Тебеширения човек

2016

Отговори. На въпроси, които дори не бях задал. Не ми е минавало и през ум да задавам. Лъже ли ме Клои? Такава ли е, за каквато се представя?

Трябваше да я уволня. Тя се скара с една клиентка. Ники.

Седя на една пейка в парка, пуша цигара подир цигара и се опитвам да събера разпокъсаните си мисли, да стигна до рационално обяснение. Може Клои да си е намерила друга работа и просто да е пропуснала да ми каже. Или — което бе по-слабо вероятно — да се е срамувала, задето са я уволнили. Може кавгата с Ники да е била напълно случайна или дори това изобщо да не е била онази Ники, която познавам (или познавах). Може да е била някоя друга слаба, привлекателна жена на средна възраст, с огненочервена коса и същото име. Знам, че шансът е нищожен, но е възможно.

Няколко пъти вадя телефона си и съзерцавам номера на Клои. Но не го натискам. Още не. Първо трябва да направя друго обаждане.

След като замина, Ники изпрати на всички ни картички с новия си адрес. Не знам за Хопо и Гав, но аз няколко пъти й писах, без да получа отговор. Дълго го преживявах, но хубавото на младостта е, че подобни неща рано или късно отшумяват. Ники бе първата ми любов, но не и последната.

После, чак след смъртта на татко, получих нова картичка. Само с една дума. Съжалявам. Н. И телефонен номер. Запазих картичката, но никога не позвъних на телефона. Досега.

− Ало?

− Ники, Ед се обажда.

− Ед?

− Ед Адамс…

− Да, да, Ед, сетих се кой си. Просто съм изненадана. Толкова време мина.

Така си е. Но все още мога да разбера, когато ме лъже. Тя не е изненадана, а тревожна.

− Годините си вървят — отвръщам.

− Как си ти?

Добър въпрос. С много отговори. Избирам най-лесния.

− Бил съм и по-добре. Слушай, знам, че е малко неочаквано, но може ли да поговорим?

− Нали това правим.

− Имам предвид, лично.

− За какво?

− За Клои.

Мълчание. Толкова дълго, че вече очаквам да ми затвори. Накрая тя казва:

− Свършвам работа в три.

Влакът за Борнмът пристига в три и половина. По време на пътуването се преструвам, че чета, отгръщайки час по час страниците на последното криминале на Харлан Коубън. Накрая слизам на перона и се смесвам с тълпата хора. Пресичам на светофара пред гарата и се упътвам към брега.

Макар Борнмът да се намира само на трийсетина километра от Андърбъри, аз го посещавам рядко. Не съм от любителите на морето. Още като дете леко се плашех от прииждащите вълни и се гнусях от влажния мек пясък, влизащ между пръстите ми — усещане, което само се подсили, когато видях някой да заравя в него полуизядения си сандвич. Оттогава вече твърдо отказвах да стъпя на плажа без джапанки или маратонки.

Днес е сравнително хладен ден, но из крайбрежния парк се забелязват доста хора, които се разхождат или играят миниголф (единственото нещо тук, което харесвах като малък).

Заобикалям вече празния терен, където навремето се издигаше огромният киносалон, подминавам няколко увеселителни атракции и свивам надясно, към заведенията.

Настанявам се пред едно от тях, посръбвам изстинало капучино и пуша. Освен мен има само още една млада двойка, седяща през няколко маси. Момичето има къса, силно изрусена коса, а партньорът й носи расти и множество пиърсинги. Чувствам се — а несъмнено и изглеждам — адски скучен и стар.

Изваждам пак книгата, но не мога да се концентрирам. Часовникът ми показва почти четири и петнайсет. Вадя нова цигара от пакета — третата от половин час насам — и се привеждам да я запаля. Когато вдигам отново очи, тя стои пред мен.

− Противен навик — казва, докато си придърпва стол. — Да ти се намира една и за мен?

