Тебеширения човек

1986

− Ще има буря, Еди.

Баща ми обичаше да предсказва времето с плътен, авторитетен глас, като хората по телевизията. Правеше го с абсолютна увереност, макар че почти винаги бъркаше.

Погледнах през прозореца към безупречно синьото небе — толкова ярко, че чак те караше да примижаваш.

− Не ми изглежда да се задава буря, татко — казах с уста, натъпкана с хапка сандвич със сирене.

− Това е, защото няма да има никаква буря — намеси се мама, влизайки в кухнята внезапно и безшумно като някой нинджа. — По Би Би Си съобщиха, че ще е слънчево и горещо целия уикенд… и не говори с пълна уста, Еди.

− Хмммм — изсумтя татко, както правеше винаги, когато не бе съгласен с нея, но се боеше да й възрази.

Никой не смееше да възразява на мама. Тя беше — а и все още е — малко плашеща. Висока, с къса тъмна коса и кафяви очи, които можеха да искрят, ако е весела, или да стават почти черни, ако е ядосана (впрочем подобно на супергероя Хълк по-добре бе човек да не я ядосва).

Мама беше доктор, но не от обикновените доктори, които ти гипсират крака или ти бият разни инжекции. Татко веднъж ми обясни, че тя помага на хора, които имат проблеми. Не спомена какви точно, но предположих, че трябва да са доста тежки, за да опре човек до нея.

Той също работеше, но от къщи — пишеше разни неща за вестници и списания. Но не през цялото време. Понякога се оплакваше, че никой не искал да му даде работа, или казваше през горчив смях: „Този месец аудиторията ми е в почивка, Еди“.

Като дете нямах усещането, че баща ми има „истинска“ работа. Не и за един татко. Татковците трябваше да носят костюми и вратовръзки, да тръгват за офиса сутрин и да се прибират вкъщи за вечеря. Моят ходеше да работи в стаята за гости, където сядаше пред компютъра по тениска и долнище на пижама, понякога без дори да си среше косата.

Външният му вид също не бе като на другите. Имаше голяма, гъста брада и дълга коса, която връзваше на конска опашка. Носеше оръфани джинси с дупки по тях дори и през зимата и избелели тениски с имена на древни рок групи, като „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. Понякога ходеше и по сандали.

Помня как Дебелия Гав нарече баща ми „дърт хипар“. Вероятно е бил прав, но аз го счетох за обида и му налетях на бой. Той ми отупа прахта и се прибрах у дома с няколко синини и разкървавен нос.

По-късно се сдобрихме, разбира се. Дебелия Гав можеше да бъде истински задник — едно от онези едри момчета, които винаги трябва да са най-шумни и досадни и по този начин държат на разстояние истинските гамени — но също ми беше приятел и един от най-верните и великодушни хора, които познавах.

− Човек трябва да се грижи за приятелите си, Еди Мюнстер — ми каза веднъж тържествено. — Приятелите са всичко.

Еди Мюнстер беше прякорът ми поради факта, че фамилията ми бе Адамс, като в „Семейство Адамс“. Разбира се, хлапето там се казва Пъгсли, а Еди Мюнстер е от „Семейство Мюнстер“, но така или иначе по някаква логика ми лепнаха прозвището и то си остана.

Еди Мюнстер, Дебелия Гав, Железния Мики (поради огромните шини, които носеше на зъбите си), Хопо (Дейвид Хопкинс) и Ники. Това беше нашата банда. Ники нямаше прякор, защото беше момиче, макар да полагаше всички усилия да докаже, че не е така. Псуваше като момче, катереше се по дърветата като момче и умееше да се бие не по-зле от повечето момчета. Но видът й все пак си бе на момиче. Доста симпатично при това, с дълга червена коса и бледа кожа, осеяна с безброй малки, кафяви лунички. Не че й обръщах някакво внимание, разбира се.

