Тебеширения човек

1986

− Ех, вие, маловерци.

Татко понякога казваше това, когато мама не бе уверена, че той може да свърши нещо. Явно стара шегичка помежду им, защото тя винаги вдигаше вежди и отвръщаше:

− Не, не, аз съм неверник.

И двамата се смееха.

Предполагам идеята се коренеше във факта, че бяха атеисти и не го криеха. Затова и хората в града гледаха на тях с известно подозрение, а мнозина взеха страната на отец Мартин по въпроса за клиниката. Дори онези, които подкрепяха мама, се бояха да го заявят публично, за да не излезе, че са против Господ или нещо подобно.

Онази есен мама отслабна и се състари. Дотогава никога не ми бе правило впечатление, че моите родители са по-възрастни от тези на другарите ми (вероятно защото, когато си на десет, всеки над двайсет ти се струва доста стар). Майка ми ме бе родила на трийсет и шест, така че вече беше почти на петдесет.

Това отчасти се дължеше на усилената й работа. Тя се прибираше все по-късно от ден на ден, оставяйки татко да готви вечерята — която, ако не друго, поне винаги беше оригинална. Но основната причина, предполагах, бе в демонстрантите, които продължаваха ежедневно да обикалят клиниката. Вече бяха към двайсет души, а по витрините на някои магазини из града се появяваха плакати от рода на:

ИЗБЕРЕТЕ ЖИВОТА. СПРЕТЕ УБИЙСТВАТА.

„НЕ“ НА ЛЕГАЛНОТО УМЪРТВЯВАНЕ!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ АНГЕЛИТЕ

НА АНДЪРБЪРИ.

Така наричаха себе си протестиращите — Ангелите на Андърбъри, което вероятно бе идея на преподобния. Всъщност не приличаха много на такива. Винаги съм си представял ангелите добри и спокойни, а тези бяха гневни, зачервени, викащи и плюещи. Сега си мисля, че подобно на много други радикализирани хора са вярвали, че вършат правилното нещо заради някаква по-висша цел. Дотолкова, че да оправдаят всички свои неправилни постъпки в името на каузата.

Вече беше настъпил октомври. Лятото си бе събрало плажните кърпи, кофичките и лопатките и си бе отишло до следващия сезон. Дрънкането на количките за сладолед бе заменено от пукота на незаконно купени фойерверки, а мирисът на цветя и барбекюта — от по-лютивия аромат на пушещи комини.

Мики все по-рядко излизаше с нас. След смъртта на брат си изглеждаше променен. Или пък ние не знаехме как да се държим с него. Той открай време беше жлъчен и саркастичен, но сега бе станал също и някак студен. Освен това бе пораснал на ръст (макар че никога нямаше да стане висок), чертите му бяха по-твърди и изострени, а след като свали и шините, вече изобщо не беше Железния Мики, нашият приятел. Изведнъж се превърна в Мики Купър, брата на Шон Купър.

Присъствието му караше всички ни да се чувстваме неудобно, но най-обтегнати бяха отношенията между него и Хопо. Един бавно къкрещ антагонизъм, който сякаш бе обречен да изкипи в открит конфликт. Така и стана. В деня, когато се събрахме да пръснем пепелта на Мърфи.

Хопо в крайна сметка не го бе погребал. Майка му бе отнесла тялото на ветеринар, за да го кремира. След като бе пазил пепелта у дома известно време, Хопо бе решил, че мястото й е в парка — там, където кучето се бе разхождало приживе и бе издъхнало.

Срещнахме се на площадката една събота в единайсет сутринта. Насядахме по въртележката, загърнати в палтата и увити с шаловете си, защото температурите бяха паднали и студът щипеше бузите, а пръстите замръзваха през ръкавиците ни. Това, както и мрачният повод, по който се бяхме събрали, смачкваше настроението на всички ни. Хопо стискаше в ръце кутията с тленните останки на Мърфи. Когато Мики се появи с петнайсет минути закъснение, той скочи от мястото си.

− Къде се губиш?

− Имах работа — отвърна другият с обичайната си предизвикателност. — Сега мама ме кара да върша повече неща, след като й останах само аз.

Във всяка своя реплика той постоянно намекваше за това, че брат му е мъртъв. Знам, че е жестоко, но си мисля, че въпреки цялата трагичност на факта ние искахме просто да спре да го повтаря.

Хопо веднага поомекна.

− Е, щом вече си тук, можем да започваме — каза с тон, предназначен да заглади отношенията. Както правеше винаги. Но тази сутрин Мики бе настроен иначе.

− Не знам защо се впрягаш толкова заради едно глупаво куче.

Почти усетих пропукването на електричество във въздуха.

− Мърфи не беше просто куче.

− Така ли? Да не би да е можел до говори или да прави фокуси с карти?

Той нарочно пускаше фитили и всички го знаехме. Хопо също го знаеше и стори всичко по силите си, за да не се поддаде.

− Той беше моето куче и аз го обичах.

− Да, аз също обичах брат си.

Дебелия Гав слезе от въртележката.

− Хайде, стига. Това е различно.

