Тебеширения човек

2016

Писмото пристига без тържествени фанфари, без дори предчувствие за надвиснала беда. Плъзга се през процепа на пощенската кутия, притиснато като сандвич между благотворителна покана и реклама на новооткрита пицария.

Кой, по дяволите, праща писма в наши дни? Дори майка ми със своите седемдесет и осем години е прегърнала новите технологии — имейл, туитър, фейсбук. Разбира ги повече от мен, защото аз си падам малко лудит.[1] Това страшно забавлява моите ученици, чиито разговори за снапчат, тагове, инстаграм и други подобни ми звучат като чужд език. „Мислех си, че преподавам английски“, обяснявам им печално аз. „Нямам и грам представа за какво говорите.“

Не разпознавам почерка върху плика, но в наши дни човек едва разпознава дори собствения си почерк. Всичко е само клавиатури и тъчскрийнове.

После отварям плика и разглеждам съдържанието му, докато си пия кафето. Всъщност това не е точно казано. По-скоро седя на масата, вторачен в съдържанието му, докато чашата ми с кафе изстива отстрани.

− Какво е това?

Обръщам се сепнато. Клои влиза, влачейки крака в кухнята, прозяваща се и подпухнала от съня. Боядисаната й в черно коса стърчи на една страна, сякаш е близната от крава. Носи вехта памучна фланела и останки от снощния си грим.

− Това — отвръщам, докато внимателно сгъвам листа — се нарича писмо. Хората от древността са го използвали като средство за комуникация.

Тя ми хвърля изпепеляващ поглед, съпроводен с неприличен жест.

− Знам, че говориш нещо, но чувам само „бла, бла, бла“.

− Вечният проблем на днешните младежи. Не умеят да слушат.

− Ед, ти не си достатъчно дърт дори да ми бъдеш баща. Защо тогава звучиш като дядо ми?

Клои е права. Аз съм на четиридесет и две, а тя — на двайсет и шест-седем. Поне така смятам, защото никога не ми е казвала точната си възраст. Годините, които ни делят, не са чак толкова много, но често ги чувствам като десетилетия.

Клои е готина, млада и може да мине за тийнейджърка. Аз не съм нито едно от тези неща и по-скоро бих минал за пенсионер с повехналия си и угрижен вид.

Косата ми още е гъста и почти непрошарена, но смехът ми отдавна е изгубил веселите си нотки. Подобно на повечето хора с висок ръст ходя прегърбен, а любимото ми облекло е онова, което Клои нарича „нафталинен шик“. Костюми, жилетки и официални обувки. Притежавам някой и друг чифт дънки, но не ги нося на работа — а освен ако не съм се сврял в кабинета си у дома, обикновено работя.

Бих могъл да кажа, че това е, защото обичам преподаването, но всъщност никой не обича чак толкова работата си. Правя го заради парите. По същата причина и Клои е у дома. Тя е моя наемателка, а също, смея да се надявам, приятелка.

Вероятно изглежда странно, че се нуждая от пари. Заплатата ми е сносна, а къщата — собственост на майка ми, което, предполагам, за повечето хора означава уютно, свободно от ипотеки съществуване.

Тъжната истина е, че къщата е купена по времето, когато лихвите са били двуцифрени числа, ипотекирана втори път за плащане на разходите по ремонта, а после отново, когато състоянието на баща ми се е влошило дотолкова, че вече не е можело да бъде гледан у дома.

Мама и аз живяхме заедно в нея допреди пет години, когато тя срещна Джери — добродушен бивш банкер, решил да зареже всичко заради природосъобразния живот в построено от него екожилище в провинцията на Уилтшър.

Нямам нищо против Джери. Не му и симпатизирам, но той, изглежда, прави мама щастлива, а това е главното, както всички обичаме да лъжем. Знам, че е детинско, незряло и егоистично, но дори на четиридесет и две част от мен все още не иска мама да бъде щастлива с никой друг мъж освен с баща ми.