Онази събота имахме уговорка да се срещнем. Повечето съботи се виждахме и обикаляхме да играем по дворовете си, на площадката, а понякога и в гората. Въпросната събота обаче беше специална, защото имаше панаир. Той се състоеше веднъж в годината в парка край реката. Тази година за първи път ни бяха разрешили да отидем сами, без възрастен, който да ни надзирава.

Ние предвкусвахме събитието вече от седмици, откакто из града започнаха да разлепват афиши.

Щеше да има стрелбища, виенско колело, клатеща се гондола, влакче на ужасите — изобщо, очертаваше се да е яко.

− Може ли да тръгвам вече? — попитах, след като изгълтах максимално бързо сандвича си. — В два часа трябва да съм пред парка.

− Да, но върви само по пътя и не се отбивай в странични улички — каза майка ми. — И не разговаряй с непознати.

− Няма. — Аз се смъкнах от стола и поех към вратата.

− И си вземи чантичката.

− Маамооо!

− Ще се качваш на всякакви въртележки. Портфейлът може да ти изпадне от джоба. Слагай чантичката и никакви възражения повече.

Отворих уста, но я затворих отново. Мразех проклетата чантичка, която трябваше да препаша на кръста си подобно на дебелите туристи и да изглеждам страшно тъпо пред всички, особено пред Ники. Но по тона на мама разбирах, че няма смисъл да споря.

− Добре.

Изобщо не беше добре, но стрелките на кухненския часовник наближаваха два без четвърт и нямах никакво време. Изтичах нагоре по стълбите, грабнах глупавата чантичка и пъхнах парите си вътре. Банкнота от пет паунда. Цяло състояние. После се втурнах стремглаво обратно.

− Чао! — викнах от вратата.

− Да си прекарате добре!

В това не се и съмнявах. Слънцето грееше, а аз носех най-хубавата си тениска и маратонки. Вече можех да чуя в далечината музиката от атракционите, да доловя мириса на скара и захарен памук. Денят щеше да бъде страхотен.

Дебелия Гав, Хопо и Железния Мики вече чакаха пред портала на парка, когато пристигнах.

− О, Еди Мюнстер, какво е това педалско чанте? — викна отдалеч Дебелия Гав.

Почервенях като домат и му показах среден пръст, а Хопо и Железния Мики се закискаха на шегата му. После Хопо, който беше най-свестен от всички и имаше чувство за справедливост, подхвърли:

− Поне не изглежда толкова педалско, колкото твоите шорти.

Дебелия Гав се ухили, разпери шортите си като балерина и започна да се кърши. Такъв си беше — трудно можеше да го обидиш, защото просто не даваше пет пари. Или може би искаше другите да си мислят така.

− Все едно, няма да я нося — казах, защото въпреки репликата на Хопо смятах, че чантичката наистина никак не ми отива.

Откопчах я от кръста си, извадих портфейла и го сложих в джоба си. Огледах се наоколо. Покрай парка растеше гъст жив плет и аз я напъхах в него — достатъчно дълбоко, за да не се вижда от минувачите, но не чак толкова, че да не мога да я извадя на връщане.

− Сигурен ли си, че искаш да я оставиш там? — попита Хопо.

− Какво ще стане, ако мамчето ти разбере? — изви подигравателно глас Железния Мики.

Макар да принадлежеше към бандата ни и да се пишеше пръв приятел на Дебелия Гав, аз открай време не го харесвах. В него имаше някаква жилка — студена и противна, като теловете на шините в устата му. Но това не бе и особено изненадващо, имайки предвид кой е брат му.

− Изобщо не ми пука — излъгах със свиване на рамене.

− Докога ще се занимаваме с тая шибана чантичка? — рече нетърпеливо Дебелия Гав. — Хайде да влизаме, че ще станат опашки.

− Но Ники още я няма — отбелязах.

− И какво? — каза Железния Мики. — Тя винаги закъснява. Да вървим, тя ще ни намери.

Мики беше прав относно закъсненията й, но не беше там въпросът. Трябваше да се движим всички заедно. В тълпата не беше безопасно да си сам, особено ако си момиче.

