Тебеширения човек

1986

Винаги си бях представял, че погребенията се правят в сиви дъждовни дни с хора, облечени в черно, които се крият под чадърите.

На погребението на Шон Купър слънцето светеше ярко (поне в началото) и никой не носеше черно. Семейството му бе поискало опечалените да носят синьо или червено. Любимите цветове на Шон. Цветовете на училищния футболен отбор. Много от децата дори дойдоха с екипите си.

Мама ме издокара в нова бледосиня риза, червена вратовръзка и тъмен панталон.

− Трябва да изглеждаш поне малко официален, Еди. Да отдадеш последна почит.

Нямах особено желание да отдавам почитта си на Шон Купър, нито изобщо да ходя на погребението. Това бе първото ми подобно събитие — поне първото, което помнех. Мама и татко ме били водили на погребението на дядо, но тогава съм бил още бебе, а и освен това дядо е бил стар. За старите хора бе нормално да умират. Те дори миришеха така, сякаш са с единия крак в гроба. На влага и мухъл.

Смъртта се случваше на другите, а не на деца като нас, нито на хора, които познавахме. Тя бе нещо абстрактно и далечно. Вероятно на погребението на Шон Купър за първи път си дадох сметка, че смъртта винаги се намира само на един хладен дъх разстояние. Че най-любимият й трик е да ни заблуждава, че я няма. И че освен него крие още много трикове в студения си тъмен ръкав.

Църквата се намираше само на пет минути пеша от нашата къща. Щеше ми се да е по-далеч. Влачех крака и постоянно оправях яката на ризата си. Мама носеше същата синя рокля като на партито на Дебелия Гав, но с червен жакет отгоре. Татко, за разлика от обикновено, а също за мое облекчение, бе обул дълги панталони, но разваляше целия ефект с риза на червени цветя.

Стигнахме портите на черковния двор едновременно с Хопо и неговата майка. Рядко можеше да я видиш из града, освен ако не обикаляше да чисти. Днес бе събрала чорлавата си коса на кок, носеше безформена синя рокля и безумно стари и опърпани сандали на краката. Знам, че звучи ужасно, но в този миг бях благодарен, че не е моя майка.

Хопо беше с червена тениска, син училищен панталон и черни обувки. Гъстата му черна коса бе зализана на път. Изглеждаше напълно различен от обикновено. Не само заради прическата и спретнатите дрехи. Видът му бе напрегнат, угрижен. До него на каишка пристъпваше кучето му Мърфи.

− Здравей, Дейвид, здравей, Гуен — поздрави ги мама.

Аз изобщо не знаех, че майката на Хопо се нарича Гуен. Мама открай време я биваше с имената. Татко — не чак толкова. Дори когато алцхаймерът му започна, отначало се шегуваше, че не е нещо ново за него да забравя кой как се казва.

− Здравейте, господин и госпожа Адамс — рече Хопо.

− Добър ден — произнесе майка му със слаб, плах гласец. Тя винаги говореше така, сякаш се извинява.

− Как сте? — попита мама с учтивия тон, който използваше, когато не се интересуваше в действителност.

Майката на Хопо обаче не схвана намека.

− Не много добре — отвърна. — Имам предвид, че всичко това е толкова ужасно, а за капак и Мърфи цяла нощ повръща.

− О, горкичкият — каза татко с неподправено съчувствие.

Наведох се да погаля Мърфи. Той помаха вяло с опашка и приседна на земята. Не личеше да му е твърде приятно, че е тук. Също като на нас.

− Защо го доведохте, щом не е добре? — попита баща ми.

− Не искахме да го оставяме сам вкъщи, защото прави бели — отвърна Хопо. — А ако го пуснем на двора, прескача оградата и бяга. Затова решихме просто да го вържем тук, отвън.

− Е, изглежда добра идея — кимна татко, сетне потупа кучето по главата. — Какво правиш, приятелю? Остаряваш, а?

− Е — намеси се мама, — най-добре да влизаме.

Хопо приклекна и прегърна Мърфи.