На нея, впрочем, изобщо не й дреме от този факт. Когато реши да се мести при Джери, разговорът ни протече в следния дух:

− Трябва да се махна от това място, Ед. То поражда твърде много спомени.

− Решила си да продадеш къщата?

− Не. Искам ти да я притежаваш. С малко любов тя би могла да се превърне в уютно семейно гнездо.

− Мамо, аз нямам дори приятелка, да не говорим за семейство.

− Никога не е твърде късно.

Тук премълчах.

− Ако не искаш къщата, просто я продай.

− Не, аз само… само искам ти да си щастлива.

− Е, от кого е писмото? — пита Клои, докато отива с чашата си до кафемашината.

− Нищо важно — пъхам го в джоба на халата си аз.

− Охо, ставаме тайнствени.

− А, не… просто стар познат.

− Още един? — повдига вежда тя. — Взеха да никнат като гъби напоследък. Нямах представа, че си бил толкова популярен.

Намръщвам се, но после си спомням, че съм й казал за госта, когото чакам за вечеря.

− Звучиш учудена.

− Така си е. Поразително е, че асоциален тип като теб изобщо има приятели.

− Аз имам приятели тук, в Андърбъри, и ти ги познаваш. Гав и Хопо.

− Те не се броят.

− Защо?

− Защото не са истински приятели, а просто хора, които си познавал цял живот.

− Това не е ли дефиницията за приятелство?

− Не, това е дефиницията за еснафщина. Когато се чувствате длъжни да висите заедно по навик и заради миналото, а не защото наистина се нуждаете от компанията си.

Тя има известно право и аз сменям темата.

− Както и да е. Най-добре да вървя да се преоблека. Имам уроци днес.

− Не е ли ваканция?

− Противно на разпространената заблуда, работата на преподавателя не спира, щом училището свърши за през лятото.

− Не знаех, че си фен на Алис Купър.[2]

− Харесвам нейната музика — отвръщам със сериозна физиономия, макар да знам, че Алис Купър е мъж.

Клои се усмихва — особена, крива усмивка, която превръща донякъде безличните й черти в нещо забележително. Има такива жени. На пръв поглед не хващат око, но само една усмивка или леко повдигане на вежда ги преобразяват.

Предполагам, че имам слабост към Клои, но никога не бих си го признал. Сигурен съм, че тя ме разглежда по-скоро като потенциален вуйчо, отколкото като потенциално гадже. Не бих искал да я карам да се чувства неудобно, разкривайки й, че вдъхва у мен нещо повече от родителска привързаност.

− Та кога пристига другият ти „стар познат“? — пита тя, като носи кафето си на масата.

Отмествам стола и ставам.

− Към седем. — Правя кратка пауза. — Добре дошла си да вечеряш с нас.

− Мисля, че ще пропусна. Не искам да провалям гукането ви за отминалите дни.

− Твоя воля.

− Друг път може и да се възползвам. Съдейки по онова, което съм чела, явно е интересен образ.

− Да — усмихвам се пресилено. — Интересен е уместно казано.

Училището се намира на четвърт час пеша от дома. В ден като днешния, летен и приятно топъл, когато небето синее зад тънкия слой облаци, разходката е разтоварваща. Помага да подредиш мислите си преди работа.

През учебната година това не ми е излишно. Много от децата, на които преподавам в местното училище, са от „проблемната“ категория. По мое време биха ги нарекли „шайка малки лайна“. Понякога успявам да се настроя психически за срещата с тях. Друг път единствената настройка, която ми помага, е една водка, добавена в сутрешното ми кафе.

Подобно на много други малки провинциални градове, за случайния посетител Андърбъри изглежда живописно място със своите старомодни павирани улици, тихи ресторантчета и що-годе прилична катедрала. Има също хубави паркове, алеи за разходка край реката, както и пазар всяка сряда и събота.