Побутвам пакета и запалката през масата, доволен, че ръката ми не трепери. Тя си взема цигара и я запалва, давайки ми възможност да я огледам. Остаряла е, естествено. Времето е изрязало бръчици по челото и около очите й. Червената й коса е по-къса, с руси кичури. Все още е слаба, облечена с джинси и карирана риза. Луничките едва се забелязват под внимателно положения грим. Момичето, прозиращо изпод жената.

− Е, състарила съм се. Ти също не си станал по-млад.

Изведнъж болезнено ясно си давам сметка какъв трябва да й се струвам. Върлинест мъж с лъснало от старост сако, измачкана риза и разхлабена вратовръзка. Косата ми е разчорлена, а очилата за четене още са на носа ми. Цяло чудо е, че изобщо ме е познала.

− Благодаря — казвам. — Радвам се, че приключихме с любезностите и можем да минем по същество.

Тя издухва дима и ме гледа с ясните си зелени очи.

− Знаеш ли кое е странното?

Възможните отговори са много.

− Кое?

− Изобщо не се изненадах, когато позвъни. Всъщност донякъде го очаквах.

− Дори не бях сигурен, че съм запаметил правилно номера.

Доближава ни облечен в черно сервитьор с брада, за която изглежда твърде млад, и с перчем, зализан против всички закони на гравитацията.

− Двойно еспресо — поръчва Ники.

Той кимва едва, в знак че я е чул, и се отдалечава отново.

− Добре — въздъхва тя, — кой ще започне първи?

Нямам идея откъде да започна и се вторачвам в капучиното си в търсене на вдъхновение. Такова обаче не идва и аз изтърсвам баналното:

− Значи си останала в Борнмът?

− Живях другаде известно време, но после се върнах.

− Ясно. С какво се занимаваш?

− Нищо особено. Чиновническа работа.

− Супер.

− Напротив. Всъщност доста е отегчително.

− Хм.

− А ти?

− Преподавам. Учител съм.

− В Андърбъри?

− Да.

− Радвам се за теб.

Сервитьорът се връща с кафето й. Тя му благодари. Аз отпивам от своята чаша. Движенията ни изглеждат излишно проточени и подчертани. И двамата изчакваме.

− Как е майка ти? — питам.

− Почина. Преди пет години, от рак на гърдата.

− Съжалявам.

− Няма защо. С нея не се разбирахме особено. Излязох от къщи на осемнайсет и оттогава почти не съм я виждала.

Премълчавам. Винаги съм смятал, че Ники е извадила късмет. Махнала се е от тираничния си баща. Събрала се е отново с майка си. Но изглежда, в живота няма щастливи завършеци, а само сложни и объркани.

Тя тръсва пепелта от цигарата си.

− Виждаш ли се още с останалите?

− Да. Хопо сега е водопроводчик, а Гав пое бара от родителите си. Ти… разбра ли за катастрофата?

− Рут ми писа за нея.

Рут? Ровя се в далечното минало и накрая се сещам. Къдрокосата приятелка на отец Мартин. Онази, която бе приела Ники в дома си след нападението в църквата.

− Тя дълго ми пращаше писма, но аз след време спрях да ги чета. А после си смених адреса и не й казах. Баща ми е още жив, между другото.

− Да, знам — кимвам.

− А, вярно. Нали майка ти го посещаваше. Като добра самарянка. Не е ли иронично?

Отвръщам с лека усмивка.

− Ти нито веднъж ли не си ходила в дома?

− Не.

− Нито си помисляла да се върнеш в Андърбъри?

− Имам твърде неприятни спомени от там. А дори не съм присъствала на най-лошите неща.

Вярно, казвам си наум. Не си. И все пак си част от тях.

Тя се пресяга и угасява наполовина изпушената цигара в пепелника.

− Добре, стига сме го увъртали. Защо реши да ме питаш за Клои?

− Откъде я познаваш?

Ники ме оглежда за секунда.

− Ти започни пръв.

− Тя ми е наемателка.

Очите й се разширяват.

− Мамка му.

− Много обнадеждаващо.

− Съжалявам, просто… още не мога да повярвам, че Клои постъпи така.

− Как е постъпила? — питам удивено.

