Тебеширения човек

2016

Разбира се, има въпроси. Много въпроси. Успявам що-годе да се справя с „как“, „къде“ и „какво“, но колкото до „защо“, далеч не разполагам с всички отговори.

Очевидно, след като е получила съобщението ми, Ники се е качила в колата и е дошла у дома. Щом не ме е заварила там, е проверила в кръчмата. Черил й е казала къде сме отишли, а сестрите от дома са допълнили останалото. Ники, която е момиче с кураж, е тръгнала да ни търси. Радвам се, че го е сторила. Всъщност радвам се е меко казано.

Клои пък е решила да посети баща си за последен път. Голяма грешка. Както и това, че е споменала за намерението си да нощува на палатка в гората. А най-вече, изрусяването на косата й. Мисля, че това го е накарало да превърти. Внезапното сходство с Хана. То е събудило спомена в съзнанието му.

Що се отнася до съзнанието на добрия стар отец, медиците все още спорят за него. Дали проблясъците, разходките (и убийствата) са били временни отклонения от обичайното му кататонично състояние, или обратното? Според мен през цялото време просто се е преструвал на инвалид. Разбирал е всичко.

Сега вече е мъртъв и никога няма да узнаем със сигурност. Макар да съм убеден, че някой ще спечели известност, а вероятно и пари, като напише материал за него. Или дори цяла книга. Мики сигурно се обръща в гроба от яд.

Теорията — най-вече моя — е, че преподобният е убил Елайза, вземайки я за Хана. Блудницата, носеща неговото дете и съсипваща безупречната му репутация. Но защо я е насякъл? Единственото обяснение, което ми идва, са собствените му библейски цитати от гората:

Ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън.

Вероятно по този начин е смятал, че тя все пак ще влезе в рая. Дали го е сторил, защото е осъзнал грешката си, или така или иначе е щял да го направи? Кой знае. Господ ще го съди, но все пак би било хубаво Том Круз да го притисне в ъгъла като в „Доблестни мъже“ и да го накара да изпелтечи: „Истината? Ти не можеш да понесеш истината“.

Полицията, изглежда, се кани да поднови разследването на случая Елайза Рендъл. Сега те разполагат с по-съвършени методи, ДНК анализи и всякакви джаджи, които гледаме по телевизията и които могат да докажат извън всякакво съмнение, че отец Мартин е отговорен за смъртта й. Не че го очаквам със затаен дъх. След онази нощ в гората с ръцете на преподобния, впити в гърлото ми, никога повече не искам да си затаявам дъха.

Хопо се възстановява добре. Докторите му пришиха обратно ухото — не идеално, но той и без това винаги ходи с дълга коса. С ръката също правят каквото могат, но нервите са сложно нещо. Още е рано да се каже дали един ден ще може да я движи отново. Дебелия Гав го успокоява с факта, че сега ще има право да паркира където си ще (а и поне не е ръката му за мастурбиране).

В продължение на няколко седмици журналистите се мотаха из града и ми досаждаха на вратата. Аз не разговарях с тях, но Дебелия Гав им даде интервю, в което няколко пъти спомена заведението си. Забелязвам, че в резултат бизнесът му взе да процъфтява. Поне едно добро нещо да излезе от цялата история.

Животът ми постепенно навлиза в старото русло с няколко изключения. Съобщавам в училището, че в края на срока напускам, и се обаждам в агенция за недвижими имоти.

У дома идва на оглед напет младеж със скъпа подстрижка и евтин костюм. Стискам зъби и изтърпявам чувството за навлизане в личното ми пространство, докато той наднича из стаите, тропа с крака по дюшемето, ахка и охка и накрая ми съобщава, че напоследък цените значително са се повишили. Въпреки че къщата „се нуждаела от освежаване“, ми цитира такава цифра, че веждите ми леко се повдигат.

Още на следващия ден на оградата има табела „Продава се“.

На по-следващия аз обличам най-хубавия си тъмен костюм, заглаждам си косата и пъхвам в задния си джоб плоско шишенце. Вземам си палтото — то е ново и по-малко се набива на очи от предното — и излизам навън.

Октомврийският въздух е мразовит и щипе бузите ми. С благодарност се качвам в колата и усилвам докрай парното. Купето тъкмо е започнало да се стопля, когато спирам пред крематориума.

