Тебеширения човек

2016

На следващата сутрин се будя рано. Или по-скоро се отказвам от опитите да заспя след часове мятане и въртене под завивките, изпъстрени от кратки, разпокъсани сънища.

В един от тях господин Халоран се вози на въртележка заедно с Елайза. Разпознавам я единствено по дрехите, защото главата й липсва. Тя почива в скута на Халоран и надава писък всеки път, щом служителят, който всъщност е Шон Купър, ги тласка отново и отново.

− Пищете, ако искате да се въртите по-бързо, лайнари. Казах, ПИЩЕТЕ!

Ставам от леглото като пребит, навличам някакви дрехи и слизам долу. Убивам минутите, като си правя кафе, чета вестник и изпушвам две цигари пред кухненската врата. Щом стрелката на часовника минава девет и вече ми се струва прилично време да се обадя, вземам телефона и набирам номера на Хопо.

Отсреща вдига майка му.

− Здравейте, госпожо Хопкинс. Дейвид там ли е?

− Кой го търси?

Гласът й е слаб и треперлив. Пълна противоположност на ясната, отсечена интонация на майка ми. Майката на Хопо има деменция. Подобно на алцхаймера на баща ми, който обаче започна по-рано и се разви по-бързо.

Затова и Хопо още живее в дома, в който се е родил. За да се грижи за нея. Понякога се шегуваме помежду си, че вече побеляваме, а още не сме напуснали семейните гнезда. Леко горчива шега.

− Аз съм Ед Адамс, госпожо Хопкинс — отвръщам.

− Кой?

− Еди Адамс. Приятелят на Дейвид.

− Той не си е вкъщи.

− А знаете ли кога ще се прибере?

Дълга пауза, след която тонът й става остър.

− Не ме занимавайте повече. Отдавна сме си сменили дограмата.

Тя трясва телефона, а аз гледам слушалката в ръката си. Знам, че не бива да се впечатлявам. Баща ми също губеше нишката на разговора и изтърсваше напълно неочаквани реплики.

Пробвам мобилния на Хопо, но той ме прехвърля на гласова поща. Както винаги. Ако не знаех, че върти бизнес, бих се заклел, че постоянно го държи изключен.

Допивам останките от четвъртото си кафе и повличам нозе към антрето. Макар че септември едва е започнал, навън е застудяло, а вятърът реже като нож. Оглеждам се за дългото си зимно палто. То обикновено виси на закачалката до вратата. Не съм го носил скоро, а сега, когато ми трябва, е изчезнало някъде.

Смръщвам чело. Обичам нещата да бъдат по местата си. Добре помня как започна болестта на баща ми и всеки път, щом забравя къде са ми ключовете, получавам лек пристъп на паника. Първо ти се губят предмети, а после и имената за предметите.

Една сутрин заварих татко в същото това антре да стои и напрегнато да движи устни. После изведнъж плясна с ръце като дете, ухили се и посочи дръжката на вратата.

− Закачалка — обърна се към мен. — Закачалка. Знаех си, че ще се сетя.

Беше толкова радостен и щастлив, че сърце не ми даде да му противореча.

− Браво, татко. Браво на теб.

Озъртам се отново за палтото. Дали пък не съм го оставил горе? Но за какъв дявол ще го нося там? Все пак се качвам в стаята си да проверя. Метнато на таблата на леглото? Не. Върху облегалката на стола? Не. В гардероба? Отварям, започвам да ровя между дрехите и… изведнъж забелязвам нещо, навито на топка, долу, в ъгъла.

Навеждам се и го вадя. Палтото ми. Вторачвам се в него. То е смачкано, цялото на гънки и леко влажно. Мъча се да се сетя кога съм го обличал за последно. Вечерта, когато Мики дойде у нас. Помня как той окачи скъпото си спортно сако до него. А после? Не се сещам да съм го носил повече.

А може и да съм. Може да съм го надянал по-късно същата вечер, да съм излязъл навън в прохладния мрак и… и какво? Да съм бутнал Мики в реката? Абсурд. Не бих забравил, ако съм бутнал приятеля си от детинство в реката посред нощ.