Тя се пресяга и без да пита, си взема нова цигара. Ръкавът й се отдръпва назад, разкривайки татуировка върху китката. Ангелски крилца.

− В памет на баща ми — пояснява, забелязала погледа ми. — Малък израз на почит.

− Той нали беше още жив?

− Това живот ли го наричаш?

Не бих нарекъл и татуировката израз на почит. По-скоро е нещо друго — нещо, което не ми се нрави съвсем.

− Както и да е — продължава Ники, като пали цигарата и дръпва дълбоко. — Дори не я познавах допреди две години. Когато тя ме откри.

− Открила те е? Коя е тя?

− Моята полусестра.

− Помниш ли Хана Томас?

Отнема ми секунда да се сетя. Русата приятелка на Момичето от въртележката. Дъщерята на полицая, участвала в протестите. Същата, която…

− Тя бе изнасилена от Шон Купър — казвам. — И забременя.

− Именно. Само че това е лъжа. Шон Купър никога не я е изнасилвал, нито е забременявала от него.

− А кой тогава? — зяпвам я неразбиращо.

Тя отвръща на погледа ми така, сякаш съм слабоумен.

− Хайде, Ед. Напъни се малко.

Напъвам се и изведнъж ми просветва.

− Баща ти? Свещеникът?

− Хайде, не се шокирай толкова. Онези жени от протестите бяха малкият харем на татко. Като фенки, боготворящи своята рок звезда. Колкото до него самия… да речем, че слабостите на плътта не му бяха чужди.

Мъча се да осмисля чутото.

− Защо тогава Хана е излъгала и е набедила Шон Купър?

− Защото татко така й е казал. Защото нейният баща не е могъл да убие виновник, който е вече мъртъв.

− А ти как разбра?

− Чух ги да се разправят една вечер. Смятаха, че съм заспала. Както и в други случаи, когато се чукаха в съседната стая.

Припомням си вечерта, когато видях Хана Томас у нас.

− Тя дойде да види майка ми — казвам. — Беше много разстроена, а мама я утешаваше. Интересно, как принципите се изпаряват, щом става дума за твоя живот и твоето нежелано дете.

− Всъщност тя искаше да задържи бебето. Баща ми я караше да го махне.

− Отец Мартин я е карал да направи аборт? — възкликвам. — След всичко, което стори против клиниката?

Ники повдига вежда.

− Интересно как религиозните ти възгледи се изпаряват, щом става дума за твоето копеле и твоята репутация.

− Мръсник — поклащам глава.

− Да. И то голям.

Мозъкът ми продължава да се бори да възприеме фактите.

− Какво стана после? Нямам спомен, тя роди ли бебето?

− Цялото й семейство се изнесе. Баща й бе преназначен в друг град.

А след нападението отец Мартин вече не е бил в състояние да общува със своята възлюбена, допълвам мислено аз.

Ники тръсва цигарата си в пепелника, който вече прилича на реклама за вредата от тютюнопушенето.

− Трийсет години по-късно — продължава — Клои цъфна на прага ми. И досега не знам как ме е издирила. Каза, че е дъщеря на Хана, моята половин сестра. Отначало не й повярвах, казах й да се маха. Но тя ми остави телефона си. Нямах намерение да се обаждам, но после любопитството надделя… Срещнахме се за обяд, а тя донесе снимки, разказа ми неща, които ме убедиха, че историята й е истинска. Дори започнах да я харесвам. Вероятно ми е напомнила за мен самата на младини.

Вероятно и аз затова съм я харесал, казвам си.

− Майка й била починала — продължава Ники. — От рак на маточната шийка. Не се разбирала с приемния си баща и аз взех, че я съжалих. Срещнахме се още няколко пъти и един ден тя ми сподели, че имала проблеми с квартирата. Поканих я временно да се нанесе у нас, ако това ще помогне.

− И какво стана?

− Нищо. Половин година беше перфектна наемателка. Прекалено перфектна.

− А после?

− Един ден се прибрах, а нея я нямаше. Беше оставила вратата си открехната, а лаптопът й стоеше отворен върху бюрото.

− Влязла си да тършуваш в стаята й?

