Тебеширения човек

2016

Седя на една от пейките в дъното на църквата, която, както и може да се очаква, е празна. В наши дни хората разполагат с други места за поклонение. Заведения и търговски молове, телевизия и виртуални интернет пространства. Кой се нуждае от словото божие, когато думите на някоя риалити звезда вършат същата работа?

Аз самият не съм влизал в „Сейнт Томас“ от погребението на Шон Купър, макар често да минавам покрай нея. Тя е живописно, старо здание. Не толкова голямо и величествено като катедралата на Андърбъри, но въпреки това красиво. Обичам стари църкви — не за да се моля в тях, а за да ги разглеждам отвън. Днес съм влязъл по изключение, без да съм напълно сигурен защо.

Изображението на светеца, патрон на храма, ме гледа благосклонно от цветния витраж на прозореца. На какво ли е светец? Дявол знае, но по някаква причина ми се струва симпатичен. Като стар хипар, а не отегчителен като Дева Мария или пък Матей. Дори и брадата му е отново на мода.

Чудя се дали светците са длъжни да водят напълно безупречен живот, или може да са грешници, а после да сътворят няколко чудеса и пак да бъдат канонизирани. При религията, изглежда, е така. Убивай, изнасилвай, осакатявай, граби, но после се покай и всичко ще ти бъде простено. Никога не ми е изглеждало особено честно. Но от друга страна, Бог, както и самият живот, са несправедливи.

Дори Христос изтъква, че никой от нас не е безгрешен. Повечето хора в един или друг момент са вършили лоши неща — неща, за които съжаляват и биха искали да върнат назад. Всички имаме слабости. Носим у себе си добро и зло. Ако някой извърши една ужасна постъпка, заличава ли тя всичко положително, което е сторил? Има ли злини толкова големи, че никое добро дело да не може да ги изкупи?

Мисля си за господин Халоран. За прекрасните му картини, за това как спаси Момичето от въртележката, а в известен смисъл — също мен и баща ми.

Каквото и да е сторил впоследствие, за мен той не е лош човек. Точно както и Мики не беше лошо момче. Не наистина. Да, понякога се държеше като малко говно, а и като възрастен не се промени особено. Но защо някой ще го мрази чак толкова, че да го убива?

Вторачвам се отново в свети Тома, но той не ми помага. Не усещам божествено просветление. Това е проблемът с тези дърти хипари. Само брада и никаква свята същност. Въздъхвам. Вероятно твърде много задълбавам в цялата история. Смъртта на Мики почти със сигурност е нещастен случай, а писмата — просто неприятно съвпадение. Злонамерена шега на някой, който е надушил адресите ни и е решил да се погаври.

Проблемът е, че гаврата му е успешна. Тя е отворила кутията. Онази, която държа здраво заключена и запечатана, сбутана в самото дъно на съзнанието ми. А веднъж отворена, кутията на Ед подобно на тази на Пандора трудно се затваря отново. И нещо още по-лошо — онова, което лежи на дъното й, не е надежда. А вина.

Има една песен, която Клои си пуска редовно, а аз що-годе съм се научил да понасям. На някакъв пънк фолк изпълнител на име Франк Търнър.

Текстът върви така: „Никой не го помнят заради нещата, които не е направил“.

Но това не е съвсем вярно. Моят живот се определя от нещата, които не съм направил. И не съм казал. Мисля, че и за мнозина други е така. Онова, което ни оформя, понякога са не нашите достижения, а нашите пропуски. Не лъжите, а просто истините, които сме премълчали.

Когато полицията ми показа пликчето, трябваше да реагирам. Да им покажа, че и аз съм получил същото послание. Но не го сторих. Все още не знам защо, точно както не знам и защо никога не си признавах за нещата, които знаех или вършех преди толкова години.

Не знам дори как да се чувствам по отношение на смъртта на Мики. Всеки път щом се опитам да си го представя, виждам малкия Мики, дванайсетгодишния Мики, с уста, пълна с метал, и очи, пълни със злоба. И все пак той ми беше приятел. А сега си бе отишъл. Вече не представляваше част от спомените ми, а само спомен.

Ставам и се сбогувам със свети Тома. Докато вървя към изхода, забелязвам движение. Това е пасторката — пълничка, русокоса жена, с ботуши от обърната овча кожа под свещеническите одежди. Не съм я срещал из града, но изглежда що-годе симпатична.