− Да й дадем още пет минути — предложих.

− Сигурно се майтапиш! — възкликна Дебелия Гав, имитирайки доста несполучливо прочутата реплика на Джон Макенроу към съдията на корта.

Дебелия Гав постоянно имитираше някого, най-вече американски знаменитости, и то толкова ужасно, че ни караше да се гърчим от смях.

Железния Мики се смя по-малко от Хопо и мен, защото не му се нравеше, когато останалите не зачитаха мнението му. Но всъщност нямаше значение, защото в този момент един познат глас попита:

− Кое е толкова смешно?

Обърнахме се и видяхме Ники да приближава към нас. Както винаги, при появата й ме присви под лъжичката, сякаш изпитвах едновременно глад и леко гадене.

Днес косата й бе пусната свободно и падаше на вълни отзад почти до кръста. Носеше жълта блузка без ръкави, със сини цветчета около деколтето. Забелязах сребрист проблясък около шията й — беше малко кръстче на верижка. През рамото си бе преметнала голяма платнена торба, явно доста тежка.

− Закъсня — каза Железния Мики. — Наложи се да те чакаме.

Сякаш идеята за това бе негова.

− Какво има в торбата? — поинтересува се Хопо.

− Татко иска да раздавам тези глупости на панаира. — Тя извади отвътре една листовка и ни я показа.

Заповядайте в църквата „Сейнт Томас“ и възхвалете Бога. Това е най-вълнуващата атракция от всички!

Бащата на Ники бе свещеник в местната църква. Аз никога не ходех в нея — родителите ми не си падаха по религията — но го бях виждал из града. Той носеше малки, кръгли очила, а плешивото му теме беше покрито с лунички, същите като тези по носа на Ники. Винаги се усмихваше и поздравяваше, но въпреки това го намирах за леко плашещ.

− Това е егати миризляшката история, човече — рече Дебелия Гав.

„Миризляшка история“ бе една от любимите му фрази — обикновено последвана от „човече“, произнесено по някаква причина с безумно предвзет тон.

− Няма да го направиш наистина, нали? — попитах аз, представяйки си изведнъж как пропилявам целия ден във влачене подир Ники, докато тя раздава своите листовки.

Тя ме изгледа по начин, който смътно ми напомни за майка ми.

− Разбира се, че няма, глупчо. Просто ще пръснем няколко тук-там, сякаш хората са ги прочели и захвърлили, а останалите ще пуснем в някоя кофа за боклук.

Всички се ухилихме. Няма нищо по-хубаво от това да сториш нещо нередно, и то напук на възрастните.

Така и направихме. След като се отървахме от съдържанието на торбата, подкарахме по същество. Минахме през блъскащите се колички, където Дебелия Гав се вряза в мен с такава сила, че усетих как гръбнакът ми изпуква. После през космическите ракети (които ми се бяха сторили доста вълнуващи предната година, за разлика от сега), влакчето на ужасите, колелото на смъртта, падащите платформи, клатещата се гондола.

Ядохме хотдог, а Дебелия Гав и Ники хвърляха рингове и разбраха по трудния начин, че „всяко хвърляне печели награда“ не означава непременно награда, която ти допада. В крайна сметка си тръгнаха, като се смееха и се замерваха един друг със спечелените малки, уродливи плюшени играчки.

Следобедът постепенно се изнизваше, а тръпката и адреналинът намаляваха заедно с парите в джобовете ни. Аз бръкнах в своя с мисълта, че навярно са ми останали само за още един или два атракциона. И изведнъж изстинах. Портфейла го нямаше.

− По дяволите!

− Какво? — попита Хопо.

− Портфейлът ми. Изчезнал е.

− Сигурен ли си?

− Разбира се, че съм сигурен, мамка му.

Но за всеки случай проверих и в другия джоб. Нищо.

− Кога го видя за последно? — обади се Ники.