− Стаята си е моя, а и не знам… нещо ме накара…

− Да нарушиш личното й пространство.

− Радвам се, че го сторих. Открих, че тя пише за мен. За тебеширените човечета. За всички нас. Сякаш провеждаше някакво проучване.

− С каква цел?

− Един господ я знае.

− Тя не ти ли обясни?

− Не й дадох тази възможност. Още същата вечер я накарах да си събере багажа.

Ники отпива голяма глътка кафе. Забелязвам, че ръката й леко потреперва.

− Кога беше това?

− Преди около година и половина.

Значи по същото време, когато е отговорила на моята обява за стая под наем.

Вятърът покрай брега се усилва. Побиват ме тръпки и се загръщам по-плътно в сакото. Само от вятъра, нищо повече.

− Щом не сте се виждали толкова отдавна, защо сте се скарали в магазина?

− Ходил си там?

− Така разбрах, че те е познавала.

− Получих едно писмо…

Сърцето ми прескача.

− С тебешир и обесено човече?

Ники се вторачва в мен.

− Откъде знаеш?

− Аз получих същото. Също и Гав, Хопо… и Мики.

Тя смръщва вежди.

− Значи ги е разпратила до всички ни?

− Клои? Смяташ, че са от нея?

− Естествено.

− Тя призна ли си?

− Не, но от кого друг може да бъдат?

Настъпва пауза, през която си мисля за онази Клои, която познавам. Умното, забавно създание с остър език, с чието присъствие така съм привикнал. Всичко ми се струва пълна безсмислица.

− Не знам — казвам. — Просто не бих правил прибързани заключения.

− Чудесно. Преструвай се тогава, че нищо не е станало.

Което ме подсеща… Изчаквам я да отпие от кафето си и с по-мек глас произнасям:

− Чу ли за Мики?

− Какво за него?

Ед Адамс — носителят на радост и благи вести.

− Мъртъв е.

− Божичко. Как?

− Паднал е в реката и се е удавил.

Очите й се разширяват.

− В реката в Андърбъри?

− Да.

− Какво е търсил в Андърбъри?

− Дойде да ме види. Смяташе да пише книга за тебеширените човечета и поиска помощта ми. Пийнахме доста и той настоя да се прибере пеша до хотела, но… така и не е стигнал дотам.

− Ужас.

− Да.

− Но е било злополука, нали?

Поколебавам се.

− Ед?

− Вероятно.

− Вероятно?

− Виж, може да ти се стори налудничаво, но преди да си тръгне онази вечер, Мики ми каза, че знае кой всъщност е убил Елайза.

Тя изсумтява пренебрежително.

− И ти му повярва?

− Ами ако е говорел истината?

− Значи му е било за първи път.

− И все пак, ако е така, може смъртта му да не е била злополука.

− Е, и? Кой го е грижа?

За момент оставам стъписан. Дали тя винаги е толкова корава и безсърдечна? Като камък в пустиня?

− Не го мислиш сериозно.

− Напротив. Мики полагаше всички усилия да си създава врагове. Никога не ми е бил приятел. Виж, ти беше, затова и се съгласих да се срещна с теб. Но бях дотук. — Тя отмества стола си. — Приеми моя съвет. Прибери се у дома, изритай Клои навън и просто… продължавай с живота си.

Би трябвало да я послушам. Да я оставя да си тръгне. Да си допия капучиното и да хвана влака. Но от друга страна, целият ми живот представлява върволица от „би трябвало“, които се блъскат едно в друго в голяма заплетена мрежа от съжаления.

− Ники, почакай.

− Какво?

− Ами баща ти? Не искаш ли да разбереш кой му е сторил това?

− Ед, просто зарежи.

− Защо?

− Защото знам кой му го е сторил.

Повторно губя почва под краката си.

− Знаеш? Откъде?

Погледът на Ники е тежък, безжалостен.

− Тя ми каза.