− Намерихте ли каквото търсите? — усмихва се тя.

Дали пък с годините църквата наистина не е заприличала на търговски мол? За съжаление, моята кошница си остава празна.

− Все още не — отговарям.

Когато се прибирам, колата на майка ми е паркирана отпред. По дяволите. Разговорът за Митънс, известен още като Ханибал Лектър на котешкия свят, напълно е изхвърчал от ума ми. Отварям вратата, мятам палтото си върху перилата на стълбите и влизам в кухнята.

Мама седи на масата, а Митънс — за щастие — все още е в клетката за пренасяне в краката й. Клои е край плота и приготвя кафе. Облечена е сравнително консервативно — с провиснал суитшърт, клин и чорапи на шарени райета.

Въпреки това неодобрението на родителката ми витае наоколо като аура. Тя не харесва Клои. Не съм го и очаквал от нея. Тя никога не харесваше и Ники. Има момичета, които просто не се нравят на майките. Естествено, тъкмо те са момичетата, в които човек обикновено се влюбва до уши.

− Ед, най-после — казва мама. — Къде беше?

− Аз, ъъ… просто излязох да се поразходя.

Клои се обръща.

− И не ти хрумна да ме предупредиш, че майка ти ще идва?

И двете ме изглеждат кръвнишки. Сякаш ме обвиняват, задето съм ги принудил да понасят взаимно компанията си.

− Съжалявам — промърморвам. — Изгубих представа за времето.

Клои слага чашата пред майка ми и се обръща към мен.

− Налей си кафе, ако искаш. Аз отивам да си взема душ.

− Очарователно момиче — отбелязва майка ми, щом тя излиза. — Чудно защо си няма приятел.

Отивам до кафемашината.

− Придирчива е, затова.

− Не се и съмнявам, че това е причината. — Преди да успея да отговоря, тя продължава: — Изглеждаш ужасно.

− Благодаря — присъединявам се към нея на масата. — Снощи получих лоши новини.

− Какви?

Предавам й в резюме събитията от последните двайсет и четири часа.

Мама отпива от чашата си.

− Колко тъжно. И като си помисли човек, че брат му умря точно по същия начин.

Мислил съм за това. И то много. Мълчаливо сръбвам от кафето.

− Съдбата понякога е жестока — подема наново тя. — Но да ти призная, някак не съм учудена.

− Нима? — повдигам вежди.

− Мики открай време си беше момче, на което не му върви в живота. Първо брат му. А после и оня ужасен инцидент с Гавин.

− Който стана по негова вина — вмятам негодуващо. — Той е шофирал. А Гав е в инвалидна количка заради него.

− Представяш ли си как се живее с подобно нещо? То направо те смазва.

Мама винаги обича да влиза в положението на другите и това е чудесно, стига да не касае теб или твоите приятели.

− Не изглеждаше да е смазан от друго освен от скъпите си дрехи и новите си порцеланови коронки.

Тя ме игнорира точно както правеше, когато бях малък и изтърсвах реплика, която не си струваше да се коментара.

− Радвах се за него, когато започна да се издига като писател.

− Знаела си, че пише книги?

− Разбира се. Дори съм виждала някои от тях. Не че съм ги чела. Тези комерсиални трилъри не са ми по вкуса, но хората явно ги купуваха.

− Да. — А сега бас държа, че продажбите им ще скочат до тавана, добавям цинично наум.

Тя оставя чашата си и лицето й добива сериозен вид.

− Винаги съм се чудила дали не се е вдъхновил за стила си от нещата, които се случиха тук, когато бяхте малки.

− Може би — отвръщам небрежно.

Тя ме поглежда с големите си тъмни очи. Макар да е на седемдесет и осем, те още са ясни и проницателни. Моментално се чувствам отново като дванайсетгодишно гузно хлапе.

− За тях ли се канеше да пише сега? Затова ли се върна в града?

− Нямам представа. Защо?

− Просто ми е любопитно.

Но мама никога не задава въпроси просто от любопитство. Изобщо не върши нищо без причина.

− Има ли и друго? — питам.

Тя се поколебава.

− Мамо…?

Хладната й сбръчкана ръка ляга върху моята.

− Не ми обръщай внимание. Съжалявам. Не знам защо тръгнах да ровя из миналото. Сигурно и без това си достатъчно разстроен.

