Те седят на обичайното си място, необичайното е само това, че Гав вместо диетична кола има халба бира пред себе си.
Едва съм седнал при тях със своята бира, когато той шляпва вестник на масата пред мен. Взирам се в заглавието.
МЕСТНИ МЛАДЕЖИ АРЕСТУВАНИ
ЗА НАПАДЕНИЕ КРАЙ РЕКАТА
Двама петнайсетгодишни младежи са разпитвани във връзка със смъртта на местния писател Мики Купър. Те са били задържани в петък след опит за обир в същия участък на крайбрежната алея. Полицията не изключва никакви версии относно връзката между двата инцидента.
Преглеждам останалата част от историята. Дори не съм чул за опита за обир, но пък съзнанието ми напоследък е ангажирано с други неща. Смръщвам чело.
− Нещо не е наред ли? — пита Гав.
− Тук никъде не се твърди, че действително са нападнали Мики — изтъквам. — Всичко са само догадки.
− Е, и — свива рамене той. — Не виждаш ли, че нещата се връзват? Не е имало нищо общо с книгата, нито с тебеширените човечета. Просто две копеленца са се опитали да изкарат лесни пари.
− Предполагам. Знае ли се поне кои са?
− Чух, че единият бил от твоето училище. Някой си Дани Майърс.
Дани Майърс. Вероятно трябва да съм изненадан, но не съм. Дани открай време си е склонен към асоциално поведение. Нищо в човешката природа вече не ме изненадва. И все пак…
− Не изглеждаш твърде убеден — отбелязва Хопо.
− Че Дани се е опитал да обере някого? Ни най-малко. Но да убие Мики…
Това ми звучи твърде лесно. Твърде очевидно. Никога не предполагай.
− Напротив — махвам с ръка. — Гав има право. Това е най-вероятното обяснение.
− Какви само станаха днешните деца, а?
− Да — отвръщам бавно. — Направо да не знаеш на какво са способни.
Настава мълчание. То се проточва. Всички отпиваме от халбите си.
− Мики щеше да се подразни, че са го нарекли „местен писател“ — обаждам се аз накрая. — Би очаквал поне „автор на бестселъри“.
− И по-лоши неща са го наричали — изсумтява мрачно Гав. — Още не мога да повярвам, че е платил на Клои да те шпионира. И че ни е изпратил онези писма.
− Вероятно просто е искал да разнообрази сюжета. Използвал ги е като художествено средство.
− Е, поне в измишльотините го биваше — казва Хопо.
− И в забъркването на говна — добавя Гав. — Да се надяваме, че всичко ще приключи дотук.
− Пия за това — вдига халбата си Хопо.
Аз също посягам към своята, но съм твърде разсеян и я бутвам през ръба на масата. Успявам да я сграбча навреме, така че да не се разбие на пода, но течността се излива в скута на Гав.
− Няма проблем — махва той и забърсва с длан пяната от дънките си. За сетен път съм поразен от контраста между силните му ръце и слабите, измършавели крака.
Силни крака.
Думите внезапно, неканени, изникват в съзнанието ми.
Той ги води всичките за носа. Той ходи.
Изправям се толкова рязко, че едва не прекатурвам и останалите чаши.
Това е едно от местата им за срещи.
− Какво ти става, по дяволите? — улавя бирата си Гав.
− Бил съм прав — отвръщам.
− За кое?
Вторачвам се в тях.
− Грешал съм, но съм бил прав. Имам предвид, че е напълно налудничаво… но се връзва. Мамка му. Всичко се връзва.
Той е дяволът, но предрешен. Признай си.
− Ед, ще ни обясниш ли най-сетне? — пита Хопо.
− Знам кой е убил Момичето от въртележката. Елайза. Знам какво се е случило с нея.
− Какво?
− Божие дело.
− Вече ви казах по телефона, господин Адамс. Часовете за свиждане приключиха.
− А аз ви казах, че трябва да го видя. Важно е.
Сестрата — строгата и набита, която ме посрещна предния път — оглежда и трима ни. Хопо и Дебелия Гав също са настояли да дойдат. Старата банда. На своето последно приключение.
− Въпрос на живот и смърт, предполагам?
− Да.
− И не може да изчака до утре сутринта?
− Не.
− Преподобният няма да избяга никъде.
− Не съм толкова сигурен.
Нещо в изражението й се променя. И аз си давам сметка, че тя знае. Всички знаят, но са си мълчали.
− Предполагам, тези неща не се приемат добре, нали? — продължавам. — Когато пациентите се измъкват. Когато ги хващате да бродят навън. Затова е по-добре да ги прикривате. Особено ако искате църквата да продължи да ви плаща.
Очите й се присвиват.
− Добре, елате. А вие двамата — тя посочва с показалец Хопо и Гав — ще чакате тук. — После отново се обръща сурово към мен. — Пет минути, господин Адамс.
