Тебеширения човек

2016

Майка ми звъни точно преди обед. Обикновено улучва най-неподходящите моменти, за да ме търси, и днес не прави изключение. Мога да я оставя на гласова поща, но тя мрази гласовата поща и само ще бъде вкисната, щом се чуем следващия път, затова неохотно вдигам.

− Ало?

− Здравей, Ед.

Неловко се изнизвам от класната стая в коридора.

− Всичко наред ли е? — питам.

− Разбира се. Защо да не е наред?

Защото майка ми никога не се обажда просто така. Щом звъни, значи има някаква причина.

− Не знам. Ти добре ли си? Как е Джери?

− И двамата се чувстваме отлично. Току-що преминахме детоксикация със сурови плодове и сме много витални.

Сигурен съм, че тя никога не би използвала думата „витален“, нито би й минало през ум да се подлага на детоксикация допреди няколко години. Докато татко беше жив. Обвинявам Джери за това.

− Страхотно. Виж, мамо, в момента съм малко зает, така че…

− Да не искаш да кажеш, че си в училището, Ед?

− Ами…

− Нали е ваканция?

− Да, но ваканциите вече не са каквито бяха.

− Не ги оставяй да те експлоатират, Ед. — Тя въздъхва. — Има и други неща в живота освен работата.

Още веднъж, мама никога не би казала това преди години. Но може би е права. Проблемът е, че аз всъщност нямам много други неща в живота. Тя не би искала да го чуе. Никой родител не иска да чува, че чедото му е самотно, необичано и че затворниците в единични килии вероятно имат повече социални контакти от него.

− Знам — отвръщам.

− Добре. Е, няма да те задържам, щом си зает. Само се чудех дали не би ми направил една малка услуга.

− Каква…?

− Джери и аз мислим да се поразходим с кемпер за около седмица.

− Чудесно.

− Но жената, която гледа Митънс, този път ни разочарова.

− О, не.

− Ед, човек трябва да обича животните.

− Аз ги обичам. Просто Митънс ме мрази.

− Глупости. Той е котарак. Котките не мразят никого.

− Не е никакъв котарак, а един космат социопат.

− Ще го гледаш ли за няколко дни, или не?

Въздъхвам.

− Разбира се. Дадено.

− Хубаво. Ще ти го донеса утре сутрин.

Само това ми липсваше.

Приключвам разговора и се връщам в класната стая. Кльощав тийнейджър с черен бретон, закрил половината му лице, се е отпуснал върху един стол, с кубинки, качени на чина, цъка усилено нещо в смартфона си и дъвче дъвка.

Дани Майърс е в моя клас по английски. Умно момче е, или поне така ми повтарят всички — нашият директор, неговите родители, които по някакво съвпадение са приятели на директора, както и няколко членове на училищното настоятелство. Не че се съмнявам в думите им, но досега не съм видял в работата му нищо, което да ги доказва.

Естествено, няма как да кажа това на директора, нито на родителите. Те вярват, че Дани се нуждае от специално внимание. Че „калъпът“ на образователната система е несправедлив към него. Той е твърде надарен, чувствителен, лесно се разсейва. Дрън, дрън, дрън.

В резултат Дани в момента е подложен на тъй наречената интервенция. Това означава, че през ваканцията ми го карат тук за допълнителни часове, а от мен се очаква чрез вдъхновение, увещания или тормоз да го накарам да постигне оценките, които неговите родители смятат, че заслужава.

Понякога интервенциите дават ефект при деца, които са кадърни, но не се справят добре в класната стая. В други случаи са загуба на време както за мен, така и за ученика. Аз не смятам, че се предавам лесно, но съм реалист. Не притежавам магическа пръчка. Нямам нищо против да преподавам на деца, които искат да учат. Които проявяват усърдие и интерес. Или поне са готови да положат усилие. По-добре изкарана с труд тройка, отколкото подарена четворка.