− Добро момче — му прошепна. — Да стоиш мирен.

В отговор кучето го лизна по лицето с големия си мокър език.

Всички минахме един по един през портата и се насочихме към църквата. Пред нея стояха още хора, като някои скришом пушеха. Видях Дебелия Гав и родителите му. Ники беше край входа заедно с отец Мартин. В ръката й имаше дебел сноп листове. Предположих, че са напечатани псалми.

Усетих напрежение. От партито насам нашите за първи път се срещаха със свещеника, а междувременно се бе случила и историята с колета. Щом ни зърна, той се усмихна.

− Господин и госпожа Адамс, Еди, благодаря ви, че дойдохте в този ужасно тъжен ден.

После протегна ръка, но татко не я пое. Усмивката остана върху лицето на отчето, но в погледа му се мярна проблясък на нещо не дотам приятно.

− Моля, вземете си от псалмите и заповядайте в храма.

Взехме си от листовете, при което Ники мълчаливо и едва забележимо ми кимна, и влязохме.

Вътре беше студено — достатъчно, за да ме накара леко да потръпна. Също и тъмно. Изминаха няколко секунди, докато очите ми привикнат. Част от скамейките вече бяха заети. Разпознах някои деца от училище, както и преподаватели, сред които господин Халоран. Нямаше как да го сбъркам с неговата дълга бяла коса. Днес бе облечен в червена риза, а шапката почиваше в скута му. Щом ме видя да влизам заедно с нашите, ми отправи лека усмивка. Всички усмивки в този ден бяха леки и странни, сякаш хората не знаеха какво да правят с лицата си.

Седяхме и чакахме, а после отецът се появи, съпроводен от Ники, и музиката засвири. Мелодията ми беше позната, но не можех да се сетя точно коя е. Не църковна или нещо подобно, а съвременна, бавна песен. При все това не бях сигурен, че е подходяща за Шон, който слушаше „Айрън Мейдън“.

Всички склонихме глави, докато внасяха ковчега. Железния Мики и родителите му вървяха подир него. Не бях виждал Мики след инцидента. Той спря да посещава училище, а после разбрах, че са го пратили при баба му.

Сега не поглеждаше ковчега, а вървеше сковано, вперил взор право напред, сякаш усилието да крачи, да диша и да не се разплаче му костваше цялата концентрация. На средата на прохода той изведнъж спря и мъжът зад него едва не се блъсна в гърба му. Настана кратко объркване, а после Мики се врътна и избяга от църквата.

Всички се спогледаха с изключение на майка му и баща му, които изобщо не дадоха вид, че са забелязали липсата му. Продължиха да влачат нозе подобно на зомбита, обвити като в пашкул от собствената си скръб. Никой не последва Мики. Аз вдигнах очи към майка си, но тя само леко поклати глава и стисна ръката ми. Знаех, че това означаваше да го оставя на мира.

Мисля, че това ме разчувства. Да видя Мики толкова разстроен заради един брат, когото повечето от нас мразеха, но който все пак му беше брат. Може би Шон не е бил винаги гадняр. Може би, когато е бил малък, си е играел с Мики. Може би са ходели заедно в парка, къпели са се, сглобявали са „Лего“.

А сега лежеше в хладен, тъмен ковчег, покрит с твърде силно миришещи цветя, докато някой пускаше музика, която би му досадила. Но той нямаше как да си го каже, защото никога повече нямаше да казва нищо на когото и да било.

Преглътнах твърдата буца в гърлото си и замигах бързо. Мама ме сръчка с лакът и всички седнахме. Музиката спря, а отец Мартин се изправи и започна да приказва неща за Шон Купър и Господ. Повечето не бяха твърде смислени — за това как небесата се сдобили с още един ангел и как Господ искал Шон повече, отколкото хората на земята. Като гледах как майка му и баща му се притискат един в друг и ридаят така, сякаш ще се прекършат, не вярвах да е вярно.

