Тебеширения човек

1986

В къщата ни дойде полицай. Това не се беше случвало преди и до онова лято дори не мисля, че бях виждал от непосредствена близост служител на реда.

Този беше висок и слаб, с гъста тъмна коса и някак квадратно лице. Приличаше на човече от „Лего“, само дето не беше жълт. Казваше се инспектор Томас.

Той надзърна в колета, после го пъхна в найлонова торба и го отнесе в колата си. Щом се върна обратно, седна неловко насред кухнята и взе да задава на мама и татко въпроси, като си водеше бележки в малко тефтерче, подвързано със спирала.

− Значи вашият син го е намерил отвън?

− Точно така — рече мама и ме погледна. — Нали така, Еди?

− Да — кимнах аз.

− По кое време беше това?

− 4 часът и 4 минути следобед — отвърна тя. — Погледнах часовника, преди да сляза долу.

Полицаят задращи усърдно в тефтера.

− И не сте виждали подозрителни лица да се навъртат около къщата ви или на улицата?

− Не, не сме.

Още дращене. Татко се помести върху стола си.

− Вижте, това е безсмислено — каза. — Всички знаем кой е оставил колета.

Инспектор Томас го погледна по начин, който не ми се стори твърде дружелюбен.

− Така ли, господине?

− Да. Някой от шайката на отец Мартин. Те се опитват да сплашат моята съпруга и семейството ми и е време да се сложи край на това.

− Разполагате ли с доказателства?

− Не, но е очевидно, нали?

− Нека оставим безпочвените обвинения за момента.

− Безпочвени? — Виждах, че татко е напът да побеснее. Той рядко побесняваше, но случеше ли му се, ставаше наистина неконтролируем. Както на партито на Гав.

− Няма закон, забраняващ мирните протести.

Тогава ми просветна. Полицаят не беше на страната на нашите. Той подкрепяше противниците на аборта.

− Прав сте — намеси се спокойно мама. — Мирните протести са законни, но сплашването, тормозът и заканите положително не са. Надявам се, че ще подходите сериозно към случая?

Инспектор Томас затвори с шляпване тефтерчето.

− Естествено. Ако открием виновниците, може да сте сигурни, че ще получат подобаващо наказание.

Той се изправи, стържейки шумно със стола си по застлания с плочки под.

− А сега моля да ме извините.

Щом външната врата се захлопна подир него, аз се обърнах към мама.

− Той не иска ли да ни помогне?

− Разбира се, че иска — отвърна с въздишка тя.

Татко изсумтя.

− Сигурно щеше да е по-усърден, ако дъщеря му не беше една от протестиращите.

− Джеф, зарежи — погледна го мама.

− Добре. — Той се изправи и за момент изобщо не приличаше на себе си. Лицето му бе сковано и гневно. — Но ако полицията не направи нещо по въпроса, аз ще направя.

Преди училището да започне, си организирахме една последна сбирка. Както обикновено, мястото беше у Дебелия Гав. Той имаше най-голямата къща и най-хубавия двор, с люлка и всичко останало, а майка му ни захранваше обилно с чипс и безалкохолни.

Ние се въргаляхме по тревата, говорехме глупости и се заяждахме един с друг. Въпреки уговорката с господин Халоран аз им споменах за срещата си с брата на Мики. Нямах друг избор, защото, ако той знаеше за тебеширените човечета, това значеше, че тайната ни игра е разкрита. Разбира се, в моята версия аз се съпротивлявах геройски и се измъквах невредим. Леко се притеснявах, че Шон може да е споделил с Мики, който с наслада би ме опровергал, но явно господин Халоран го бе сплашил достатъчно, за да си държи устата затворена.

− Значи, си изпял на брат си за тебеширените човечета, а? — рече Дебелия Гав, хвърляйки неприязнен поглед на Железния Мики.

− Нищо подобно — измрънка онзи. — Той сигурно ни е видял и сам се е досетил. Нали ги рисувахме под път и над път.

Лъжеше, разбира се, но всъщност нямаше значение как точно Шон е узнал. Фактът бе, че знаеше, и това променяше всичко.

− Винаги можем да си измислим нови знаци — предложи Хопо, но без особен ентусиазъм.