Наистина ли, Ед? А как забрави, че си слизал в хола и си рисувал тебеширени човечета край печката? Май все по-често ти се губят моменти, а и алкохолът ти влияе зле. Бог знае какво още си вършил онази нощ.

Заглушавам досадния гласец в съзнанието си. Нямам никаква причина да наранявам Мики. Той дойде да ми предложи страхотна възможност. Също, ако е знаел кой е истинският убиец на Момичето от въртележката, ако е могъл да оневини господин Халоран, бих се радвал да го чуя, нали?

Тогава какво търси палтото ти, натикано в дъното на гардероба, Ед?

Поглеждам го отново, прокарвам пръсти по грубия вълнен плат. И тогава забелязвам нещо. Върху маншета на единия ръкав. Няколко тъмни, ръждиви петънца. Гърлото ми се свива.

Кръв.

Само илюзия е, че сме възрастни. Като се замисля, не съм сигурен, че някой от нас изобщо пораства. Просто ставаме по-високи и по-космати. Понякога дори се чудя, че ми се разрешава да карам кола или че не ме пъдят от баровете.

Под лустрото на зрелостта, под пластовете опит, които се трупат, докато годините неумолимо продължават своя ход, ние сме все още деца с ожулени колене и сополиви носове, които се нуждаят от своите родители… и своите приятели.

Бусът на Хопо е паркиран пред тях. Заобикалям къщата и виждам и него самия да слиза от вехтото си колело. От дръжките висят две пазарски торби, пълни със съчки и кора от дървета, а на гърба му има издута раница. Неволно се връщам към старите дни, когато често го придружавах в гората да събира дърва за печката на майка си. Въпреки напрежението се усмихвам, докато го гледам как слиза от колелото и го подпира на стената.

− Ед, какво правиш тук?

− Звънях ти, но телефонът ти беше изключен.

− Бях в гората. Не е имало сигнал.

Кимвам.

− Старите навици умират трудно, а?

Той се ухилва.

− Мама може да е изкуфяла, но никога няма да ми прости, ако дам пари за дърва. — После се взира в лицето ми и става сериозен. — Случило ли се е нещо?

− Разбра ли за Мики?

− Какво е направил пак?

Отварям уста, но езикът ми се заплита, преди мозъкът най-сетне да го насочи в правилната посока.

− Мъртъв е.

− Мъртъв?

Интересно как хората винаги повтарят тази дума, макар да са я чули съвсем ясно. Нещо като кратка отсрочка на истината.

Накрая той пита:

− Как? Какво се е случило?

− Удавил се е. В реката.

− Божичко. Също като брат си.

− Не точно. Слушай, може ли да вляза?

− Да, разбира се.

Хопо оставя колелото си отвън и отключва задната врата. Следвам го през тъмния, тесен коридор. Не съм влизал у тях откакто бяхме деца, а и тогава го правех рядко заради неразборията вътре. Понякога играехме на двора, но той беше тесен и неприветлив, а и често имаше несъбрани кучешки фъшкии — някои пресни, други засъхнали.

Къщата мирише на пот, застояла храна и дезинфектанти. Вдясно, през отворената врата на всекидневната се вижда износен диван с мръсна, пожълтяла тапицерия. В единия ъгъл има телевизор, в другия — нощно гърне и проходилка.

Майката на Хопо седи в инвалидна количка леко встрани от дивана и гледа с празен взор вървящото на екрана предаване. Гуен Хопкинс винаги е била дребна жена, но годините и възрастта са я смалили съвсем. Изглежда изгубена в дългата си рокля на цветя и зелената плетена жилетка. Ръцете й се подават от ръкавите като малки, съсухрени шушулки.

− Мамо? — заговаря я Хопо. — Еди е тук. Помниш ли Ед Адамс?

− Здравейте, госпожо Хопкинс — обаждам се аз малко по-високо от необходимото, както винаги правим покрай стари и болни хора.