Преподобният почти бе приключил, когато изведнъж се разнесе силен трясък и стана такова течение, че няколко листове с песнопения литнаха към пода. Повечето присъстващи се обърнаха, включително и аз.

Дверите на храма се разтвориха. Отначало помислих, че Мики се връща, но после си дадох сметка, че на прага стоят две фигури, обгърнати в ореол от светлина. Щом влязоха по-навътре в църквата, ги разпознах — русокосата приятелка на Момичето от въртележката и инспектор Томас, полицаят, който бе идвал у дома (по-късно научих, че тя се казва Хана, а той й се пада баща).

За момент ми се стори, че русата девойка е арестувана — толкова здраво я държеше за лакътя инспекторът, докато я тикаше пред себе си по прохода. Наоколо се разнесе сподавено мърморене.

Майката на Мики прошепна нещо на баща му и той се изправи. Чертите му бяха сковани и гневни.

− Ако сте тук, за да отдадете последна почит — рече от олтара отец Мартин — предстои отнасянето на покойника към гроба.

Новодошлите спряха и инспектор Томас огледа помещението и присъстващите. Никой не срещна погледа му. Всеки седеше смълчан, без желание да издава любопитство. Русата девойка от своя страна бе забила взор надолу, сякаш искаше земята да я погълне, както предстоеше да стори с Шон Купър.

− Почит? — промълви бавно полицаят. — Не, не мисля, че ще отдавам почит. — Тук той се изплю на пода, точно пред ковчега. — Не и на младежа, изнасилил дъщеря ми.

Ропотът се надигна от скамейките, изпълвайки църквата чак до гредите на тавана. Мисля, че дори аз нададох тихо възклицание. Изнасилил? Не бях съвсем наясно какво означава „изнасилване“ (предполагам, че в много отношения съм бил твърде наивен за възрастта си), но знаех, че е свързано с това да караш момиче да прави неща против волята му и че е лошо.

− Лъжливо копеле! — викна бащата на Мики.

− Копеле? — изръмжа полицаят. — Ще ти кажа какво е копеле. — Той посочи с пръст към дъщеря си. — Бебето, което тя носи в корема си.

Нови ахвания сред тълпата. Лицето на преподобния изглеждаше така, сякаш ще се смъкне от черепа му. Той отвори уста, но преди да успее да продума — не че имаше много какво да каже, — се чу рев и бащата на Мики се нахвърли срещу инспектор Томас.

Макар и невисок на ръст, той бе як и бърз, а и свари противника си неподготвен. Двамата се олюляха, вкопчени един в друг като в някакъв чудовищен, страховит танц. После инспекторът се отскубна и замахна с юмрук. Крошето бе насочено към челюстта на бащата на Мики, но последният се извъртя и на свой ред отвърна. Този път ударът улучи целта и инспекторът политна назад.

Видях какво ще последва миг преди то действително да се случи. Мисля, че повечето от опечалените също го видяха. Изпищяха жени, някой извика „Нееее“, а сетне полицаят се стовари върху ковчега на Шон Купър, отмести го от поставката му пред олтара и го запрати с трясък върху каменния под.

Не знам дали не съм си въобразил следващата картина, защото капаците на ковчезите трябва да са здраво заковани, нали? Все пак никой не иска те да се плъзнат встрани, докато спускат мъртвеца в гроба. Но точно когато дървото срещна земята с ужасяващ, пращящ звук, който ме накара живо да си представя костите на Шон Купър, премятащи се вътре, капакът помръдна и аз мярнах за кратко една восъчна, бледна ръка.

А може и да греша. Може би моето глупаво въображение ми е изиграло поредната шега. Всичко се случи толкова бързо. Още в следващата секунда настана суматоха, а неколцина мъже притичаха, за да повдигнат ковчега обратно на мястото му.

Инспектор Томас се изправи с олюляване. Бащата на Шон също изглеждаше зашеметен. Вдигна ръка, сякаш се канеше да нанесе нов удар, но вместо това се обърна, хвърли се върху ковчега и се разтресе в шумни, неудържими ридания.

