Тебеширения човек

2016

− Никога не предполагай — ми каза веднъж баща ми. — Това само те прави кръгъл глупак.

Когато го изгледах неразбиращо, той продължи:

− Виждаш ли този стол? Вярваш ли, че утре сутринта ще бъде пак там?

− Да.

− Значи предполагаш.

− Вероятно.

Татко взе стола и го постави върху масата.

− Единственият начин да си сигурен, че ще си остане на същото място, е да го заковеш за пода.

− Чакай, това е хитруване.

Гласът му стана по-сериозен.

− Хората постоянно хитруват, Еди. А също и мамят. Ето защо е важно да подлагаш всичко на съмнение. Да гледаш отвъд очевидното.

− Добре — кимнах.

Кухненската врата се отвори и мама влезе при нас. Погледна стола, после татко и мен и поклати глава.

− Не съм сигурна дали искам да знам.

Никога не предполагай. Гледай отвъд очевидното. Съмнявай се във всичко.

Ние приемаме нещата за даденост, защото така е по-лесно. Защото ни мързи да мислим прекалено, особено за неприятни неща. Но това може да води до недоразумения, а в някои случаи — и до трагедии.

Дебелия Гав открадна колело и това доведе до смърт. Защото беше лекомислено хлапе, което не е предвидило последствията. Мама реши, че ако каже на татко за Хана Томас, това няма да навреди на никого, защото съпругът й ще опази тайната. А после едно момче задигна малък сребърен пръстен и се опита да го върне обратно, защото смяташе, че върши добро дело. И разбира се, дълбоко грешеше.

Предполагането може да ни скрои и други номера. Да скрие от нас същността на хората, дори да ни накара да виждаме други вместо тях. Аз предположих, че Ники е посетила баща си в „Света Магдалена“, а излезе, че е била Клои. Предположих, че преследвам господин Халоран на панаира, а се оказа просто някакъв стар циганин. Дори Пени, възрастната дама от градината, бе вкарала всички в мъглата на предположенията. Те смятаха, че чака мъртвия си годеник, Фердинанд. Но не Фердинанд е бил нейн годеник, а бедният Алфред. През всичките тези години тя е очаквала своя любовник.

Пример не за неувяхваща любов, а за изневяра и сбъркана самоличност.

На другата сутрин още със ставането се хващам за телефона. Всъщност първо изпивам няколко чаши изключително силно кафе, изпушвам пет-шест цигари и чак тогава се хващам за телефона. Звъня на Гав, на Хопо, а после и на Ники. Както и съм очаквал, тя не вдига. Оставям й объркано съобщение, което съм почти сигурен, че ще изтрие, без да прослуша. Накрая набирам номера на Клои…

− Не знам, Ед, не съм сигурна…

− Направи го, заради мен.

− Не съм говорила с него от години. Не сме особено близки.

− Тъкмо подходящ случай да се сближите.

Тя въздъхва.

− Да знаеш, че бъркаш.

− Може би. А може би не. Позволи ми да ти напомня, че си ми длъжница.

− Добре, добре. Но не разбирам, защо е толкова важно. И то тъкмо сега. Всичко се е случило преди трийсет години, по дяволите. Защо просто не го зарежеш?

− Не мога.

− Не е заради Мики, нали? Той положително не го заслужава.

− Не. — Мисля си за господин Халоран и за онова, което откраднах. — Но някой друг може би го заслужава.

„Брястовете“ е малко пенсионерско селище недалеч от Борнмът. Има още десетки подобни на него, пръснати по южното крайбрежие. Всъщност целият южен бряг представлява една огромна пенсионерска общност, макар някои райони да са по-луксозни от други.

Следва да се признае, че „Брястовете“ не блести с нищо особено. Група квадратни, непретенциозни къщи, разположени в края на пътя и леко овехтели. Градините са все още изрядно поддържани, но боята е олющена и напукана, а покривите — потъмнели от времето. Паркираните коли също разказват своя собствена история. Малки лъскави коли, несъмнено почиствани с религиозно усърдие всяка неделя, но вече натрупали годинки. Мястото не е лошо да доживееш старините си. От друга страна, не е и кой знае какво след четиридесет години бъхтене.