Тя се обръща бавно, мъчейки се да фокусира било погледа, било паметта си. После се усмихва, разкривайки два реда равни изкуствени зъби.

− А, помня те, Еди. Ти имаше брат, нали? Казваше се Гари.

− Всъщност го бъркаш с Мики — намесва се Хопо. — Той имаше брат на име Гари.

Тя смръщва вежди, преди да се усмихне отново.

− Да, разбира се. Мики. Как е той?

− Добре, мамо — отвръща бързо той. — Много е добре.

− Хубаво, хубаво. Ще ми сипеш ли чаша чай, миличък?

− Ей сегичка. — Хопо ме поглежда. — Само да включа чайника.

Оставам насаме със старицата. Чувствам се неловко. В стаята леко намирисва и не съм сигурен, че гърнето е почиствано скоро.

− Той е добро момче — казва Гуен.

− Наистина.

Тя се сепва.

− Ти пък кой си?

− Ед. Еди. Приятелят на Дейвид.

− А, да. А Дейвид къде е?

− Отиде до кухнята.

− Сигурен ли си? Да не е с кучето на разходка?

− Кое куче?

− Мърфи.

− А, Мърфи — кимвам.

Тя ми кимва в отговор. Известно време си кимаме като онези фигурки на задните стъкла на колите. После тя се привежда над страничната облегалка на количката си.

− Помня те, Еди. Твоята майка убиваше бебета.

Дъхът секва в гърлото ми. Гуен продължава да ми кима, но в изражението й има нещо различно — горчива извивка в ъгълчетата на устните, внезапна яснота в избледнелите сини очи.

− Не се притеснявай. Няма да кажа на никого. — Тя се докосва с пръст по бузата и треперливо ми смигва. — Умея да пазя тайна.

− Ето, готово — появява се отново Хопо с чая в ръка. — Всичко наред ли е?

Поглеждам към Гуен, но яснотата във взора й бързо изчезва и той се забулва отново.

− Чудесно — отвръщам. — Просто си бъбрехме.

− Браво на вас. Мамо, чаят ти. — Той поставя чашата на масата пред нея. — Внимавай, горещ е. Трябва първо да го подухаш.

− Благодаря ти, Горди.

− Горди? — обръщам се към него.

− Баща ми — прошепва той.

− А-а.

Татко не бъркаше хората, но понякога се обръщаше към мен със „синко“, за да не усетя, че отново е забравил името ми.

Гуен се обляга назад в стола си с очи, вперени в телевизора, и се изгубва в своя собствен свят — или пък в някой друг свят. Мисля си колко е тънка преградата между реалностите. Може би съзнанията не се губят, а просто се промъкват през нея и си намират други места за бродене.

− Защо не отидем в кухнята — предлага ми Хопо с извинителна усмивка.

− Разбира се.

Ако ми беше предложил да скочим в басейн с акули, пак щях да се съглася само и само да се махна от тази душна, воняща стая.

Кухнята не е в много по-добро състояние. В мивката са струпани мръсни чинии. Плотът е задръстен от купчини стари списания и пакети сокове и безалкохолни, купени с намаление. Масата е почистена набързо, но още виждам по нея остатъци от жички. Хопо пак е поправял някое старо радио или електроуред. За разлика от мен, винаги си е падал майстор — обича да разглобява неща и после да ги сглобява отново.

Сядам на един от разнебитените столове. Той изскърцва и леко поддава.

− Чай, кафе? — пита Хопо.

− Кафе, благодаря.

Той отива до кафеварката, която поне е нова, и налива две чаши. Сетне се обръща към мен.

− Е? Какво се е случило?

Колкото мога по-сбито, му предавам събитията от последните два дни. Той слуша мълчаливо. Лицето му изобщо не се променя, докато не стигам до последното.

− Гав казва, че ти също си получил писмо?

Хопо кимва.