Последвам я по коридора. Над главите ни ярко блестят луминесцентни лампи. Денем това място почти успява да мине за нещо по-различно от болница. Но не и нощем. Защото в подобни институции нощ няма. Винаги е светло и винаги шумно. Пъшкания, стенания, скърцане на врати, меки стъпки на санитарни обувки по линолеума.
Стигаме до стаята на свещеника. Госпожа Добродушие ми отправя последен предупредителен поглед и ми показва пет разперени пръста, преди да почука.
− Отец Мартин? Водя ви гостенин.
За един налудничав миг очаквам вратата да се отвори и той да застане на прага със студена усмивка на уста.
Признай си.
Но разбира се, единственият отговор е мълчанието. Сестрата прави самодоволна физиономия и полека отваря.
− Отец Мартин?
Долавям неувереността в гласа й едновременно с полъха на студен въздух.
Без да изчаквам повече, се промушвам край нея. Стаята е празна. Крилата на прозореца зеят широко отворени, а вятърът подмята завесите. Обръщам се към сестрата.
− Прозорците не се ли заключват?
− Досега не е ставало нужда… — заеква тя.
− Макар да сте знаели, че си прави разходки?
Тя ми отвръща с нетрепващ взор.
− Той излиза само когато е разстроен.
− И предполагам, днес случаят е такъв?
− Всъщност да. Имаше посещение. Вероятно го е развълнувало. Но никога не отива далеч.
Изтичвам до прозореца и се надвесвам навън. Вече се е смрачило съвсем, но ясно различавам тъмната маса на гората. До нея лесно може да се стигне пеша. А после, скрит от дърветата, можеш да отидеш където пожелаеш.
− Няма какво да му стане навън — успокоява ме сестрата. — Обикновено се прибира сам.
− Казахте, че е имал посещение. От кого?
− Беше дъщеря му — Клои.
Обзема ме хлад.
Чувал ли си вица за педофила в гората? Да ти имам проблемите. Аз трябва да се прибирам самичък.
− Ще пусна алармата — казва сестрата.
− Не. Повикайте полиция. Веднага.
Прехвърлям крак през перваза.
− Къде си мислите, че отивате?
− В гората.
Тя е по-малка, отколкото когато бяхме деца. Не само заради перспективата ми на възрастен. Дърветата наистина постепенно са отстъпили назад пред жилищния квартал, растящ по-бързо от старите дъбове и явори. Тази вечер обаче отново изглежда огромна и гъста. Мрачно, усойно място, пълно със стаени опасности и дебнещи създания.
Аз вървя напред. Сухите съчки пращят под нозете ми, а фенерът, който сестрата неохотно ми е заела, осветява пътя пред нас. Няколко пъти лъчът улавя светещи като въглени очи на животинки, които бързо се шмугват в покрова на тъмнината. Хрумва ми, че има дневни създания и нощни създания. А аз въпреки своята безсъница и сомнамбулизъм не съм от последните.
− Добре ли си? — прошепва Хопо зад гърба ми, карайки ме да подскоча.
Той е настоял да ме придружи. Гав е останал в дома, за да се увери, че ще повикат полиция.
− Да — отвръщам също шепнешком. — Просто се сетих как идвахме тук, в гората, като деца.
− Аз също.
Чудя се защо ли шепнем. Нали няма кой да ни чуе освен нощните създания. Напълно е възможно да греша и той да не е тук. А Клои да ме е послушала и да си е намерила стая за нощувка. Може би…
Писъкът се разнася от гъсталака като вопъл на изгубена душа. Самите дървета сякаш потреперват, а облак от пляскащи черни криле се издига високо в нощното небе.
Кръвта ми се смръзва, мозъкът на костите ми се превръща в лед. Поглеждам към Хопо и двамата се впускаме в бяг. Лъчът на фенера подскача, хвърляйки разпокъсани сенки. Прескачаме клони и преплетени буренаци, докато не се озоваваме на малка полянка, както преди. Точно като в съня ми…
Спирам и Хопо се блъсва в мен. Осветявам наоколо. На земята пред нас е разпъната малка едноместна палатка. Тя е леко килната, а пред нея има раница и купчина дрехи. Клои не се вижда никъде. Изпитвам краткотрайно облекчение, докато не се вглеждам по-внимателно в купчината. Тя е прекалено голяма. Прекалено обемиста. Това не са дрехи, а… тяло.
Не. Втурвам се напред и падам на колене.
− Клои.
Свалям качулката от главата й. Лицето й е бледо, а около шията й има червени следи, но тя диша. Плитко, хрипливо, но диша. Не е мъртва. Все още не.
Явно сме стигнали тъкмо навреме и колкото и да съм искал да видя отеца, да се изправя срещу него, това ще трябва да почака. Засега Клои е по-важна. Поглеждам към Хопо, който стои неуверено в края на поляната.
− Повикай линейка.