Разбирах как се чувства. След като някой, особено Шон, бе посветен в тайната ни, тя губеше своята сладост.

− И без това беше глупава игра — отметна небрежно коса Ники.

Вторачих се в нея, обиден и леко раздразнен. Тя понякога изпадаше в странни настроения и тогава не можеше да се излезе наглава с нея.

− Не, не беше — махна с ръка Гав. — Но вече явно няма смисъл да я играем. При това утре започваме училище.

− Аха.

От групичката ни се изтръгна всеобща въздишка. Атмосферата бе унила и дори Дебелия Гав не ръсеше обичайните си шеги този следобед. Времето сякаш отразяваше нашето настроение. От лазурно небето бе станало мътносиво и по него неспокойно се носеха облаци, готвейки се да излеят порядъчен порой.

− Аз май ще вървя — рече Хопо. — Нашите искат да нацепя малко дърва за огъня.

− Аз също — додаде Железния Мики. — Довечера сме канени у баба ми на чай.

− Човече-е, направо ме разбивате — направи физиономия Гав в опит да ни разсмее.

− И аз трябва да се прибирам — казах. — Мама ми е купила нови дрехи за училище и иска да ги изпробвам преди вечеря, в случай че трябва нещо да коригира.

Тримата се изправихме и след известна пауза Ники последва примера ни.

Дебелия Гав се срина театрално върху тревата.

− Вървете тогава. Вървете. Оставете ме да умра тук.

Връщайки се в спомените си, мисля, че това беше последното ни приятелско събиране като банда, преди нещата да започнат да се пукат и разпадат по шевовете.

Хопо и Железния Мики тръгнаха в една посока, а ние с Ники — в обратната. Домът на свещеника бе недалеч от нашата къща и аз понякога я изпращах. Не често, защото тя винаги си тръгваше твърде рано. Заради баща си. Той я държеше изкъсо и понякога дори ми се струваше, че не одобрява дружбата й с нас. Но тогава не се замисляхме особено. В крайна сметка той беше свещеник, а това служеше за достатъчно обяснение в нашите очи. Каква е работата на свещениците, освен да се мусят на всичко, нали?

− Е, готова ли си вече за училище? — попитах, след като пресякохме на светофара и се упътихме покрай парка.

Тя ми хвърли един от своите особени погледи на възрастна.

− Аз знам.

− Какво знаеш?

− За колета.

− Така ли?

Не бях казал на останалите за случката. Струваше ми се гадна и заплетена, а и имах чувството, че бих предал нашите.

Доколкото разбирах, покрай нея нямаше развитие. Полицаят не се появи повече, а и не чух някой да е бил арестуван. Клиниката на мама отвори врати и макар да се намираше много по-близо от другата, в Саутхемптън, тя започна да излиза за работа по-рано и да се прибира по-късно. Татко бе предрекъл обратното, но както и в прогнозите си за времето, бе сбъркал.

− Полицията дойде да разпитва баща ми — каза Ники.

− Наистина?

− Да.

− Съжалявам… — започнах, но тя ме прекъсна.

− За какво съжаляваш? Той е пълен задник.

− Нима?

− Всички се притесняват да не го засегнат, защото е свещеник. Дори ченгетата. Беше направо жалко… — Тя замълча и погледна пръстите на ръката си, четири от които бяха обвити с лейкопласт.

− Къде си се наранила?

Отговорът се забави толкова дълго, че вече си помислих, че изобщо няма да дойде.

− Обичаш ли родителите си? — промълви Ники накрая.

Смръщих вежди. Не очаквах точно това.

− Разбира се. Защо?

− Защото аз мразя баща си. Имам предвид, наистина го мразя.

− Не говориш сериозно.

− Напротив. Дори се зарадвах, когато баща ти го удари. Иска ми се само да беше по-силно. — Тя се обърна към мен и нещо в погледа й ме накара леко да потръпна. — Иска ми се да го беше убил.

Тук тя отново отметна червената си коса през рамо и закрачи с бърза, решителна походка, която несъмнено идеше да каже, че не желае да я придружавам по-нататък.

Изчаках, докато се изгуби зад ъгъла и унило повлякох нозе към дома. Бремето на този ден сякаш смазваше плещите ми. Исках единствено да се прибера.

