Тебеширения човек

2016

MJCooper

To: Edward.Adams@ntlworld.com

Здрасти

Здравей, Ед,

Много време мина и т. н.

Виж, няма да те баламосвам с безсмислени учтивости. Работата е там, че планирам да се върна в Андърбъри за няколко седмици през лятото, за да работя по един проект. Би било чудесно, ако успеем да се срещнем. Ще разбера, ако нямаш желание, но дали не може поне да ме изслушаш? И в двата случая драсни ми един ред, за да знам.

Също предпочитам да не споменаваш пред останалите за този имейл. Засега.

Всичко най,

Мики

Това не беше съвсем неочаквано. Всъщност единствената истинска изненада бе, че се случваше едва сега. Мики открай време си падаше опортюнист и можеше да се предвиди, че ще иска да се възползва от събитията отпреди трийсет години.

Бих могъл да допусна, че причината е уважението на Мики към участниците в тях — поне към онези, които са още живи. Или пък че е добър човек, който не иска да разравя болезнените спомени.

Да, бих могъл да го допусна. Но съм по-склонен да мисля, че е преживявал толкова добре от измислените си мистерии и убийства, че просто не му се е налагало да се връща назад към реалния живот. Досега.

Бях чул — защото въпреки нежеланието си все пак бях следил неговата кариера — че последните му две книги не се продавали така добре както предишните. Вероятно вдъхновението и приходите от авторски права са започнали да секват и затова се появяваше отново на хоризонта.

Трябваше да споделя с Гав и Хопо. Това трябваше да е първата ми работа. Не знам защо не го направих. От любопитство? От съобразяване с желанието на Мики? А може би просто съм искал да разбера какво знае или поне си мисли, че знае.

Сега, гледайки гневното лице на Гав и учудената, озадачена физиономия на Хопо, разбирам, че май съм сгрешил.

− От две седмици — отвръщам. — Той ми прати имейл.

Хопо протяга ръка, за да ми помогне да стана от пода. Аз я улавям и се отпускам тежко обратно върху стола.

− Благодаря.

Потърквам пулсиращата си буза и се озъртам наоколо. Заведението е полупразно. Редките посетители бързо отвръщат очи към своите халби и вестници. Какво друго да сторят? Да се оплачат на Гав, за да се изхвърли сам от своя бар?

− Как разбрахте? — питам.

− Хопо го е видял — казва Гав. — На главната улица, ни лук ял, ни лук мирисал и два пъти по-грозен отпреди.

− Ясно.

− Дори имал наглостта да го поздрави. Похвалил се, че ти идва на гости, и се учудил, че ние не знаем.

Усещам как ми кипва. Добрият стар Мики, плетящ интриги както винаги.

Барманката ми носи бирата и я тръсва върху масата със замах, от който тя се разплисква.

− Свястно момиче — подмятам на Гав. — Темпераментно.

Той неохотно се усмихва.

− Добре, съжалявам. Трябваше да ви кажа.

− Естествено, че е трябвало — измърморва Гав. — Нали уж се броим за приятели.

− А защо не го направи? — пита Хопо.

− Защото той поиска така. Докато с него не поговорим.

− И ти се съгласи?

− Предполагам, че просто не съм искал да мамя доверието му.

− Не биваше да те удрям — казва Гав и отпива от диетичната си кола. — Не знам какво ми стана. Сякаш неговата поява върна всичко обратно.

Взирам се в него. Никой от нас не е върл фен на Мики Купър, но Гав го мрази повече от когото и да било.

Бяхме седемнайсет- или осемнайсетгодишни. Имаше парти, но аз реших да не ходя. Или пък не бях поканен. Вече не помня. На партито Мики забърсал момичето, с което Хопо ходел в момента. Изпокарали се, а после Гав се напил като свиня и Мики се наел да го откара до тях. Само че така и не стигнали, защото колата изхвръкнала от пътя на съвсем прав участък и се натресла в едно дърво.

След това Мики цяла седмица беше в кома, но като по чудо се възстанови. Колкото до Дебелия Гав… Дебелия Гав си строши няколко прешлена на гръбнака. Непоправимо. И оттогава е в инвалидна количка.

Оказа се, че Мики също бил пиян, макар да настояваше, че цяла вечер не е близвал нито капка алкохол. Дебелия Гав и той никога вече не си проговориха. А Хопо и аз имахме достатъчно ум в главите, за да не повдигаме темата.