− Телефонът и краката — казвам, докато сядам зад бюрото си.

Той сваля краката си от чина, но продължава да цъка на телефона. Слагам си очилата и намирам мястото в учебника, докъдето сме стигнали.

− Щом свършиш, вероятно ще отделиш малко внимание и на „Повелителят на мухите“?

Още цъкане.

− Дани, не бих искал да намеквам на родителите ти, че едно спиране на социалните медии може да доведе до желаното повишаване на оценките ти.

Той ме гледа вторачено за момент. Аз се усмихвам в отговор. Би се радвал да ме провокира, да предизвика спор, но в случая просто излиза от менюто и пъхва телефона в джоба си. Не го считам непременно за победа — той по-скоро ме е оставил да спечеля един рунд.

Това е окей. Всичко, което помага двата часа с Дани да минат по-бързо, е окей. Понякога психологичните войни с него дори са ми забавни. И определено изпитвам удовлетворение, ако го накарам да върже поне няколко смислени изречения. Но днес не е такъв ден. Чувствам се изморен и напрегнат след зле прекараната нощ. Сякаш очаквам нещо да се случи. Нещо лошо и необратимо.

Опитвам да се концентрирам върху текста.

− Добре, дотук обсъждахме главните герои и техните роли — Ралф, Джак, Саймън…

Той свива рамене.

− Саймън си беше загубеняк от самото начало.

− В смисъл?

− Тежест за останалите. Лигльо. Заслужаваше да умре.

− Заслужаваше? Защо?

− Защото Джак беше прав. Той не представляваше особена загуба, нали? Ако искаха да оцелеят на острова, трябваше да забравят за цивилизованите простотии.

− Но целият замисъл на романа е, че ако вървим назад към варварщината, обществото се разпада.

− А може би така трябва. То и без това е фалшиво. Това е истинската идея на книгата. Че всички само се правим на цивилизовани, докато дълбоко в себе си не сме.

Усмихвам се, макар да усещам в себе си надигаща се буца на безпокойство. А може би е просто от лошото храносмилане.

− Интересна гледна точка.

Часовникът ми издава бипкане. Винаги настройвам алармата да отбелязва края на нашите сесии.

− Е, това е всичко за днес. — Започвам да събирам учебниците си. — Ще очаквам да прочета теорията ти, развита в есето за домашно, Дани. Другата седмица по същото време.

Той става и взема брезентовата си торба.

− Довиждане, господине.

Докато го гледам как излиза небрежно от стаята, неочаквано се чувам да произнасям:

− Предполагам, че в твоята нова версия за обществото ти ще бъдеш сред оцелелите?

− Разбира се. — Той ми хвърля особен поглед. — Но не се тревожете, господине. И вие ще сте сред тях.

Пътят през парка не е най-прекият, нито времето е чак толкова хубаво, но все пак решавам да се прибера оттам. Малка разходка по пътеката на спомените.

Покрай реката е красиво. Отстрани се виждат ширнали се поля, а отвъд тях — далечният силует на катедралата. Тя сега се реставрира и покрай фасадата й се издигат скелета. Били са нужни четиристотин години, за да се построи без сегашните машини и инструменти. Струва ми се, че с всичките чудеса на съвременните технологии това сега би отнело по-дълго.

Въпреки цялата прелест на пейзажа всеки път, когато минавам оттук, погледът ми неволно бива привлечен от бързата кафява вода. Мисля си колко ли трябва да е студена. Колко ли безмилостно е течението. И най-вече си мисля за това как Шон Купър е бил погълнат от него, докато се е мъчил да извади колелото си. Така и не се разбра кой го е откраднал и хвърлил там.

Днес наоколо цари странно спокойствие. Едва когато прекосявам половината парк, разбирам причината. Недалеч от старата детска площадка има пространство, оградено със синьо-бяла лента. Наоколо се виждат патрулки и униформени полицаи. Събрала се е малка тълпа.