Той кимва, вади телефона си и се намръщва.
− Почти няма сигнал.
Все пак го вдига към ухото си… и внезапно телефонът изчезва. Не само той, но и цялото му ухо. Там, където е било, сега е останала само зееща, кървава дупка. Виждам сребрист проблясък, бликване на тъмна кръв и ръката му пада към кръста, крепяща се само на няколко сухожилия.
Чувам писък. Но не от Хопо. Той стои като истукан, а сетне просто се свлича на земята с гърлен стон. Писъкът е от мен.
Преподобният прекрачва проснатото му тяло. В едната му ръка виси секира, мокра и лъскава от кръв. Върху болничната си пижама е навлякъл градинарски дрехи.
Видях само, че носи нещо като работен гащеризон и накуцва.
Той приближава с труд към мен, влачейки единия си крак. Запъхтян е от усилието, а лицето му е восъчнобледо и изпито. Прилича на ходещ труп, с изключение на очите. Те са напълно живи и излъчват светлина, каквато към срещал само веднъж преди. У Шон Купър. Озарени от безумието. Лудостта е като батерия, която те захранва до безкрай.
Изправям се от мястото си. Всяка фибра в мен крещи да избягам. Но как мога да оставя Клои и Хопо? И по-конкретно, колко време остава, преди Хопо да умре от загуба на кръв? Струва ми се, че чувам в далечината сирени. А може би е само въображението ми. От друга страна, ако успея да го заговоря…
− Значи ще ни избиеш всичките? Убийството не е ли грях, отче?
− Душата, която греши, тя ще умре. Правдата на праведния ще бъде за него, и беззаконието на беззаконника ще бъде за него.
Не отстъпвам назад, макар да усещам как краката ми омекват, гледайки кръвта на Хопо да капе от лъскавото острие.
− Затова ли искаше да убиеш Хана? Защото е била грешница?
− Защото поради блудница човек изпада в нужда за парче хляб, а прелюбодейката лови скъпоценната душа. Може ли някой да тури огън в пазухата си и дрехите му да не изгорят?
Той приближава още, сакатият му крак загребва изсъхнали листа, а секирата продължава да се полюшва. Все едно се опитвам да завържа разговор с някакъв библейски терминатор. И все пак продължавам, отчаяно, с изневеряващ глас.
− Тя носеше твоето дете. Обичаше те. Това нищо ли не означава?
− Ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън. И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла.
− Но ти не си отсякъл своята ръка. И не си убил Хана. Убил си Елайза.
Той поспира. Виждам мимолетното му колебание и бързам да се възползвам от него.
− Сбъркал си, отче. Убил си погрешно момиче. Невинно момиче. Но ти го знаеш, нали? Както и дълбоко в себе си знаеш, че Хана също е била невинна. Ти самият си грешникът. Ти си лъжец, лицемер и убиец.
Той надава рев и се хвърля срещу мен. В последния момент се навеждам и го пресрещам с рамо в корема. Със задоволство чувам как въздухът му излиза свистейки от дробовете, но после дървената дръжка на секирата ме удря силно в слепоочието. Преподобният пада на земята, а аз, увлечен от инерцията, се стоварвам тежко отгоре му.
Опитвам да се повдигна, да уловя оръжието, но главата ми пулсира, вие ми се свят. Малко остава да го докопам, когато падам на една страна. Свещеникът се претъркулва върху мен, обвива ръце около шията ми. Удрям го в лицето, мъча се да го сваля от себе си, но силите ми са като изцедени. Боричкаме се известно време — единият зашеметен, а другият инвалид. После пръстите му се стягат. Започвам да се мятам отчаяно. Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат, а очите ми ще изхвръкнат от орбитите си. Полезрението ми се стеснява, сякаш някой бавно спуска завеса пред него.
През лишения ми от кислород мозък се стрелва мисълта, че не бива да свършвам така. Това е безславен финал, мошеничество, измама. Това е… Изведнъж се чува глухо тупване и хватката му се отпуска. Мога да дишам отново. Свалям ръцете му от гърлото си. Зрението ми се прояснява. Преподобният, вторачил в мен безумен взор, отваря уста.
− Признай си…
Заедно със сетните слова от устните му се процежда струйка кръв. Очите му все още са приковани в моите, но светлината в тях угасва. Онова, което ги е оживявало, си е отишло. Отец Мартин напусна сградата.
Изпълзявам изпод него. Брадвата стърчи, забита в гърба му. Поглеждам нагоре. Ники се е привела над тялото на баща си. Дрехите й са опръскани с кръв, ръцете й са като в червени ръкавици. При вида ми се сепва, сякаш едва сега е забелязала, че съм тук.
− Толкова съжалявам. Не знаех. — Тя коленичи до него, а сълзите по бузите й се смесват с кръвта. — Трябваше да дойда по-рано. Трябваше да дойда по-рано.