Каня се да я притисна още, когато кухненската врата се отваря и влиза Клои.

− Само да си долея кафе — казва и вдига чашата си. — Не ви прекъсвам, нали?

Поглеждам към мама.

− Ни най-малко — поклаща глава тя. — Тъкмо си тръгвах.

Преди да си тръгне обаче, майка ми оставя няколко големи торби, явно необходими за хармоничното съществуване и благоденствие на Митънс.

Въз основа на предходния си опит считам, че за целта той се нуждае по-скоро от безкраен запас мишки и малки птички, които да изкормва и залага на различни места — най-често върху леглото ми, когато се събуждам с махмурлук, или върху кухненската маса преди закуска.

Пускам го от клетката и двамата се оглеждаме подозрително няколко секунди, преди той да скочи в скута на Клои и да се просне там със зле прикрито котешко самодоволство.

Мразя жестокостта към животните, но за него бих направил изключение.

Оставям ги да се гушкат на дивана и да мъркат (Клои или Митънс, не съм сигурен кой точно). Качвам се в стаята си, отключвам чекмеджето на бюрото и вадя отвътре невинно изглеждащия кафяв плик. Пъхам го в джоба си и слизам отново долу.

Ще отскоча до магазина — виквам и се измъквам от къщата, преди Клои да е успяла да ми даде списък за пазаруване, конкуриращ по дължина „Война и мир“ и достатъчен, за да се облепи с него една малка стая.

Пазарен ден е и покрай бордюрите вече се редят автомобили, не успели да си намерят място в някой от паркингите на града. Скоро ще пристигнат автобусите и тесните павирани улици ще се задръстят от туристи, взиращи се в „Гугъл Мапс“ и снимащи със смартфоните си всичко, което има греда или керемида.

Отивам до бакалницата на ъгъла и си купувам пакет цигари и запалка. После продължавам до бар „Бикът“. Черил обслужва клиентите, но Гав, за разлика от обикновено, не е на масата край прозореца.

Още преди да съм стигнал до тезгяха, Черил вдига очи.

− Той не е тук, Ед… и вече знае.

Намирам го до площадката в парка. Старата, където някога се събирахме в горещите, слънчеви дни да ближем сладоледи и да хрупаме захарни пръчки. Именно тук открихме рисунките, които ни отведоха до тялото й. Или до онова, което беше останало от него.

Той седи в инвалидната си количка близо до старата пейка. Оттук през дърветата бегло се вижда проблясващата река и полицейската лента, още пърхаща около мястото, където тялото на Мики бе извадено от реката.

Портичката на оградата проскърцва, когато я отварям. Люлките са в обичайното си положение, с вериги, увити около хоризонталната тръба отгоре. Земята е зарината с боклуци и фасове — някои по-подозрително изглеждащи от други. Виждал съм Дани Майърс и тайфата му да се мотаят тук вечер. Не и през деня. Никой не идва тук денем.

Гав не се обръща при появата ми, въпреки че трябва да е чул проскърцването. Сядам на пейката до него. Той ми протяга хартиения плик, който държи в скута си. Вътре има разнообразни ретро бонбони. В момента не ми се яде сладко, но си вземам една летяща чинийка.

− Струваха ми три паунда — заговаря той. — От една от онези нови, лъскави сладкарници. Помниш ли, когато си купувахме половин кило за двайсет пенса?

− Помня. Затова имам толкова много пломби.

Той се засмива, но някак пресилено.

− Черил ми каза, че си разбрал за Мики.

− Аха. — Гав си избира една бяла мишка и я пъха в уста. — Дори няма да се преструвам, че ми е мъчно.

Бих му повярвал, ако не бяха зачервените му очи и леко дрезгавият глас. Навремето, докато всичко не започна да се разпада, той и Мики бяха първи приятели. Дълго преди катастрофата, която дойде като последен, ръждив пирон във вече изгнилия и пропукан ковчег.

− Полицията дойде да ме разпитва — казвам. — Аз съм последният, видял Мики онази вечер.

− Не си го бутнал ти, нали?

Не се усмихвам, ако това изобщо е шега. Гав ме поглежда и смръщва чело.

− Смяташ ли, че е злополука?

− Вероятно.

− Вероятно?

− Когато са го извадили от реката, са намерили нещо в джоба му.