Опитах се да си спомня. Знаех, че беше у мен на гондолата, защото платих там. После пък си купих хотдог. Не се бях пробвал на ринговете, значи…

− При фургона за хотдог.

Фургонът се намираше чак в другия край на панаира и аз отпуснах отчаяно ръце.

− Хайде — каза Хопо. — Да вървим да го търсим.

− Какъв е смисълът? — възрази Железния Мики. — Някой вече го е намерил и го е взел.

− Аз мога да ти дам пари назаем — предложи Дебелия Гав — но не са ми останали много.

Бях сигурен, че лъже. Той винаги имаше повече пари от всички нас, взети заедно. А също най-хубавите играчки и най-новото лъскаво колело. Баща му притежаваше местния бар, наречен „Бикът“, а майка му продаваше козметика на „Ейвън“.

− Благодаря — кимнах все пак. — Всичко е наред.

Но не беше. Очите ми пареха от напиращите сълзи. Не ставаше въпрос само за изгубените пари. Чувствах се глупаво, бях си развалил целия ден. Предусещах и ядосаната реплика на майка ми: „Нали те предупредих“.

− Вие продължавайте — казах. — Аз ще се върна да проверя. Няма защо всички да се разкарваме.

− Супер — отвърна Железния Мики. — Хайде, ще се видим после.

И те тръгнаха със зле прикрито облекчение. Все пак не техните пари бяха изгубени и не техният ден беше провален. Аз повлякох нозе обратно през панаира към фургона за хотдог. Помнех, че се намира недалеч от въртележката и тя ми служеше за ориентир.

С приближаването забавих крачка и започнах да се взирам по-внимателно, но земята бе зарита само с боклуци и мазни салфетки. Никакъв портфейл. Какво ли очаквах. Железния Мики бе прав. Някой отдавна го бе намерил и ми беше задигнал парите.

Вдигнах с въздишка глава и тогава видях Бледия човек. Разбира се, това не беше името му. По-късно разбрах, че се казва господин Халоран и че е нашият нов учител. Дотогава вече го наричахме Тебеширения човек.

Беше трудно да го пропуснеш в тълпата. Преди всичко, беше много висок и слаб. Носеше избелели дънки, широка бяла риза и голяма сламена шапка. Изглеждаше като Дейвид Боуи, оня стар певец от седемдесетте, когото майка ми харесваше.

Бледия човек стоеше до фургона за хотдог, пиеше синкава скрежина през сламка и гледаше въртележката. Или поне аз си мислех, че гледа нея.

Обърнах се в същата посока и забелязах момичето. Още бях вкиснат заради портфейла си, но също така бях дванайсетгодишен хлапак, чийто хормони тъкмо започваха да врят и кипят. Нощите в спалнята ми невинаги бяха посветени на четене на комикси с фенерче под завивките.

Тя стоеше заедно със своя русокоса приятелка, която бях мяркал из града (баща й беше полицай или нещо подобно), но която съзнанието ми начаса отписа. Тъжната истина е, че красотата, истинската красота, моментално засенчва всичко около себе си. Не че Русата приятелка беше грозна, но Момичето от въртележката — както щях да мисля за нея винаги, дори след като узнах името й — бе направо възхитителна. Висока и стройна, с дълга тъмна коса и още по-дълги крака, толкова гладки и загорели, че почти сияеха на слънцето. Носеше минипола на волани и хлабав потник с надпис „Релакс“, а отдолу — сутиен в яркозелено. Щом отметна коса зад едното си ухо, върху него присветна кръгла златна обеца.

Със срам следва да отбележа, че отначало изобщо не обърнах внимание на лицето й, но когато се обърна да говори с Русата приятелка, не останах разочарован. То бе прелестно до болка, с пълни устни и косо разположени, бадемови очи.

И после всичко изчезна.