В живота има неща, които можеш да промениш — теглото си, външността си, дори името си — но има и други, които въпреки цялото ти желание, опити и блъскане си остават същите. Това са нещата, които ни оформят. Не онези, които можем да променим, а другите, които не можем.

− Е — проговаря отново Гав, — защо е дошъл Мики? Да пише за тебеширените човечета ли?

− Не каза, но така ми се струва.

− Чудно как не го е направил по-рано — подхвърля Хопо.

− Да, и аз си помислих същото.

− Това обаче не е най-важното, нали? — казва Гав, като поглежда подред и двама ни, а сините му очи хвърлят мълнии. — Най-важното е какво ще сторим ние по въпроса.

Къщата е празна, когато се прибирам. Клои или е излязла да се срещне с приятели, или е на работа. Графикът й не ми е съвсем ясен. Тя работи в някакъв магазин за алтернативно облекло в Боскъм и почивните й дни се менят. Вероятно ми е казала, но аз съм забравил. Паметта ми вече не е така добра както някога и това ме тревожи.

Татко прехвърляше четиридесетте, когато паметта започна да му изневерява. Отначало за дребни неща, на които не обръщахме внимание. Забравяше къде са му ключовете или пък поставяше предметите не където им е мястото. Дистанционното в хладилника или банан върху скрина, където държахме дистанционните. Не успяваше да довършва изреченията си или му се губеха думи. Понякога го виждах как се мъчи да се сети за някоя само за да я замени с друга, подобна на нея.

Щом болестта на Алцхаймер се влоши, започна да бърка дните на седмицата, а накрая наистина се уплаши, когато не можа да се спомни кое идва след четвъртък. Последният работен ден на седмицата тотално му убягваше. Изразът на паника върху лицето му още е пред очите ми. Да изгубиш нещо толкова елементарно, нещо, което всички знаем от деца. Тогава най-сетне трябваше да признае, че не е просто разсеян, а става въпрос за нещо далеч по-сериозно.

Аз навярно съм донякъде хипохондрик. Чета много, за да поддържам ума си във форма, и решавам судоку, макар да не ми се нрави особено. Факт е, че болестта на Алцхаймер често се предава по наследство. Виждал съм какво може да крие бъдещето и съм готов на всичко, за да го избегна, дори ако трябва да съкратя живота си за целта.

Хвърлям ключовете си върху старата паянтова масичка в антрето и се оглеждам в малкото прашно огледало, окачено над нея. Удареното място започва да се зачервява, но отокът като цяло се губи в меките части на бузата ми. Това е добре. Може и да не ми се наложи да обяснявам как съм бил пребит от един инвалид.

Отивам в кухнята и известно време се чудя дали да не сваря кафе. После решавам, че съм погълнал достатъчно течности от сутринта и се качвам в стаята си.

Спалнята на родителите ми сега е на Клои, а аз спя в някогашната си детска стая отзад. Кабинетът на татко заедно с помещението за гости е мястото, където складирам неща. Много неща…

Не се възприемам като вехтошар, трупащ всякакви боклуци. Моите „сбирки“ са акуратно прибрани в кашони, снабдени с етикетчета и подредени върху стелажи. Но действително запълват много пространство и е вярно, че без етикетите и аз самият не мога да се ориентирам сред тях.

Прокарвам пръст по един от редовете. Обеци. Порцелан. Играчки. От последните има доста. Ретро играчки от 80-те. Някои от собственото ми детство, някои купени — на безбожни цени от eBay. На друг рафт има два кашона с надпис Снимки. Не всички от тях са на мои близки. Съседният кашон съдържа обувки. Лъскави, блестящи дамски обувки. Половин дузина кашони са пълни с картини. Акварели и пастели, купени от гаражни разпродажби. Много етикети са мързеливо обозначени Разни. Вероятно дори да ме изтезават, не бих се сетил какво се крие вътре. Затова пък в един кашон има предмети, които знам наизуст — изписани на машина страници, чифт стари сандали, мръсна тениска и неизползвана електрическа самобръсначка. Етикетът гласи просто Татко.

Сядам на бюрото си. Сигурен съм, че Клои не е у дома и няма да се прибере скоро, но въпреки това съм заключил вратата. Отварям плика, получен същата сутрин, и отново поглеждам листа в него. Текст няма, но посланието е съвсем ясно. Човешка фигура от чертички с примка около шията.

Нарисувана е с пастел, което не е правилно. Може би затова, като един вид напомняне, изпращачът е добавил още нещо. Тръсвам плика и то пада върху бюрото, оставяйки прашна следа.

Малко късче бял тебешир.