Обратният влак за Андърбъри закъснява. Мъча се да го припиша на неудачно стечение на обстоятелствата, но установявам, че не мога. Крача из чакалнята, проклинайки решението си да остана и да изпия бутилка вино, вместо да хвана по-ранен влак, и час по час хвърлям кръвнишки погледи към таблото с надпис „Заминаващи“. Пише все едно и също. Закъснява. Със същия успех можеше да пише и Целуни се отзад, Ед.

Слизам от вагона малко след девет потен, измачкан и изтръпнал от едната страна, защото през целия път съм бил притискан до прозореца от двестакилограмов дебелак.

Докато хвана автобуса от гарата и извървя няколкото пресечки до къщи, вече съм капнал от умора, изнервен и печално трезвен. Бутвам портата и влизам в двора. Прозорците са тъмни. Клои вероятно е излязла и толкова по-добре. Не знам дали съм готов за разговора, който ни предстои.

Първите хладни пипала на тревога пропълзяват по гърба ми, когато посягам към входната врата и установявам, че е отключена. Клои може понякога да е дръзка и лекомислена, но не е разсеяна, нито безотговорна.

Повъртам се на изтривалката като неканен гост на собствения си праг и накрая влизам.

− Ехо?

Единственият отклик е бездиханната тишина на къщата, нарушавана само от леко бръмчене откъм кухнята. Паля лампата в антрето и стоя, стиснал ненужните ключове в ръка.

− Клои?

Отивам в кухнята, светвам и там и се оглеждам наоколо.

Задната врата е отворена и усещам студен полъх. Косъмчетата по ръцете ми настръхват. По масата и плота има останки от приготвена вечеря — пица, купа със салата, недоизпита чаша вино. Бръмчащият звук идва от аспиратора над печката. Изключвам го и тишината незабавно става оглушителна. Единственият звук, който чувам, е пулсирането на кръвта в ушите ми.

− Клои?

Правя още една крачка. Кракът ми се подхлъзва върху нещо на пода. Поглеждам надолу и сърцето ми се качва в гърлото. Ревът в ушите ми се усилва. Тънка тъмночервена диря. Кръв. Тя води към отворената задна врата. Следвам я полузамаян, но преди да се покажа на двора, спирам и размислям. После се връщам назад, вадя фенер от чекмеджето на бюфета и излизам навън.

− Клои? Там ли си?

Заобикалям предпазливо къщата, шарейки с лъча на фенера из обраслата ливада. Тя е пресечена от диря, където стеблата са изпомачкани. Някой е минавал наскоро оттук.

Тръгвам по следата, а бурените и копривата се заплитат в крачолите ми. Накрая забелязвам нещо в тревата. Нещо червено, розово и кафяво. Привеждам се, а стомахът ми прави салто като руски гимнастик.

По дяволите. Плъх. Голям, изкормен плъх. Червата му са разпилени наоколо като купчина недосварени спагети.

Вдясно от мен се разнася шумолене. Подскачам и се обръщам. Две зелени точки присветват насреща ми. Митънс, настръхнал като четка, извива гръбнак и гърлено изсъсква.

Препъвам се и едва не изпищявам, а той ме оглежда с наслада:

Изкарах ли ти ангелите, а, Еди?

После с небрежна елегантност се промъква напред, улавя плъха между острите си бели зъби и изчезва с него в мрака.

Позволявам си кратък изблик на истеричен смях.

− Гад проклета!

Плъх. Ето откъде е била кръвта. Просто един плъх и гадният, проклет котарак. Залива ме вълна на облекчение, през която обаче прозвучава тъничък гласец:

Добре, Еди, но котаракът и плъхът не обясняват отворената задна врата, нали? Нито пък недовършената вечеря. Какво ще кажеш за тях?

Влизам обратно в къщата.

− Клои! — извиквам.

После се впускам в бяг. Вземам на три скока стълбите и стигам до стаята й. Чукам веднъж, после дръпвам рязко вратата. Част от мен се надява да види рошавата й глава, надигаща се от възглавницата. Но леглото е празно. Стаята е празна. Импулсивно отварям гардероба. Празните закачалки изтракват. Вадя едно подир друго чекмеджетата на скрина. Празно. Празно. Празно.

Клои си е отишла.