Полицаят се озърна наоколо така, сякаш се събуждаше от лош сън и не знаеше къде се намира. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Той прокара ръка през тъмната си коса, сега потна и разчорлена. Под дясното му око вече се надигаше синина.

− Татко, моля те — прошепна тихо русото момиче.

Инспекторът я изгледа, сграбчи я пак за ръка и я затегли към изхода. На вратата се спря и извика дрезгаво:

− Това не е краят.

После двамата си отидоха.

Целият инцидент отне вероятно три или четири минути, но ми се стори много по-продължителен. Отец Мартин звучно прочисти гърло в опит да заглуши воплите на бащата на Мики.

− Ужасно съжалявам за това прекъсване. Останалата част от службата ще се проведе отвън. Моля опечалените да станат.

Отново прозвуча музика и няколко роднини на Мики откъснаха баща му от ковчега. Всички се упътихме навън, където беше гробището.

Едва бях прекрачил прага, когато усетих пльосването на първата капка върху челото си. Погледнах нагоре. Небесната синева бе заличена от оловносиви облаци, които се канеха да излеят своя порой върху церемонията.

Никой не носеше чадъри, затова просто приведохме рамене в червените си и сини дрехи и се притиснахме плътно един към друг под бързо усилващия се дъжд. Леко потреперих, докато спускаха ковчега в земята. Бяха махнали цветята, сякаш за да потвърдят, че нищо ярко и живо няма място в тази дълбока, тъмна дупка.

Мислех си, че боят в църквата е бил най-лошата част от погребението, но грешах. Най-лошата бе тази. Тропането на пръстта върху полирания дървен капак. Мирисът на влажна земя, затоплена от септемврийското слънце. Видът на зейналата яма и съзнанието, че от нея няма връщане назад. Няма извинения, няма хитруване, нито бележка, която майка ти да напише на учителя. Смъртта бе окончателна, абсолютна и никой не можеше да стори нищо, за да я промени.

Накрая всичко приключи и ние се заточихме към портите на гробището. Залата на общината бе резервирана за почерпка — сандвичи и напитки. За „бог да прости“, както ми обясниха нашите.

Пътьом мама и татко се заприказваха с някакви познати. Дебелия Гав и семейството му вървяха подир тях и говореха с майката на Хопо. Виждах родителите на Мики, но не и него самия. Предполагах, че трябва да е някъде наоколо.

В един момент се озовах край оградата сам и леко объркан.

− Здравей, Еди.

Обърнах се. Към мен приближаваше господин Халоран. Беше сложил шапката си, за да се предпази от дъжда, а в ръка държеше пакет цигари. Никога не го бях виждал да пуши, но си спомних за пепелника у тях. Това вероятно обясняваше и жълтите му зъби.

− Здравейте, господине.

− Как се чувстваш?

Свих рамене.

− Всъщност не знам.

За разлика от повечето възрастни, у него имаше нещо, което те караше да му отговаряш честно.

− Това не е проблем. Не си длъжен да скърбиш.

Поколебах се. Не бях сигурен какво да отговоря.

− Човек не може да тъжи за всеки, който умира — продължи той с по-нисък глас. — Шон Купър беше негодник. Фактът, че е мъртъв, не го променя. Но и не означава, че случилото се с него не е трагично.

− Защото беше още малък ли?

− Не. Защото нямаше шанса да се промени.

− Дали е вярно онова, което каза полицаят?

− За Шон Купър и дъщеря си?

Кимнах леко.

Господин Халоран погледна цигарите си. Мисля, че много му се искаше да запали една, но се притесняваше, защото се намира в двора на църквата.

− Шон Купър не беше цвете за мирисане. Някои хора биха нарекли по същия начин и онова, което стори с теб.

Усетих как бузите ми пламват. Не исках да си спомням за случката. Доловил това, Халоран поде наново:

− Но дали е изнасилил дъщерята на полицая? Не, не смятам.

− Защо?

− Защото младата дама просто не е негов тип.