Вкъщи заварих татко да приготвя любимата ми вечеря — рибени крокети и пържени картофи.

− Може ли да отида да погледам малко телевизия в хола? — попитах.

− Не. — Той ме улови за ръката. — Майка ти е там и разговаря с някого. Измий се и ела да хапнеш.

− С кого разговаря?

− Просто иди и се измий.

Излязох в антрето. Вратата на хола беше открехната. Мама седеше на дивана с някакво русо момиче, което ми се стори смътно познато. То плачеше, а тя го прегръщаше.

Едва след като минах през тоалетната и си измих ръцете, се досетих коя е гостенката. Беше русокосата приятелка на Момичето от въртележката, същата, която бях видял да протестира пред клиниката. Зачудих се какво прави у нас и защо плаче. Дали не бе дошла да се извини на мама? Или пък имаше някакви неприятности?

Както се оказа, беше второто. Но неприятностите не бяха такива, каквито си представях.

Намериха тялото една неделна сутрин, три седмици след началото на учебната година.

В известен смисъл, макар никой от нас да не го признаваше, връщането в училище не беше чак толкова лошо. Ваканцията си имаше своята прелест, но в един момент човек се уморява постоянно да измисля забавления и нови неща за правене.

При това тази ваканция бе малко особена. Дори бях донякъде доволен да я оставя зад гърба си и да се върна към рутинното ежедневие. Едни и същи уроци, едни и същи лица. Е, като се изключи господин Халоран.

Той не ми преподаваше, което, от една страна, бе жалко, но от друга, бе за предпочитане. Аз знаех твърде много за него. Учителите трябва да са мили и дружелюбни, но трябва също да спазват известна дистанция. Ние с него деляхме обща тайна и това ни сближаваше, но и ме караше да се чувствам малко неловко, все едно сме се видели един друг голи или нещо подобно.

Естествено, срещахме се в училище. Понякога той беше дежурен в столовата или на двора в междучасията, а веднъж влезе и в клас, когато госпожа Уилкинсън, нашата учителка по английски, се разболя от грип. Оказа се, че умее добре да си върши работата. Беше забавен, интересен и поднасяше материала така, че да не ни отегчава. Дотолкова, че децата дори спряха да обръщат внимание на външността му, макар и това да не им попречи още от първия ден да му лепнат прякора господин Тебешир, или Тебеширения човек.

Онази неделя не се случваше нищо особено, което напълно ме устройваше. Допадаше ми да съм просто отегчен и всичко да е нормално. Дори нашите изглеждаха спокойни и отпуснати. Четях книга в стаята си, когато на вратата се позвъни. Веднага изпитах онова усещане, което те спохожда понякога, че нещо се е случило. Нещо лошо.

− Еди? — викна мама отдолу. — Мики и Дейвид са тук.

− Идвам.

Малко неохотно слязох по стълбите до външната врата. Мама изчезна в кухнята.

Железния Мики и Хопо стояха пред прага, яхнали колелата си. Мики бе целият зачервен, напът да се пръсне от възбуда.

− Някакво хлапе е паднало в реката!

− Аха — потвърди и Хопо. — Има полиция, линейка и навсякъде е оградено с лента. Ще дойдеш ли да видим?

Ще ми се да можех да кажа, че меракът им да зяпат един злощастен удавник ми се е сторил противен и ужасяващ. Но аз бях на дванайсет. Естествено, че исках да видя.

− Ами… добре.

− Хайде тогава — подкани ме нетърпеливо Мики.

− Само да си взема колелото.

− Побързай — додаде Хопо. — Иначе, докато стигнем, няма да е останало нищо за гледане.

− Какво ще гледате? — подаде мама глава от кухнята.

− Нищо — отвърнах.

− Много си се разбързал като за едно нищо.

− Просто са сложили страхотни нови играчки на площадката — излъга Мики. Той винаги лъжеше добре.

− Хубаво, но не се бави. Искам те тук за обяд.

− Окей.

Грабнах колелото си и тримата подкарахме по улицата.

− Къде е Дебелия Гав? — попитах Мики, който обикновено се отбиваше първо там.

− Майка му каза, че го изпратила да пазарува. Толкова по-зле за него.

Всъщност не беше така. Оказа се толкова по-зле за Мики.