Усещам стягане в гърдите, а сърцето ми прави салто нагоре и засяда в гърлото. Нещо се е случило. Отдавна не съм виждал подобна сцена в Андърбъри. От трийсет години.

Смътното безпокойство, което съм изпитвал по-рано, сега се трансформира в плътна, осезаема тревога. Приближавам тълпата зяпачи с крака, омекнали като пластилин. Оглеждам лицата, търсейки кого мога да попитам, без да ме помислят за извратен. Забелязвам жена към трийсет и пет, бутаща дремещо бебе в количка. Почти сигурен съм, че има и по-голямо дете в нашето училище. Очите ни се срещат и двамата се усмихваме учтиво.

− А, здравейте, господин Адамс.

− Добър ден… — Не мога да си спомня името й, затова се ограничавам с неопределен поздрав и посочвам към полицаите. — Знаете ли какво става?

− Чух, че някой паднал в реката и се удавил.

− Колко ужасно.

Тя кимва.

− Постоянно заръчвам на Чарли да не си играе край реката, нито пък да си помисля за къпане вътре. Дори през лятото. Водата може да те отнесе, преди да се усетиш.

Мъча се да прогоня образа на Шон Купър от съзнанието си, но той отказва да помръдне.

Бас държа, че е целият зелен и подпухнал, а рибите са му изяли очите.

Естествено, той не изглеждаше така. Поне при първата си визита.

− Значи смятат, че е дете? — питам.

Тя леко свива рамене.

− Всъщност не знам, но чух, че…

Преди да успее да довърши, телефонът в джоба ми иззвънява — отново в най-неподходящото време. Няколко души се извръщат и ме поглеждат укорително, сякаш приемането на обаждане е по-неуместно от тяхното вампирско бдение.

Вадя го с очакването пак да е майка ми, но греша. Оказва се Клои. Хвърлям извинителна усмивка на майката на Чарли и се дръпвам встрани от тълпата.

− Да?

− Много мило ми вдигаш, няма що. Трябва да поработиш върху маниерите си.

− Извинявай. Хващаш ме в лош момент. Да ти звънна по-късно?

− Няма нужда. Исках само да ти кажа, че приятелят ти си е забравил портфейла.

− Мики?

− Да, намерих го под масата, след като ти излезе. Сигурно е изпаднал от джоба му.

Смръщвам вежди. Почти обяд е и Мики трябва вече да е усетил липсата. Освен ако снощи не е бил толкова пиян, че още да спи в хотела.

− Добре, ще му се обадя да си го вземе. Благодаря.

− Пак заповядай.

Изведнъж ми хрумва нещо.

− Можеш ли да отвориш портфейла и да видиш какво има вътре?

− Чакай малко.

Чувам шумолене, сетне гласът й прозвучава отново.

− Така… Пари — около двайсет паунда, кредитни карти, разни бележки, шофьорска книжка.

− Ключ от хотел?

− А, да. Това също.

Ключът от хотелската му стая. Той му е бил нужен, за да се прибере. Естествено, на рецепцията са щели да му дадат друг, стига да е имал у себе си някакъв документ за самоличност…

Сякаш отгатнала мислите ми, Клои продължава:

− Това означава ли, че снощи не се е прибирал в стаята?

− Не знам — отвръщам. — Може да е спал в колата си.

Но защо не ми се е обадил? Дори да е решил да не ме безпокои, защото е късно, е можел да ми звънне сутринта.

− Надявам се да не лежи в някоя канавка — чува се в слушалката.

− Що за приказки, по дяволите?

Моментално съжалявам за тона си. Почти я усещам как настръхва отсреща.

− Какво ти става днес? Да не си се надигнал от леглото със задника нагоре?

− Извинявай — казвам. — Просто съм уморен. Отдавна не бях сомнамбулствал и явно ми е подействало на нервите.