− Аа — опитах се да вникна в смисъла на думите му.

− Забрави — махна с ръка той. — Няма защо да се тревожиш за Шон Купър. Той вече не може да те нарани.

Сетих се за камъчетата по прозореца си, за сиво-синкавата кожа на лунната светлина.

Ей, лайнар.

Не бях толкова сигурен, но отвърнах:

− Да, господине. Искам да кажа, не.

− Добро момче. — Халоран се усмихна и се отдалечи.

Все още разсъждавах върху разговора ни, когато някой ме сграбчи за лакътя. Беше Хопо. Косата му вече бе изгубила зализания си вид, а ризата му стърчеше разпасана от панталона. В ръката си стискаше нашийника и каишката на Мърфи, но кучето не се виждаше никъде.

− Какво се е случило?

− Мърфи — изгледа ме с разширени очи той. — Изчезнал е.

− Измъкнал се е от каишката?

− Не знам. Никога преди не го е правил. Не е хлабава или нещо подобно… — Гласът му заглъхна.

− Смяташ ли, че ще се прибере у вас?

Хопо си пое пресекливо дъх.

− Не знам. Вече е стар и не вижда много добре. — Личеше си, че полага всички усилия да не изпадне в паника.

− Но е също и бавен — допълних. — Значи не може да е отишъл далеч.

Озърнах се наоколо. Възрастните още се бавеха, а Дебелия Гав бе твърде далеч, за да привлека вниманието му. Не забелязвах Мики… но забелязах нещо друго.

Беше нарисувано върху плоска паметна плоча, недалеч от портата. Вече размито от дъжда и съвсем не на мястото си, но въпреки това толкова познато. Отидох по-близо и изведнъж дъхът ми секна, а по гърба ми полазиха мравки.

Бяло тебеширено човече. С вдигнати нагоре ръце и малко „о“ вместо уста, сякаш викаше. И не беше само. До него бе надраскано малко бяло тебеширено куче. Изведнъж изпитах предчувствие за нещо лошо. Много лошо.

Оглеждай се за тебеширени човечета.

− Какво има? — попита Хопо.

− Нищо — изправих се бързо. — Да отидем да потърсим Мърфи. Още сега.

− Дейвид, Еди. Какво става? — Мама и татко приближиха заедно с майката на Хопо.

− Мърфи… — отговорих аз. — Избягал е.

− О, не! — Майката на Хопо вдигна длан към лицето си.

Той самият само стисна каишката по-здраво.

− Мамо, трябва да го потърсим — казах аз.

− Еди… — започна да възразява тя.

− Моля те! — настоях.

Виждах как се колебае. Не изглеждаше никак щастлива. Чертите й бяха бледи и напрегнати, но все пак бяхме на погребение. Татко я докосна по ръката и леко кимна.

− Добре — въздъхна тя. — Идете да го търсите. Ще ви чакаме в залата на общината.

− Благодаря.

− Хайде, бягайте.

Хукнахме по пътя, като подвиквахме името на кучето, от което нямаше особена полза, защото Мърфи бе почти глух.

− Дали да не проверим първо у вас? — предложих.

− Става — отвърна Хопо.

Тяхната къща се намираше в един от по-старите квартали. Навремето бе служила за общинско жилище, но почти всичките й обитатели вече се бяха изнесли в собствени домове.

Тогава не се замислях особено, но вероятно това бе причината никога да не се събираме у Хопо. Останалите живеехме в доста големи къщи. Нашата бе старомодна и се нуждаеше от ремонт, но все пак беше на хубава улица, с дървета по тротоарите и всичко останало.

Тази тук бе сбутана в задънено място, вечно пълно с полуразглобени коли, мърляви дечурлига и лаещи кучета. От прозорците й висяха пожълтели мрежи против комари, мазилката бе олющена, а на моравата отпред се мъдреха пукнати саксии, няколко градински джуджета и едно продънено кресло.