Част от брега действително бе оградена с кордон и полицай спираше хората да не се приближават. Групички хора стояха наоколо с угрижени лица. Ние спряхме с колелата край една от тях.

Всъщност беше доста разочароващо. Освен лентата полицията бе разпънала голямо зелено платнище подобно на палатка и през него не се виждаше нищо.

− Дали трупът е там вътре? — попита Мики.

− Вероятно — сви рамене Хопо.

− Бас държа, че е целият зелен и подпухнал, а рибите са му изяли очите.

− Гадост — сбърчи нос Хопо.

Опитах да прогоня от съзнанието си образа, създаден от описанието, но той отказваше да помръдне.

− Пълна тъпня — въздъхна Мики. — Закъсняхме.

− Чакайте — казах аз. — Става нещо.

Долу имаше движение. Полицаите внимателно изнасяха някакъв предмет иззад платнището. Не тяло. Велосипед. Или поне онова, което бе останало от него. Целият смачкан и огънат, покрит с тиня и водорасли. Но в мига, в който го зърнахме, ние разбрахме.

Беше яркочервен BMX с черен череп, изрисуван върху рамката.

Всяка неделя сутрин, ако станеше достатъчно рано, човек можеше да види Шон да се носи с червеното си колело из града и да разнася вестници. Но тази неделя, когато излязъл, както обикновено, Шон открил, че колелото му го няма. Някой го бил откраднал.

Предната година бяха изчезнали доста велосипеди. По-големите ученици в колежа си бяха измислили забавление да ги задигат и да ги хвърлят в реката просто ей така, за майтап.

Вероятно по тази причина реката била първото място, където Шон отишъл да провери. Той обичал колелото си. Повече от всичко. Затова, щом видял дръжките му да се подават над водата, заплетени в някакви клони, решил да нагази и да го извади, макар всички да знаеха, че течението е силно, а самият Шон Купър да бил доста слаб плувец.

Почти успял да се справи. Тъкмо освободил дръжките от клоните, когато тежестта на велосипеда го накарала да изгуби равновесие и да падне назад. Внезапно потънал чак до гърдите. Якето и джинсите му се намокрили и също натежали, а талазите се вкопчвали в него като десетки ръце, мъчещи се да го потопят. На всичко отгоре били студени. Леденостудени.

Той потърсил нещо, за което да се улови. Извикал за помощ, но било още рано и нямало никой — дори случаен минувач, разхождащ кучето си. Тогава Шон Купър започнал да изпада в паника. Течението се увивало около крайниците му и го теглело неудържимо към дълбокото.

Ритал, мъчел се с всички сили да стигне до брега, но брегът все повече се отдалечавал, а главата му потъвала, докато накрая, вместо да вдиша въздух, вдишал воняща, кафява вода…

Всъщност не знаех нищо от това. Една част научих по-късно, а друга си представих. Мама винаги ми казваше, че имам много ярко въображение. То ми докарваше добри оценки по английски, но също и цял куп кошмари.

Не смятах, че тази нощ ще заспя въпреки топлото мляко, което ми дадоха да изпия преди лягане. Шон Купър беше постоянно пред очите ми, целият зелен, подпухнал и покрит с тиня като колелото си. Още нещо също не излизаше от главата ми — думите на господин Халоран за кармата.

Човек жъне каквото е посял. Ако правиш лоши неща, те накрая се връщат и те докопват. Така ще стане и с това момче. Можеш да бъдеш сигурен.

− Добре ли си, Еди?

Татко оправи одеялото ми и приседна върху ръба на леглото. Усещах тежестта на едрото му тяло и това ми действаше успокоително.

− Какво става с нас, когато умрем? — го попитах.

− Охо, тук вече ме затрудни, Еди. Предполагам никой не знае, не и със сигурност.

− Значи не отиваме в рая или ада?

− Някои хора смятат, че отиваме. Но мнозина други не вярват, че изобщо има рай и ад.

− Значи е все едно дали сме били добри, или лоши?

− Не, Еди. Не мисля, че онова, което вършим през живота си, има каквото и да било значение, след като умрем. Но има голямо значение, докато сме живи. За другите хора. Затова винаги трябва да се опитваме да се държим добре с тях.