Понякога ми минава през ума, че всичко, към което се стремим в живота, в крайна сметка е безсмислено. Работим усърдно, за да купим хубав, просторен дом за семейството си и да се разкарваме наоколо в последен модел джип. После децата порастват, изнасят се и ние го заменяме с по-икономичен автомобил (може би с достатъчно място за кучето на задната седалка). Но ето че един ден се пенсионираме и огромната фамилна къща се превръща в затвор с празни, събиращи прах стаи и двор, който навремето е бил чудесен за барбекюта, но сега изисква твърде много поддръжка. При това децата вече имат свои барбекюта, така че сменяме и къщата. И си казваме, че сме постъпили добре, защото малките помещения по-трудно се запълват от самотата. Ако имаме късмет, Господ ни прибира, преди да се преместим още веднъж в единична стая с решетки на прозорците, неспособни да избършем дори собствения си задник.

Воден от подобни ведри мисли, паркирам в тясното пространство между две съседни алеи пред номер двайсет и три. Отивам до вратата и натискам звънеца. Изчаквам няколко секунди. Вече се каня да позвъня отново, когато през матовото стъкло виждам смътните очертания на приближаваща фигура. Веригата се сваля и ключалката изщраква. Обитателят явно се отнася сериозно към сигурността. Но това едва ли е учудващо, имайки предвид професията му.

− Едуард Адамс?

− Да.

Той протяга ръка и аз след миг колебание я стисвам.

За последно съм виждал отблизо инспектор Томас на прага на собствения си дом преди трийсет години. Той е все така слаб, но по-нисък, отколкото го помня. Не ще и дума, че аз съм се издължил оттогава, но е вярно също и че възрастта смалява хората. Сетните останки от някога тъмната му коса са посивели. Квадратното лице е по-скоро изпито, отколкото сурово. Той все още прилича на човече от „Лего“, но поомекнало.

− Благодаря, че приехте да се видим — казвам.

− Признавам, че отначало не бях сигурен, но Клои разпали любопитството ми.

Той се дръпва навътре.

— Заповядайте, влезте.

Пристъпвам в тясното сумрачно антре. Мирише на готвено и на ароматизатор за въздух. Особено на второто.

− Всекидневната е напред, вляво.

Отварям вратата и се озовавам в изненадващо голямо помещение с бежова мека мебел и завеси на цветя. Избирани от бившата половинка навярно.

Според Клои дядо й се преместил на юг преди няколко години, след пенсионирането си от полицията. Не след дълго съпругата му починала. Чудя се дали тогава е престанал да пребоядисва белите стени и да плеви градината.

Инспектор Томас с жест ме кани да седна на по-малко износеното от двете кресла.

− Нещо за пиене?

− Не, благодаря. Току-що пих кафе. — Това е лъжа, но не искам да превръщам случая в социална визита — не и при темите, които смятам да обсъдя.

− Добре. — Той поспира объркано за момент.

Явно рядко посреща гости и не знае как да се държи, когато в дома му има чужд човек. Също като мен.

Накрая сяда сковано с ръце върху коленете.

− И тъй, убийството на Елайза Рендъл. Дълго време мина оттогава. Били сте още деца, когато сте я открили, нали?

− Да.

− А сега имате теория кой е извършителят?

− Именно.

− Тоест според вас полицията е сбъркала?

− Мисля, че всички сме сбъркали.

Той потърква брадичка.

− Косвените улики бяха убедителни. Но въпреки това си остават косвени. Ако Халоран сам не си беше прерязал вените, навярно нямаше да успеем да го осъдим. Единственото веществено доказателство беше пръстенът.

Усещам как бузите ми се изчервяват. Дори и днес. Пръстенът. Все този проклет пръстен.

− Но не сте разполагали с оръжие на престъплението, нито с кървави следи… А и главата й така и не беше открита.

Томас ме поглежда по-остро и трийсетте години сякаш се заличават. Очите му припламват както някога и той се привежда напред.

− Каква е тогава вашата теория? — пита.

− Може ли първо аз да ви задам няколко въпроса?

