за децата.

− Еди — поде отново майка ми, — знаем, че харесваш господин Халоран, но понякога хората не са такива, каквито изглеждат. А и той дойде тук съвсем наскоро. Никой от нас не е имал време да го опознае.

Аз се вторачих в тях.

− Да не би да смятат, че той я е убил?

− Не сме казвали подобно нещо.

Нямаше и нужда да го казват. А бях малък, но не и бавноразвиващ се.

Усетих как гърлото ми се стяга.

− Халоран никога не би й навредил. Те се обичаха и щяха да заминат заедно. Той ми го каза.

Мама се намръщи.

− Кога ти го е казал, Еди?

Сам се бях вкарал в словесен капан.

− Когато отидох у тях.

− Ходил си у тях? Кога?

− Преди около две седмици — свих рамене.

− В къщата му?

− Да.

Баща ми с дрънчене постави ножа си върху чинията.

− Еди, никога повече не бива да ходиш там, ясно ли е?

− Но той ми е приятел.

− Вече не. Тъкмо в момента не знаем какъв е, затова няма да се виждаш с него.

− Защо?

− Защото така ти казваме, Еди — отсече рязко майка ми.

Мама никога не говореше така. Тя смяташе, че не можеш да възпитаваш едно дете, ако не му обясняваш защо искаш нещо от него. Но и изражението върху лицето й бе такова, каквото не бях виждал преди. Нито когато пристигна колетът, нито когато тухлата влетя през прозореца, нито дори след побоя над отец Мартин. Тя изглеждаше уплашена.

− А сега ми обещай.

− Обещавам — измърморих със сведени очи.

Татко постави едра, тежка длан върху рамото ми.

− Добро момче.

− Мога ли вече да стана и да отида в стаята си?

− Разбира се.

Смъкнах се от стола и се упътих нагоре по стълбите, като почти до средата държах пръстите си кръстосани.