− Моля — отвръща все още хладно тя. — Реши ли какво ще правиш с твоя Мики?

− Ще му звънна ей сега. Ако не го намеря, ще отида до хотела да му оставя портфейла и да проверя дали е добре.

− Ще го оставя на масичката в антрето.

− Излизаш ли някъде?

− Бинго, Шерлок. Моят бурен социален живот, нали се сещаш.

− Добре, ще се видим по-късно.

− Искрено се надявам да не е скоро.

Тя затваря и ме оставя да се чудя как да тълкувам думите й. Дали като шега, че ще се прибере късно, или като искрено нежелание да общува със злонравен идиот като мен.

Прибирам телефона и се озъртам за майката на Чарли, за да довършим разговора, но тя си е тръгнала.

В далечината виждам в реката водолази. Прокарвам пръсти през косата си и се мъча да запазя спокойствие. Твърде много се вживявам. Събирам две и две и получавам пет хиляди. Трябва да се овладея и да действам рационално, а рационалната стъпка е да отскоча до хотела и да се уверя, че Мики е там. Или пък го няма.

Хотел „Сюпириър Лодж“, или както там му е името, е грозна постройка, издигната до стар ресторант от веригата „Литъл Шеф“, в покрайнините на града. Бих очаквал Мики да си позволи нещо по-прилично, но може би е предпочел удобството и анонимността.

По пътя натам му звъня два пъти, но попадам на гласова поща. Лошото ми предчувствие постепенно се усилва.

Паркирам и влизам във фоайето. Зад рецепцията седи младеж с вързана на конска опашка коса и огромни дупки в ушите. Явно се чувства неудобно в твърде стегнатата риза с вратовръзка. Табелката, забодена върху ревера му, ме информира, че се казва Дъдс, което напълно се връзва с нелепия му вид, но кой съм аз, та да съдя за хората по имената.

− Здравейте. Ще се регистрирате ли?

− Всъщност не. Дойдох да потърся един приятел.

− Аха.

− Мики Купър. Трябва да е отседнал при вас вчера.

− Добре.

Младежът ме зяпа разсеяно.

− И така — не се отказвам аз — ще е удобно ли да проверите дали е тук?

− Защо не му се обадите?

− Не си вдига телефона — отвръщам, вадейки портфейла от джоба си — и е забравил ето това у нас снощи. Вътре са всичките му документи и ключът от стаята.

Чакам цялата значимост на казаното да стигне до него. Около нозете ми пониква мъх. Глетчери се образуват и разтапят отново.

− Съжалявам — проговаря най-сетне той — не ви разбирам.

− Искам от вас да проверите дали се е прибрал и дали всичко е наред. Притеснен съм.

− А, вчера не бях на смяна. Беше колежката ми, Джорджия.

− Разбирам. Но на компютъра все трябва да има нещо, нали? — Кимвам към древната машина, поставена върху разхвърляното бюро в ъгъла. — Ако е поискал резервен ключ, сигурно е отбелязано?

− Бих могъл да проверя, предполагам.

− И аз така предполагам.

Сарказмът се стича по него като по патешка перушина. Той се пльосва в стола пред бюрото и натиска няколко клавиша. Накрая се обръща.

− Не. Нищо.

− Да се обадим на Джорджия тогава?

Дъдс размисля. Да бъде накаран да свърши нещо извън строго определените му задължения, явно е херкулесовско усилие. Изглежда му коства херкулесовско усилие дори да диша.

− Моля ви — добавям.

Дълбока въздишка.

− Добре.

Той вдига телефона.

− Ало, Джорджи?

Чакам.

− Да помниш вчера някакъв клиент на име Мики Купър да се е прибирал без портфейл? И да си му давала резервен ключ? Аха. Добре. Чао.

Младежът затваря и сяда отново на мястото си.

− Е? — подканям го аз.

− Не. Вашият приятел изобщо не се е прибирал снощи.