В един миг тя бе там, лицето й бе там, а в следващия се разнесе онзи ужасен, раздиращ тъпанчетата звук, сякаш чудовищен звяр изрева изпод земните недра. По-късно разбрах, че един от лагерите, носещи оста на старата въртележка, най-сетне се е пръснал от твърде много употреба и твърде малко поддръжка. Видях проблясък на метал, а сетне лицето й, или по-точно половината от него, бе просто отнесено, оставяйки зейнала маса от кост, хрущяли и кръв. Толкова много кръв.

Част от секундата по-късно, преди дори да имам възможност да отворя уста и да изпищя, нещо огромно, червено и черно прелетя вихрено покрай мен. Настъпи оглушителен трясък — освободената въртележка се беше стоварила върху сергията за хотдог сред викове на хора, бягащи от пътя й.

Тълпата ме помете и се озовах на земята, а върху мен падаха други тела. Нечий крак стъпи върху китката ми, коляно ме удари в главата, обувка се вряза в ребрата ми. Изскимтях от болка, но някак успях да се свия на кълбо и да се претърколя встрани. И тогава изскимтях отново. Момичето от въртележката лежеше непосредствено до мен. За щастие, косата бе паднала върху лицето, но я познах по потника и яркозеления сутиен, макар и двете да бяха прогизнали от кръв. Още кръв обливаше крака й. Второ парче метал го бе улучило и разрязало костта като с бръснач, така че сега частта от коляното надолу висеше, едва придържана от някакви подобни на върви сухожилия.

Понечих да припълзя по-надалеч — тя очевидно бе мъртва, — но не успях да помръдна. Точно тогава ръката й се пресегна и улови моята.

Кървавото й обезобразено лице се извърна към мен. Някъде сред червено месестата маса едно-единствено кафяво око продължаваше да се взира, докато другото висеше върху размазаната буза.

− Помогни ми — изхриптя тя. — Помогни ми.

Целият се вцепених. Искаше ми се едновременно да пищя, да плача и да повръщам. Може би щях да направя и трите, ако друга ръка, здрава и едра, не бе сграбчила рамото ми, а нечий тих глас не бе произнесъл:

− Всичко е наред. Знам, че си уплашен, но ме слушай внимателно и прави точно каквото ти казвам.

Обърнах се. Бледия човек се бе привел над мен и едва сега си дадох сметка, че лицето му под широкополата шапка е почти толкова бяло, колкото и ризата. Дори очите му имаха прозрачен, мъглявосив цвят. Приличаше на призрак или вампир и при всякакви други обстоятелства бих се ужасил от него. Но тъкмо сега той бе просто един възрастен, а аз се нуждаех от възрастен, за да ме напътства.

− Как се казваш? — попита той.

− Е… Еди.

− Хубаво, Еди. Ранен ли си?

Поклатих глава.

− Добре. Но тази млада дама е ранена, така че трябва да й помогнем, нали?

Кимнах.

− Ето какво ще направим. Хвани я за крака, ето тук, и стискай колкото можеш.

Той хвана ръцете ми и ги постави върху крака на момичето. Кожата й бе гореща и хлъзгава от кръвта.

− Държиш ли?

Кимнах отново. Усещах в устата си вкуса на страха, металически и горчив. Кръвта продължаваше да се процежда между пръстите ми, макар да стисках с всички сили…

Отнякъде, сякаш от безкрайно далеч, продължаваха да се носят бумтяща музика и възбудени, весели гласове. Писъците на момичето бяха спрели. То лежеше безмълвно и неподвижно и дори тихите хриптения на дишането му все повече отслабваха.

− Еди, искам да се съсредоточиш. Става ли?

− Добре.

Взрях се в Бледия човек, а той свали колана от дънките си. Беше дълъг колан, прекалено дълъг за мършавата му талия, и имаше пробити допълнителни дупки, за да му става. Странно е какви неща забелязва човек в подобни ситуации. Забелязах още, че сандалът на Момичето от въртележката е паднал. Беше от пластмаса, розова и лъскава като желе. Мина ми през ум, че навярно няма да й е нужен повече, след като кракът й е почти прерязан надве.

− Още ли си с мен, Еди?

− Да.