− Естествено. Но не забравяйте, че не съм работил по случая отблизо. Бях обикновен участъков полицай.

− Не става дума за случая, а за вашата дъщеря и отец Мартин.

Той видимо се наежва.

− Не разбирам какво общо има това.

Всичко, казвам си наум.

− Направете го заради мен.

− А мога и просто да ви посоча вратата.

− Можете.

Чакам да видя дали блъфът ми ще подейства. По всичко личи, че иска да ме изгони, но разчитам любопитството и инстинктът му на ченге да надделеят.

− Добре — кимва накрая. — Но не заради вас, а заради Клои.

− Разбирам.

− Не, не разбирате. Тя е всичко, което ми остана. Днес я чух за първи път от три години насам. Ако говоря с вас, то е само защото се надявам да я видя отново.

− Искате да я убедя да ви посети?

− Тя явно ви слуша.

Не съвсем, но все пак ми е задължена.

− Ще направя каквото ми е по силите.

− Добре. Ще съм ви благодарен. — Той се обляга назад. — Е, питайте.

− Какво беше отношението ви към отец Мартин?

Томас изсумтява.

− Смятам, че е достатъчно очевидно.

− Ами към Хана?

− Обичах я, разбира се. Тя ми беше дъщеря.

− Дори и след като забременя?

− Тогава бях разочарован. Като всеки родител. А също и ядосан. Вероятно по тази причина ме е излъгала относно бащата.

− Набеждавайки Шон Купър.

− Да. Не биваше да го прави. По-късно съжалявах за думите си по адрес на момчето. Но тогава, ако не беше вече мъртъв, щях да го убия.

− Както сте се опитал да убиете преподобния?

− Той сам си го изпроси. — На устните му се появява тънка усмивка. — Май трябва да благодаря на баща ви, задето ми го посочи.

− Май е така.

Събеседникът ми въздъхва.

− Хана не беше идеална. Просто нормална тийнейджърка. Разправяхме се за грима й, за късите поли. После, когато тръгна с привържениците на отеца, дори се зарадвах. Реших, че най-сетне ще влезе в правия път. — Горчив смях. — Колко съм грешал само. Проклетникът съсипа близостта помежду ни. После само се карахме.

− Имахте ли скандал и в деня на убийството на Елайза?

− Един от най-лошите.

− По какъв повод?

− Беше отишла да го посети в църквата. Да му каже, че ще задържи бебето. И че ще го чака.

− Била е влюбена в него.

− Хана беше още дете. Нямаше си понятие от любов. — Той поклаща глава. — Вие имате ли деца?

− Не.

− Умно решение. Спестили сте си много болка. От мига, в който се родят, те изпълват сърцето ти с обич… и с ужас. Особено момиченцата. Искаш да ги предпазиш от всичко. А щом не успееш, имаш чувството, че си се провалил като баща.

Помествам се неловко. Стаята не е особено топла, но ми става горещо, задушно. Опитвам се да върна разговора в руслото му.

− Значи казвате, че Хана е ходила при отец Мартин в същия ден, когато Елайза е била убита?

Томас се прокашля.

− Да. Стана голяма кавга и тя избяга от къщи. Не се прибра за вечеря. Затова и бях излязъл онази нощ. Да я търся.

− Ходихте ли до гората?

− Мина ми през ум, че може да е отишла там. Знаех, че е едно от местата им за срещи. — Той смръщва вежди. — Всичко това е описано в показанията ми.

− Халоран и Елайза също са се срещали в гората.

− Да, много хлапета ходеха там да вършат глупости. Хлапета и… извратеняци.

Свеждам очи от начина, по който изплюва последната дума.

− Аз боготворях господин Халоран — казвам. — Но предполагам, че е бил просто поредният възрастен мъж, падащ си по невръстни момичета. Също като отеца.

− Не, Халоран не беше като него. Не оправдавам действията му, но двамата бяха много различни. Мартин беше лъжец, служещ си с божието име, за да удовлетворява низките си страсти. Той промени Хана. Преструваше се, че я изпълва с любов, докато през цялото време я изпълваше с омраза. А накрая, за капак, напълни и корема й със своето копеле.