Но задълбаете ли под повърхността, установявате колко тънко е лустрото за пред туристите. Заетостта е предимно сезонна, а безработицата — висока. Край търговския център и в парковете киснат групички отегчени младежи. Майки тийнейджърки бутат колички из главната улица. Това не е нещо ново, но все повече се набива на очи. Или поне на мен така ми се струва. Често пъти вместо да помъдрява, с възрастта човек става по-нетърпим.

Достигам портите на парка „Олд Медоуз“. Ловното поле на моите тийнейджърски години. Естествено, той се е променил много оттогава. Има нова площадка за кънки и скейтборд, а мястото, където се събирахме навремето, е узурпирано от съвременна „зона за развлечения“. Тя е оборудвана с люлки, гигантска пързалка под формата на тунел, въжени съоръжения и всевъзможни други неща, за които не сме и мечтали като малки.

Странно, но някогашната детска площадка още е на мястото си, запусната и изоставена. Катерушките са ръждясали, а някогашната пъстро боядисана дървена въртележка е цялата олющена и надраскана с древни графити от хора, отдавна забравили защо, по дяволите, „Хелън е кучка“, или някой си Анди У. е „готин пич“.

Спирам за момент, отдаден на спомените.

Лекото поскърцване на люлката, пощипването на студения утринен въздух, ярко открояващите се линии на белия тебешир върху черния асфалт. Още една рисунка. Но тази беше различна. Не тебеширен човек, а… нещо друго.

Тръсвам глава и отминавам. Не сега. Няма да се оставя да бъда въвлечен отново.

Работата ми в училище не отнема дълго време и към обяд вече съм приключил. Събирам си нещата, заключвам стаята и поемам обратно към центъра на града.

Бар „Бикът“ се намира на един ъгъл на главната улица. В Андърбъри имаше още два — „Драконът“ и „Житният сноп“, но този оцеля последен след навлизането на големите вериги. Старите заведения започнаха да затварят едно подир друго и родителите на Гав трябваше да орежат цените и да се впуснат в инициативи като промоции за дами, промоции за семейства и почасови промоции, за да оцелеят.

Накрая им омръзна, вдигнаха си чукалата и отидоха в Майорка, където сега въртят заведение на име „Бриц“. Гав, който работеше в бара още от шестнайсетгодишен, пое бирените кранове след тях.

Бутвам тежката врата и влизам вътре. Хопо и Гав са на обичайната ни маса в ъгъла, край прозореца. От кръста нагоре Гав е все така напомпан — достатъчно, за да ми напомни защо сме му викали „дебелия“ като малък. Но сега има повече мускули, отколкото тлъстини. Ръцете му са като дънери, обвити с жилести, синкави вени. Лицето му е сякаш издялано, а сивата коса — рядка и късо подстригана.

Хопо почти не се е променил. Ако леко присвия очи, още мога да го взема за някогашното дванайсетгодишно хлапе, издокарано по някаква причина в работен гащеризон на водопроводчик.

Те са увлечени в задълбочен разговор и чашите им стоят почти недокоснати. Халба „Гинес“ за Хопо и диетична кола за Гав, който рядко пие алкохол.

Поръчвам тъмна бира на намусеното момиче зад тезгяха, което се мръщи първо на мен, а после и на крана — така, сякаш той й е нанесъл смъртна обида.

− Трябва да сменя бурето — измърморва.

− Добре.

Чакам, а тя извърта очи към тавана.

− Ще отида да донеса ново.

− Благодаря.

Прекосявам помещението и когато хвърлям поглед назад, тя още не е помръднала.

Сядам на разнебитения стол до Хопо.

− Здравейте.

Те вдигат глави и веднага разбирам, че нещо не е наред. Нещо се е случило. Гав бутва инвалидната си количка назад от масата. Мускулите на ръцете му контрастират поразително с отпуснатите, безжизнени нозе.

Обръщам се учудено.

− Гав, какво…?

Юмрукът му се стрелва към лицето ми, лявата ми скула се взривява от болка и аз падам по гръб на пода.

− Откога знаеш? — надвесва се той над мен.