− Да, преди две седмици. — Той отваря хладилника, вади кутия мляко и я подушва. После сипва по малко в кафетата ни. — Реших, че е някаква гадна шега. Какво е мнението на полицията за смъртта на Мики?

− Че е нещастен случай. — Помислям секунда и добавям. — За момента.

− Смяташ, че ще го променят?

− Ами… намерили са писмо и у него.

− Не е задължително това да означава нещо.

− Нима?

− Да не мислиш, че някой е тръгнал да ни ликвидира един подир друг като в някакво криминале?

Всъщност не съм си го представял точно по този начин, но като го чувам сега от устата му, ми прозвучава доста вероятно.

− Хайде, не се впрягай — махва с ръка той. — Сам каза, че Мики се е натряскал. Било е тъмно, а в тази част на пътеката няма лампи. Вероятно просто се е спънал и цопнал във водата. Пияните постоянно правят такива неща.

Той е прав, но. Винаги има едно „но“. Като малка, досадна гадинка, чоплеща в мозъка ти.

− Когато Мики дойде онази вечер, си говорихме и той каза… че знае кой всъщност е убил Елайза.

− Глупости.

− И аз така реших, но представи си, че е било истина?

Хопо отпива глътка от кафето си.

− Значи, подозираш, че „истинският“ убиец е блъснал Мики в реката?

− Не знам — поклащам глава.

− Виж, Мики винаги го биваше в забъркването на каши. Май продължава да го прави и сега, след като е мъртъв. Освен това ти си единственият, на когото е споменал за теорията си, нали?

− Предполагам.

− Как тогава „истинският“ убиец е разбрал, че Мики е по петите му?

− Ами…

− Освен ако не си бил ти.

Вторачвам се в него.

Тъмни, ръждиви петънца. Кръв.

− Само се шегувам — казва той.

− Естествено.

Сръбвам от кафето си. Естествено.

На път за къщи вадя мобилния телефон и се обаждам на Клои. Все още се чувствам зле след последния ни разговор. Искам да съм в добри отношения с нея. Освен Хопо и Гав тя е единственият ми истински приятел.

Тя вдига на третото позвъняване.

− Привет.

− Здравей, аз съм.

− Виждам.

− Да не вземеш да подскочиш от радост.

− Едвам се сдържам.

− Съжалявам за вчера.

− Няма проблем. Къщата си е твоя.

− Извинявай, въпреки това. Какво ще правиш за обяд?

− На работа съм.

− Мислех, че днес имаш почивен ден.

− Колежката ми се разболя.

− А, ясно…

− Виж, Ед, извинението е прието. Сега трябва да вървя. Имам клиент.

− Добре. Е, ще се видим по-късно.

− Може би.

Тя затваря, а аз оставам вторачен в телефона си. Клои никога не прави нещата лесни. Паля цигара и се замислям дали да не си купя отнякъде сандвич, но после решавам друго. Клои може да е на работа, но все трябва да има обедна почивка. Няма да се предам толкова лесно. Отивам до къщи, паля колата и се отправям към Боскъм.

Никога преди не съм посещавал бутика на Клои. Облеклото в стил „готика/алтернативен рок“ не е най-силната ми страна и вероятно съм се притеснявал да не изложа както себе си, така и нея.

Не съм сигурен къде точно се намира и след известно лутане из натоварения съботен трафик намирам платено паркомясто. Бутикът на име „Гиър“ (листото марихуана върху табелата предполага нещо повече от дрехи) е сбутан в мърлява странична уличка, сред питейни заведения, магазини за стоки втора употреба и един рок клуб.

Бутвам вратата. Над главата ми дрънва камбанка. Вътрешността е слабо осветена, но затова пък шумна. От невидими тонколони се носи песен, наподобяваща писъци на човек, комуто късат крайниците един по един. Начаса ме заболяват тъпанчетата.

Двама-трима кльощави тийнейджъри сноват между дрехите. Не ми е ясно дали са клиенти, или персонал. Това, което ми е ясно, е, че Клои не е тук. Намръщвам се. Иззад щанда се изправя млада дама с обилно количество метални дрънкулки по лицето. Косата й от едната страна е червена, а от другата — избръсната до кожа. Върху тениската й се чете надпис: „Пронизана. Проникната. Осакатена“. Колко мило.