Вътре цареше същият хаос. Мина ми през ума, че като за чистачка майка му не поддържа собствения си дом особено чист и подреден. Предметите бяха струпани на всевъзможни необичайни места. Кутии със зърнени закуски образуваха пирамида върху телевизора в хола, в антрето имаше камара от рула тоалетна хартия, а върху кухненската маса бяха наредени промишлени опаковки с белина и други препарати. Носеше се и силна воня на куче. Аз обичах Мърфи, но мирисът не бе сред най-приятните му качества.

Хопо обиколи къщата, надникна и в задния двор, накрая се върна и поклати глава.

− Добре — казах. — Да проверим в парка. Може да е отишъл първо там.

Той се съгласи, но виждах, че в очите му напират сълзи.

− Никога не го е правил преди.

− Всичко ще е наред — уверих го. Което беше глупаво, защото нищо, абсолютно нищо не беше наред.

Намерихме кучето свито под един храст, недалеч от детската площадка. Навярно бе потърсило там убежище от дъжда, който вече се лееше като из ведро. Косата на Хопо висеше на мокри кичури, а моята риза бе залепнала за гърба. Обувките ми също джвакаха на всяка крачка.

Отдалеч изглеждаше, че Мърфи просто спи, но щом доближихме, видяхме мъчителното повдигане на широките му гърди и чухме хрипливото му дишане. Наоколо имаше повръщано. Навсякъде. Но не нормално, а гъсто, смолисто и черно заради примесената кръв. И отрова.

Още помня мириса, носещ се от животното, и изражението на големите му кафяви очи, щом приклекнахме до него. Те бяха толкова объркани. И същевременно благодарни. Сякаш вярваше, че ей сега ще оправим всичко. Но ние бяхме безсилни. За втори път този ден научих, че има неща, които не можеш да промениш.

Пробвахме да го вдигнем и да го носим. Хопо знаеше къде в града има ветеринар. Но Мърфи беше едър, а масата от прогизнала, димяща козина го правеше дори по-тежък. Още не бяхме излезли от парка, когато той започна да кашля и да се напъва отново. Положихме го върху мократа трева.

− Ако искаш, да изтичам и да доведа ветеринаря? — казах.

Хопо само поклати глава и произнесе с глух, задавен глас:

− Не. Няма смисъл.

После зарови лице в гъстата козина на кучето, сякаш се мъчеше да го спре да не си отива, да не преминава от този свят в отвъдния.

Но разбира се, никой, нито дори човекът, който те обича най-много, не е способен да стори това. Можехме единствено да се помъчим да го успокоим, да шепнем тихо в клепналите му уши, да му пожелаем да не изпитва болка. Нищо чудно и да сме успели, защото Мърфи въздъхна за последен път и след това застина.

Хопо захлипа над неподвижното му тяло. Аз опитах да сдържа своите сълзи, но те сами рукнаха по лицето ми. По-късно си помислих, че плакахме повече за умрялото куче, отколкото за брата на Мики. Това също щеше да ни се върне тъпкано.

Накрая събрахме сили да го вдигнем и отнесем в къщата на Хопо. Аз за първи път докосвах нещо наистина мъртво. Стори ми се далеч по-тежък, отколкото приживе. Отне ни близо половин час, като по пътя няколко души спираха и ни заглеждаха, но никой не предложи да ни помогне.

Положихме го върху постелката му в кухнята.

− Какво ще правиш с него? — попитах.

− Ще го погреба — отвърна Хопо така, сякаш се разбираше от само себе си.

− Сам?

− Той беше мое куче.

Не знаех какво да кажа, затова премълчах.

− Ти по-добре върви. Вашите ще те чакат на помена.

Част от мен чувстваше, че е редно да му предложа да остана, но по-голямата част искаше просто да се махне.

− Добре — тръгнах към вратата.

− Еди?

− Да?

− Щом разбера кой е сторил това, ще го убия.

Никога не забравих изражението в очите му, докато произнасяше думите. Може би затова и не му казах за тебеширеното човече с кучето. Както и че не съм видял Мики да се връща, след като избяга от църквата.