Мразя погребенията. Естествено. Кой ли ги обича освен гробарите? Но някои са по-тягостни от други. На младите хора, на умрелите от внезапна и насилствена смърт и на бебетата. Никой не бива да вижда как ковчег с кукленски размери изчезва в мрака.

Други са просто неизбежни, но вестта за кончината на Гуен все пак ме е натъжила. От друга страна, ако съзнанието вече си е отишло, тялото рано или късно трябва да го последва. Както при баща ми.

Опечалените са малко на брой. Много хора познаваха Гуен, но приятелите й се брояха на пръсти. Мама е тук, а също Дебелия Гав, Черил и няколко души, чиито къщи е чистила. Хопо седи най-отпред с пристегната в шина ръка и увит във вълнено палто, което е твърде голямо за него. Изглежда отслабнал и състарен. Изписали са го от болницата само преди няколко дни, но още ходи на физиотерапия.

Гав е до него в инвалидния си стол, а Черил — от другата му страна на пейката. Мама седи зад тях и аз се настанявам до нея. Тя се пресяга да улови ръката ми, както правеше, когато бях малък. Аз поемам нейната и я стискам здраво.

Службата е кратка. Това е щадящо за нас и служи за уместно напомняне как седемдесет години земен път могат да се съберат в десетминутно резюме, подправено с няколко неуместни дрънканици за Господ. Ако някой спомене Господ, когато аз умра, надявам се да гори в ада.

При кремацията поне всичко приключва със спускането на онези съскащи завеси. Няма влачене на нозе към църковния двор. Няма наблюдаване на това как ковчегът се спуска в зейналия гроб. Все още помня тези неща твърде добре от погребението на Шон.

Всички излизаме отвън и се събираме във Възпоменателната градина, където се възхищаваме на цветята и се чувстваме неловко. Гав и Черил са подготвили малка почерпка в „Бикът“, но никой не изглежда в настроение за нея.

Разменям няколко думи с Гав, после оставям мама да бъбри с Черил и се измъквам зад ъгъла — най-вече за бърза цигара и една глътка от шишенцето си, но и за да се махна от хората.

На някой друг му е дошла същата идея.

Хопо стои край редицата малки паметни плочи, показващи къде нечия пепел е била заровена или разпръсната. Плочите в градината на крематориума винаги са ми приличали на миниатюрна версия на истинските — нещо като умален макет на гробище.

− А, ето те и теб — вдига глава той при появата ми.

− Как си? Или това е глупав въпрос?

− Горе-долу добре. Знаеш, човек го очаква, но никога не е напълно готов.

Не. Никой от нас не е готов за смъртта. За нещо толкова окончателно. Като човешки същества ние сме свикнали да имаме контрол върху съществуването си. Да го удължаваме, доколкото можем. Но смъртта не приема аргументи. Няма обжалване, няма последна отсрочка. Смъртта е смърт и държи всички карти в ръцете си. Дори да я излъжеш веднъж, няма да ти позволи да блъфираш повторно.

− Знаеш ли кое е най-лошото? — казва Хопо. — Една част от мен изпитва облекчение, че тя си е отишла. Че вече няма нужда да се занимавам с нея.

− И аз се чувствах така, когато татко почина. Недей да се укоряваш. Тя поне се отърва от болестта.

Изваждам шишенцето и му го подавам. Той се поколебава, после го взема и отпива глътка.

− Справяш ли се иначе? — питам. — Как е ръката?

− Все още едва я усещам. Лекарите казват, че ще отнеме време.

Както толкова други неща. Винаги си даваме още време. Докато един ден не установим, че е свършило.

Хопо ми връща шишенцето обратно. Устата ми се наливат, но му правя знак да пийне още. Той го надига, а аз паля цигарата си.

− Ами ти? — пита. — Готов ли си за голямото местене към Манчестър?

− Почти, макар да имам чувството, че тамошните деца ще ме изядат с парцалите.

− А Клои?

− Тя няма да идва.

− Мислех, че заминавате заедно?

Поклащам глава.

− Реших, че е най-добре да останем просто приятели.

− Наистина?

− Наистина.

Колкото и да е примамливо да си представям, че Клои и аз можем да имаме някаква връзка, фактът е, че тя не ме възприема така. И никога няма да ме възприеме. Аз не съм нейният тип и тя не е подходящото момиче за мен. Още повече сега, когато знам, че е по-малката сестра на Ники. Те едва започват да градят мостове помежду си и не искам аз да съм онзи, който ще ги разруши.