Сините му очи горят, в ъгълчетата на устата му се е насъбрала пенеста слюнка. Хората казват, че няма нищо по-силно от любовта. И са прави. Ето защо в нейно име се извършват най-големите злодейства.

− Затова ли го направихте? — питам тихо.

− Кое да съм направил?

− Отишли сте там и сте я видели сред дърветата, нали? Просто да стои и да го чака, както обикновено? Тогава ли ви причерня? Сграбчихте ли я, задушихте ли я преди дори да успее да се обърне? Може би не сте имали сили да я погледнете в лицето, а когато сте го сторили, когато сте осъзнали грешката си, е било твърде късно. А после сте се върнали и сте я нарязали на парчета. Не съм сигурен защо. За да скриете трупа по-лесно? Или просто да оплетете конците…

− Какви ги дрънкате, по дяволите?

− Вие сте убили Елайза, защото сте я взели за Хана. Те бяха с еднакво телосложение, а Елайза дори беше изрусила косата си. Лесно е било да ги сбъркате в тъмното, още повече под влияние на бушуващите емоции, на гнева. Били сте бесен на своята дъщеря — отровена, покварена, носеща копелето на отеца…

− НЕ! Аз обичах Хана. Исках да задържи бебето. Да, смятах, че трябва да го даде за осиновяване, но никога не бих я наранил. Не и моята мила Хана. Никога…

Той се изправя рязко.

− Не биваше изобщо да ви пускам тук. Помислих, че наистина може да знаете нещо, но това… Това е моментът, в който ви моля да напуснете дома ми.

Взирам се в него. Очаквам да забележа в лицето му вина или страх, но греша. Там има единствено гняв и болка. Много болка. Отвращавам се от себе си. Чувствам се като презряна твар. И най-вече чувствам, че съм безумно далеч от истината.

− Съжалявам, аз…

Погледът му ме изпепелява чак до костите.

− Съжалявате, задето ме обвинихте в убийството на собствената ми дъщеря? Това едва ли поправя нещата, господин Адамс.

− Да. Напълно сте прав. — Ставам и тръгвам към вратата, когато чувам зад гърба си:

− Почакайте.

Обръщам се. Той приближава към мен.

− Заслужавате да ви ударя заради онова, което казахте току-що…

Усещам задаващо се „но“. Или поне така се надявам.

− Но сгрешена самоличност? Интересна теория.

− Също и погрешна.

− Може би не напълно. Сбъркали сте само човека.

− В смисъл?

− Освен Халоран никой друг нямаше мотив да нарани Елайза. Но Хана? Отец Мартин разполагаше с много поддръжници. Ако някой от тях е узнал за връзката им, за бебето, може да е бил достатъчно луд, та да убие заради него.

Размислям върху думите му.

− Да не би да имате представа къде са те сега?

Томас поклаща глава.

− Не.

− Ясно.

Той потърква брадичка, като че ли се колебае за нещо. Накрая заговаря отново.

− Онази нощ, докато търсех Хана край гората, забелязах някого. Беше далеч и в тъмното видях само, че носи нещо като работен гащеризон и накуцва.

− Не помня да съм чел за друг заподозрян…

− Изобщо не се занимавахме с него.

− Защо?

− Вече си имахме виновник, при това мъртъв. Удобно спестяващ разходите за разследване. А и моето описание бе твърде оскъдно.

Той е прав. Макар че от това не ми става по-леко.

− Във всички случаи благодаря, че ме приехте.

− Трийсет години са дълго време. Може никога да не откриете отговорите, които търсите.

− Знам.

− Или по-лошо. Да получите отговори, но да не са онези, които искате.

− Знам и това.

Докато стигна до колата и се кача в нея, целият треперя. Смъквам страничния прозорец и бръквам в джоба си за цигарите. Вадя една и жадно я запалвам. На влизане в дома на Томас съм спрял звука на мобилния си телефон. Сега проверявам и виждам, че имам пропуснато обаждане. Дори две. Откога съм толкова търсен?

Прослушвам гласовата поща. Има две пропукващи съобщения — първо от Хопо, а после и от Гав. Двамата казват едно и също:

− Ед, става дума за Мики. Разбрали са кой го е убил.