Помислих върху думите му и кимнах. Вярно, струваше ми се тъпо цял живот да спазваш примерно поведение и накрая да не отидеш в рая, но пък се радвах за другата половина. Колкото и да мразех Шон Купър, не ми се нравеше идеята цяла вечност да гори в пъкъла. Все пак беше само на петнайсет.

− Виж — продължи татко, — онова, което се е случило с Шон, е много тъжно. Трагичен инцидент. Но нищо повече от това. Инциденти стават понякога без причина. Просто така е устроен животът. И смъртта.

− Разбирам.

− Е, готов ли си вече да заспиваш?

− Да.

Всъщност не бях, но не исках да изглеждам като бебе.

− Добре тогава. Лека нощ.

Татко се наведе и ме целуна по челото. Той вече почти не го правеше, но тази вечер бях доволен да усетя допира на гъстата му бодлива брада. После щракна ключа на голямата лампа на тавана. Аз бях махнал нощната си лампичка още преди години, но сега ми се дощя още да я имах.

Наместих се по-удобно под завивките и затворих очи. Някъде далече се обаждаше бухал. Виеше куче. Опитах се да мисля за хубави неща вместо за мъртви, удавени момчета. Неща като каране на колело, сладолед и игра на Пакман. Главата ми потъна по-дълбоко във възглавницата. Мислите се сляха с меките й гънки и скоро се изгубиха съвсем. Сънят се прокрадна и ме увлече в тъмните си недра.

Нещо ме събуди рязко и неочаквано. Трополене като от едър дъжд или зърна от градушка. Намръщих се и се обърнах на другата страна. После звукът дойде отново. Камъчета, хвърлени по прозореца ми. Скочих от леглото, прекосих голите дъски на дюшемето и дръпнах завесите встрани.

Явно бях спал дълго, защото навън цареше дълбока нощ. Сребристият полумесец проблясваше като тесен прорез в катраненочерното небе.

Светлината, която хвърляше той, обаче бе достатъчна, за да видя Шон Купър.

Той стоеше върху тревата, на самия край на моравата. Беше облечен в дънки и синьо бейзболно яке, цялото изпокъсано и мръсно. Не беше зелен и раздут, нито рибите му бяха изяли очите, но беше много блед и много мъртъв.

Сън. Нямаше какво друго да бъде. Събуди се, си рекох. Събуди се, събуди се, СЪБУДИ СЕ!

− Ей, лайнар.

Той се усмихна. Стомахът ми се преобърна. С внезапна, смазваща увереност осъзнах, че това не беше сън. Беше кошмар.

− Махай се — изсъсках през зъби, стиснал юмруци така, че ноктите се впиваха в дланите ми.

− Нося съобщение за теб.

− Не ме интересува — викнах надолу. — Махай се!

Исках да звуча предизвикателно, но страхът така бе стегнал гърлото ми, че думите излязоха по-скоро като истеричен писък.

− Слушай, лайнар, ако ти не слезеш, ще трябва аз да се кача при теб.

Един мъртъв Шон Купър отвън на двора бе достатъчно лошо нещо, но мъртъв Шон Купър в стаята ми щеше да е вече прекалено. А и в крайна сметка това бе само сън, нали? Трябваше просто да си играя ролята, докато се събудя.

− Добре, добре… Дай ми една минута.

Извадих маратонките си изпод леглото и ги нахлузих с треперещи ръце. Отидох на пръсти до вратата и натиснах полека дръжката. Не смеех да запаля лампа, затова намирах пътя си опипом, пристъпвайки странично, като рак.

Най-сетне стигнах подножието на стълбите. Прекосих антрето и влязох в кухнята. Задната врата беше отворена и аз минах през нея. Нощният въздух охлади кожата ми през тънката памучна пижама, лек ветрец разроши косата ми. Носеше се кисел мирис на влажно и гнило.

− Престани да душиш наоколо като някакво шибано псе, лайнар.

Подскочих и се обърнах. Шон Купър стоеше точно пред мен. Отблизо изглеждаше още по-зле, отколкото през прозореца. Кожата му имаше странен синкав оттенък. Под нея се виждаха малки виещи се вени. Очите му бяха жълти и някак спихнати.