− Почти приключихме. Чудесно се справяш.

Бледия човек обви бедрото на момичето с колана и го стегна здраво. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше. Почти веднага усетих как кръвотечението намалява.

− Готово — погледна ме той. — Вече можеш да пуснеш.

Бавно отдръпнах ръце. Сега, когато напрежението бе изчезнало, те започнаха да треперят. Обвих ги около себе си и ги стиснах под мишниците си.

− Тя ще се оправи ли?

− Не знам. Надявам се да успеят да спасят крака й.

− Ами лицето? — прошепнах.

− Него ли гледаше по-рано, Еди?

Отворих уста да отговоря, но се спрях. Нещо в тези бледосиви очи ме сковаваше. Гласът му по някаква причина също вече не звучеше приятелски.

Тогава той отмести взор и каза тихо:

− Тя ще оживее. Това е най-важното.

В този момент над главите ни проехтя тътнеща гръмотевица и започнаха да падат едри капки дъжд.

Тогава за пръв път осъзнах как нещата могат да се преобърнат само за миг и всичко, което сме имали за даденост, да стане на пух и прах. Навярно затова и взех онова нещо. За да се заловя за него. Да го пазя. Поне така си казах тогава.

Но предполагам и това, както много други неща, които си казваме — все едно дали сме деца, или възрастни — е било просто поредната миризляшка история.

Местните вестници ни изкараха герои. Заведоха господин Халоран и мен обратно в лунапарка и ни направиха снимка заедно.

Колкото и невероятно да беше, хората от въртележката се бяха отървали само със счупени крайници, охлузвания и синини. Неколцина от стоящите наблизо бяха получили порезни рани, нуждаещи се от шевове, както и пукнати кости и ребра, причинени от тълпата при паническото бягство.

Момичето от въртележката (чието име всъщност беше Елайза) оживя. Докторите успяха да сглобят отново крака й и дори по някакъв начин да спасят окото. Всички го нарекоха чудо, макар и това да не се отнасяше за лицето й като цяло.

Постепенно, както при всички трагедии, интересът и към тази намаля. На магистрала A36 стана автомобилна катастрофа, един от съучениците ни изгуби братовчед си, а после Мари Бишъп, която беше само на петнайсет, забременя. Светът, както се казва, продължаваше да се върти.

Аз самият нямах нищо против. Бях се поуморил от цялата история, а и не принадлежах към децата, които обичат да са център на внимание. Също, колкото по-малко говорех за това, толкова по-рядко трябваше да си представям липсващото лице на Момичето от въртележката. Кошмарите ми станаха по-редки, както и тайните ми посещения до коша с пране с напикани чаршафи в ръце.

Един-два пъти мама ме попита дали не искам да посетя Елайза в болницата, но аз отказах. Не исках да я виждам отново, не исках да гледам обезобразените й черти. Не исках тези кафяви очи да се вторачват укорително в мен: Знам, че щеше да избягаш, Еди. Ако господин Халоран не те беше сграбчил, щеше да ме оставиш там да умра.

Мисля, че самият Халоран я посещаваше, и то често. Трябва да е имал много свободно време, защото преподаването му в училище започваше чак през септември. Той явно бе решил да се премести в къщата си под наем няколко месеца по-рано, за да опознае града.

Според мен това бе добра идея, защото позволяваше и на хората да свикнат да го виждат наоколо. Въпросите получиха своя отговор още преди да е стъпил в класната стая.

„Какво му има на кожата?“, питахме ние. „Албинос е“, търпеливо ни обясняваха възрастните. Това означаваше, че му липсвало нещо, наречено „пигмент“, което придавало на повечето хора обичайния розов или мургав тен. „Ами на очите?“ Пак същото. Просто им липсвал пигмент. „Значи не е някакъв изрод или чудовище, или призрак?“ „Не, не. Просто нормален човек, но с по-особена външност.“

Тук те грешаха, разбира се. Господин Халоран можеше да е всичко, но не и нормален.