Озъртам се наоколо. Паркът е почти празен, само един човек с куче се разхожда по пътеката край брега.

Вадя плика и му го подавам.

− Същото като това.

Гав се навежда напред. Аз чакам. Той умее добре да прикрива емоциите си, още от малък. Навремето лъжеше почти толкова умело, колкото Мики. Усещам, че обмисля дали да не го стори и сега.

− Струва ли ти се познато? — питам.

Накрая той уморено кимва.

− Да, и аз получих такова писмо. Хопо също.

− Хопо?

Докато асимилирам новината, изпитвам познатото детинско негодувание, че не са споделили с мен. Че съм бил държан в неведение.

− Защо не ми казахте?

− И двамата решихме, че е някаква тъпа шега. Ами ти?

− И аз така. Само дето сега Мики е мъртъв.

− Е, значи поне на него шегата му е излязла през носа.

Гав бърка отново в плика, вади шишенце кока-кола и го лапва.

− Защо мразиш Мики толкова много?

Той изсумтява насмешливо.

− Наистина ли се чудиш?

− Само заради катастрофата?

− Не смяташ ли, че е достатъчно добра причина?

Той е прав, естествено. И въпреки това ми се струва, че крие нещо. Бъркам в джоба си и вадя неразпечатания пакет бяло „Марлборо“.

− Откога си пропушил отново? — зяпва ме Гав.

− Не съм. Все още.

− Ще черпиш ли една?

− Сигурно се майтапиш!

И двамата почти успяваме да се усмихнем.

Отварям пакета и вадя две цигари.

− Мислех, че и ти си ги отказал.

− Да. Но днес ми се струва добър ден да наруша правилата.

Паля своята цигара и му подавам запалката. От първото дръпване главата ми се замайва, но иначе усещането е фантастично.

Гав издухва дима и примлясква:

− Мамка му, човече, и това ако не е една яко миризляшка история.

− Е — казвам аз — като сме тръгнали да нарушаваме правила, искаш ли да поговорим за Мики?

Той свежда очи и усмивката му избледнява.

− Нали знаеш за катастрофата? — После махва с цигарата си. — Глупав въпрос. Разбира се, че знаеш.

− Знам каквото съм чул от хората — отвръщам. — Не съм бил там.

− Да, вярно. Къде беше?

− Вкъщи да уча, предполагам.

− Е, онази вечер Мики шофираше. Както винаги. Помниш колко беше влюбен в малкото си „Пежо“.

− Обикаляше с него като побъркан.

− Да, затова и никога не пиеше. Предпочиташе да кара. Докато аз се наливах като свиня.

− Бяхме тийнейджъри, нормално е — казвам, макар че по онова време аз почти не близвах алкохол. Естествено, оттогава съм си наваксал с лихва.

− На въпросния купон наистина прекалих. Оповръщах навсякъде и Тина и Рич искаха да се отърват от мен, затова убедиха Мики да ме откара у дома.

− Но той също е бил на градус?

− Очевидно. Нямам спомен да съм го видял да пие, но от друга страна, не помня много от вечерта.

− Нали са открили алкохол в кръвта му?

Гав кимва.

− Само че според него някой му го е сипал, без той да разбере.

− Кога ти каза това?

− Дойде да ме посети в болницата, след като излезе от кома. Не отвори и дума за извинение, направо започна да ме убеждава как вината не била негова. Първо другите му налели нещо в безалкохолното, а второ, ако аз не съм бил толкова пиян, нямало да се наложи да ме кара.

Типично за Мики. Все някой друг трябваше да му е крив.

− Разбирам защо още го мразиш.

− Не го мразя.

Сепвам се, а цигарата спира на половината път до устните ми.

− Известно време се опитвах — продължава Гав. — Исках да го изкарам виновен пред себе си, но не ми се удаваше.

− Не те разбирам.

− Не заради катастрофата спрях да говоря с Мики и не исках да го видя никога повече.

− А защо?

− Защото той ми напомняше, че заслужавам участта си. Заслужавам да седя в този стол. Това е карма. Заради стореното от мен.

В съзнанието ми отново прозвучава гласът на господин Халоран:

Карма. Човек жъне каквото е посял. Ако правиш лоши неща, те накрая се връщат и те докопват.

− Какво толкова си направил? — питам.

− Убих брат му.