Зачудих се дали има граница, отвъд която страхът ти просто да не може да расте повече. Както когато се наядеш толкова, че да не можеш да поемеш нито хапка. Или си така капнал от умора, че очите ти се затварят сами. Ако имаше, аз положително я бях достигнал.

− Какво правиш тук?

− Нали ти казах. Нося ти съобщение.

− И какво е то?

− Оглеждай се за тебеширени човечета.

− Не разбирам.

− А аз да не мислиш, че разбирам? — Той направи крачка към мен. — Да не мислиш, че искам да съм тук? Че искам да съм мъртъв? Че искам да смърдя така?

Той ме посочи с ръка, която висеше някак особено от рамото. Погледнах по-внимателно и видях, че тя изобщо не е закачена за него, а е откъсната. Ябълката на ставата белееше в мъглявата лунна светлина.

− Тук съм само заради теб.

− Заради мен?

− Всичко стана по ТВОЯ вина, лайнар. Ти го започна.

Заотстъпвах към вратата.

− Съжалявам… наистина съжалявам.

− Така ли? — Устните му се разкривиха в гримаса. — Добре, тогава защо не ми покажеш колко точно „съшаляфаш“?

Той ме сграбчи за ръката. В крачола ми потече топла струйка урина.

− Започвай да ми духаш.

− НЕЕЕ!

Отскубнах се от хватката му точно в мига, когато циментовата пътека зад къщата внезапно се озари от светналия прозорец на първия етаж.

− ЕДИ, СТАНАЛ ЛИ СИ? КАКВО ПРАВИШ?

Шон Купър за кратко остана неподвижен като някаква зловеща коледна украса, а светлината преминаваше през него. После, подобно на примерен трол при първите лъчи на изгрева, бавно се разпадна и се посипа на земята в облаче от бял прах.

Сведох очи. Там, където беше стоял, сега имаше нещо друго. Рисунка. Открояваща се отчетливо върху тъмния бетон. Фигурка на човек, полупотопен сред вълнички. Едната му ръка бе вдигната, сякаш махаше на някого. Не, помислих си. Не маха, а се дави. Давещо се тебеширено човече.

Побиха ме тръпки.

− ЕДИ?

Втурнах се обратно вътре и затворих колкото се може по-тихо вратата след себе си.

− Всичко е наред, мамо. Само слязох да пия вода.

− СТОРИ МИ СЕ, ЧЕ СКЪРЦА ВРАТА.

− Така ти се е счуло.

− ДОБРЕ, ПИЙ ПО-БЪРЗО ТОГАВА И СИ ЛЯГАЙ. УТРЕ СИ НА УЧИЛИЩЕ.

− Знам, мамо.

− ДОБРО МОМЧЕ.

Заключих вратата, но пръстите ми се тресяха толкова силно, че ми трябваха няколко опита, докато успея да превъртя ключа. После се върнах в стаята си, събух мокрото долнище на пижамата и го натъпках в коша за пране. Нахлузих ново и се мушнах в леглото, но дълго не можах да заспя. Лежах, очаквайки да чуя нов дъжд от камъчета по прозореца или може би стъпки, бавно изкачващи се по стълбите.

Унесох се в дрямка едва когато първите птички започнаха да цвърчат в клоните на дърветата отвън. Съвсем за кратко. Събудих се рано, още преди мама и татко, и веднага се втурнах надолу, към задната врата. Отворих я рязко с отчаяната надежда, че всичко ми се е присънило. Че няма никакъв мъртъв Шон Купър. Че изобщо няма…

Тебеширеното човече беше още там.

Ей, лайнар. Искаш ли да се топнеш? Хайде, скачай — водата е смъртоносна.

Можех да го оставя там. И вероятно трябваше да го оставя. Вместо това грабнах един леген изпод мивката и го напълних от крана. Изтичах и го лиснах върху фигурката, удавяйки я повторно във вода и останки от сапунена пяна.

На път за училище се мъчех да се убедя, че рисунката вероятно е дело на някой от останалите. На Дебелия Гав или пък на Хопо. Просто тъпа шега. Но после се сетих друго. Всеки от нас имаше собствен цвят тебешир. Дебелия Гав — червен, Железния Мики — син, Хопо — зелен, Ники — жълт, а аз — оранжев. Никой от бандата не използваше бял.