− Може пък там, на север, да срещна някоя девойка.

− И по-странни неща са се случвали.

− Нали?

Настъпва мълчание и този път, щом Хопо ми подава шишенцето, аз го поемам.

− Е, предполагам, че вече наистина всичко свърши — казва той и аз знам, че няма предвид само тебеширените човечета.

− Сигурно си прав — отвръщам, макар все още да има празни места. Дупки в сюжета.

− Не си напълно убеден?

Свивам рамене.

− Продължавам да не разбирам някои неща.

− Като например?

− Не си ли се запитвал кой отрови Мърфи? Това си остана загадка. Не се съмнявам, че Мики го е отвързал от оградата, за да те заболи, понеже сам е изпитвал болка. И че е нарисувал човечето, което открих. Но не ми се вярва чак да е убил кучето. А на теб?

Хопо мълчи дълго и вече си мисля, че изобщо няма да отговори.

− Никой не го е убил — отваря уста накрая. — Не и нарочно.

− Не те разбирам.

Той поглежда към шишенцето и аз му го подавам, за да пийне пак.

− Още тогава майка ми започваше да става разсеяна. Разменяше предметите или ги слагаше там, където изобщо не им е мястото. Веднъж я заварих вместо кафе да си сипва овесени ядки в чашата и да прибавя гореща вода.

Това ми звучи познато.

− Един ден, около година след смъртта на Мърфи, се прибрах, а тя приготвяше яденето на Бъди. Беше сложила в купичката му останки от яхния и прибавяше някакви пелети. Помислих, че е кучешка храна, но се оказа, че е отрова за голи охлюви. Беше объркала кутиите.

− Не думай.

− Да. Спрях я тъкмо навреме и дори го обърнах на шега, но спокойно може да е направила същото и преди с Мърфи.

Замислям се. За пореден път не е било нарочно. Просто една ужасна, ужасна грешка.

Никога не предполагай, Еди. Гледай отвъд очевидното. Съмнявай се във всичко.

Усмихвам се. Не успявам да се сдържа.

− Значи и за това през цялото време съм живял в заблуда.

− Съжалявам, че не ти казах по-рано.

− Какво щеше да помогне?

− Щеше да имаш своя отговор.

− Един от всичките.

− И още ли има?

Дръпвам дълбоко от цигарата.

− Партито. Нощта на катастрофата. Мики винаги твърдеше, че някой му сипал алкохол в питието.

− Той постоянно лъжеше.

− Не и за това. Никога не сядаше зад волана пил. Толкова обичаше колата си, че не би рискувал да я потроши.

− Какво следва от това?

− Мисля, че някой наистина му е скроил номер. Някой, който толкова го е мразел, че е искал да катастрофира. Но не е предвидил, че и Гав ще се вози с него.

− Трябва да му е бил доста лош приятел.

− Не смятам, че изобщо му е бил приятел. Нито тогава, нито сега.

− В смисъл?

− Ти си видял Мики след пристигането му в Андърбъри. Още първия ден. Казал си на Гав, че двамата сте разговаряли.

− Е, и?

− Всички решиха, че Мики е бродил край реката, защото е бил пиян и си е спомнил за мъртвия си брат, но аз не смятам така. Според мен е отишъл там нарочно. За да се срещне с някого.

− Е, срещнал е двама малолетни хулигани.

Поклащам глава.

− На тях не им повдигнаха обвинения. Липсват доказателства, а и те категорично отричат да са припарвали до алеята в онази нощ.

Той смръщва чело.

− Значи е било както предположих от самото начало. Натряскал се е и е цопнал във водата.

Аз кимвам.

− Защото „в тази част на пътеката няма лампи“. Това каза, когато за първи път ти съобщих, че Мики е паднал в реката и се е удавил, нали?

− Именно.

Усещам леко свиване под лъжичката.

− Откъде ще знаеш мястото, където се е случило? Освен ако не си бил там?

Лицето му се отпуска.

− Защо ще искам да убивам Мики?

− Защото най-сетне е открил, че ти си причинил катастрофата? Защото е щял да каже на Гав или пък да го включи в книгата си? Ти ми кажи.

Той ме наблюдава продължително, после ми връща плоското шишенце, като го притиска силно в гърдите ми.

− Понякога, Ед… е по-добре да не знаеш всички отговори.