− Здравейте — казва. — С нещо да ви помогна?

− Ами аз… всъщност търсех друго момиче.

− Колко жалко.

Засмивам се малко нервно.

− Тя работи тук. Приятелка ми е. Клои Джаксън.

− Клои Джаксън?

− Да. Слаба, с тъмна коса. Обикновено носи черни дрехи.

Тя накланя глава встрани и аз си давам сметка, че описанието ми подхожда на почти всички присъстващи тук.

− Съжалявам. Не ми говори нищо. Сигурен ли сте, че работи при нас?

Бил съм сигурен, но вече започвам да се съмнявам. Може да съм сбъркал магазина.

− Има ли в Боскъм друг магазин като този?

Тя размисля.

− Май не.

− Разбирам.

Вероятно обърканото ми изражение я кара да съжали бедния чичко на средна възраст.

− Вижте — казва, — аз съм тук само от две седмици. Нека питаме управителя.

Благодаря й, макар че това трудно би помогнало. Според самата Клои тя би трябвало да бъде тук днес, както и всеки божи делник от година и половина насам.

Чакам, зяпайки стоките. Ръчни часовници с озъбени черепчета върху циферблатите и поздравителни картички от рода на „Да ти го начукам на рождения ден“ и „Честит празник, курво“.

След минута тя се появява отново, придружена от юнак с бръсната глава и огромна, рунтава брада.

− Здрасти — доближава той. — Аз съм Марк, управителят.

− Здравейте.

− Търсите Клои, така ли?

Изпитвам доза облекчение. Той поне я познава.

− Да. Смятах, че работи тук.

− Работеше, но вече не.

− О, кога е напуснала?

− Има вече месец.

− Ясно — казвам, макар нищо да не ми е ясно. — Говорим за една и съща Клои, надявам се?

− Слаба, с черна коса, често я връзва на опашки отстрани?

− Звучи като нея.

Младежът ме оглежда внимателно.

− Казвате, че ви е приятелка?

− За такава я имах.

− Да ви кажа честно, наложи се да я уволня.

− Защо?

− Нямаше подходящата нагласа. Държеше се грубо с клиентите.

Това също ми звучи като Клои.

− Мислех, че грубото отношение се толерира тук.

Той се ухилва.

− Стига да продава стока, а не да обижда. Тя така се разкрещя на една жена, че трябваше да се намеся. Иначе бяха напът да се сбият.

Храносмилам информацията бавно, като салмонела. Усещам погледите на двамата върху себе си.

− Извинете — казвам. — Изглежда съм бил погрешно осведомен.

Учтив начин да кажа, че съм бил излъган от някой, когото съм смятал, че познавам.

Тръгвам към вратата, но тогава получавам детективския си момент на просветление.

− Между другото, онази жена, с която Клои се е скарала… как изглеждаше?

− Слаба, привлекателна за възрастта си. С дълга червена коса.

Замръзвам. Всяка фибра в мен застава нащрек.

− Червена коса?

− Да. Огненочервена. Всъщност беше доста секси.

− Случайно да сте чули името й?

− Дори го записах. Тя не искаше, но аз настоях, в случай че подаде оплакване или нещо подобно.

− Знам, че е прекалено, но… дали не бихте могли да ми го кажете? Наистина е важно.

− Винаги се радвам да помогна на клиент. — Той подръпва многозначително брадата си. — Защото все пак сте влезли да си купите нещо, нали?

Разбира се. Няма безплатен обяд. Въздъхвам, посягам към най-близкия стелаж и избирам черен суитшърт с череп отпред.

− Ще взема ето това.

Той се усмихва, вади от едно чекмедже смачкана хартийка и ми я подава. Върху нея с разкривен, нечетлив почерк са надраскани две думи:

„Никола Мартин“. Ники.