− Нали? Затова на всички ви пука за смъртта на тъпото куче, а на никой не му пука за смъртта на брат ми.

Вторачихме се в него. Безмълвни, защото в известен смисъл бе прав.

− Виждате ли? Не искате дори да говорите за него, а сте се събрали заради едно проклето, въшливо псе.

− Вземи си думите обратно — рече Хопо.

− Или какво? — Мики се ухили и пристъпи насреща му. Хопо бе много по-висок и силен от двамата, но Мики имаше онзи налудничав блясък в очите. Точно като брат си. А човек не се бие с луди. Лудият винаги печели. — Беше проклет, въшлив помияр, който се насираше и смърдеше. И без това нямаше да живее още дълго. Някой просто го е отървал от мъките.

Хопо сви юмрук, но не мисля, че и сега би нападнал Мики, ако последният не се бе пресегнал и не бе избил кутията от другата му ръка. Тя падна върху бетона на площадката и се отвори, пръскайки малко сиво облаче пепел.

Мики взе да я тъпче с крак:

− Мръсен, мъртъв, вонящ помияр.

Тогава Хопо се нахвърли със странен, задавен вик. Двамата паднаха на земята и няколко секунди не се виждаше нищо освен размахани юмруци и боричкащи се тела сред прахта, която някога бе представлявала Мърфи.

Дебелия Гав се завтече да ги разтървава. Ники и аз го последвахме. Гав улови Мики, а аз се опитах да хвана Хопо, но той тръсна рамене и се отскубна.

− Какво ти става, по дяволите? — викна на Мики.

− Какво ли? — Онзи огледа всички ни и избърса течащата от носа си кръв. — Брат ми умря, ето какво. Или забравихте?

− Не — намесих се аз. — Не сме забравили. Просто искаме да бъдем отново приятели.

− Да бе, приятели. — Той се ухили злобно на Хопо. — Знаеш ли кой видя сметката на глупавото ти куче? Аз бях. За да разбереш какво значи да изгубиш някой, когото обичаш. Може би всички трябва да разберете.

Хопо изпищя. Метна се отново напред и замахна с всички сили.

Не знам какво стана след това. Или Мики се е мръднал встрани, или Ники се е опитала да застане помежду им. Както и да е, помня, че тя изведнъж се олюля и падна на земята, сграбчила лицето си. В суматохата летящият юмрук на Хопо я бе улучил право в окото.

− Кретен — викна тя. — Смотан, шибан кретен!

Не бях сигурен кого има предвид — Хопо или Мики, нито пък вече имаше особено значение.

Гневното изражение на Хопо се замени с ужас.

− Съжалявам. Съжалявам.

Дебелия Гав и аз се спуснахме да й помагаме.

− Добре съм — отблъсна ни тя с леко разтреперан глас.

Но не беше. Окото й вече се превръщаше в голям морав оток. Аз също изпитах гняв. По-силен, отколкото бях изпитвал някога. Всичко се бе случило по вина на Мики. Макар и да не бях побойник, точно тогава ми се искаше да му смачкам физиономията точно толкова, колкото и на Хопо. Но така и нямах тази възможност.

Докато изправим Ники на крака, а Дебелия Гав я инструктира да тича вкъщи и да наложи удареното място с лед, Мики беше изчезнал.

Както се оказа, той лъжеше. Според ветеринаря кучето бе отровено поне двайсет и четири часа преди погребението, ако не и повече. Мики не беше убил Мърфи.

Но това нямаше значение. Той повече не излезе с нашата компания. Никой от нас не го искаше. Присъствието му се бе превърнало в отрова само по себе си и заразяваше всичко, до което се докосне.

Ники също се изгуби за няколко дни. Ние предположихме, че баща й не я пуска на училище заради окото. Че след като синината поизбледнее, тя ще се появи отново. Но и тук грешахме.

Една вечер, докато татко готвеше на печката, на вратата силно се похлопа. Мама още беше на работа, затова той извъртя очи от досада, избърса ръце в дънките си и отиде да отвори. Аз го последвах в антрето, за да видя какво става. На прага стоеше отец Мартин. Облечен в свещеническите си одежди, с малка черна шапчица на глава. Приличаше на изваден от картинка за старите времена, но беше адски ядосан.

− Мога ли да ти помогна с нещо? — попита баща ми с тон, от който личеше, че това е последното, което би сторил.

− Да. Можеш да държиш сина си далеч от дъщеря ми.

− Моля?

− Дъщеря ми е с насинено око заради сина ти и неговата малка банда.

Едва не изтърсих, че бандата всъщност не е моя, но същевременно се почувствах поласкан да го чуя.

− Ед? — обърна се татко към мен.

Пристъпих неловко от крак на крак. Бузите ми пламнаха.

− Стана по случайност.

Той погледна отново преподобния.

− Щом синът ми твърди, че е станало по случайност, аз му вярвам.

Двамата останаха секунда-две в мълчание, после свещеникът процеди с крива усмивка:

− Какво друго да очаквам? Ябълката не пада по-далеч от дървото. Вие сте от баща дявола и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец и на лъжата баща.

− Проповядвай колкото си щеш, отче — отвърна татко — но всички знаем, че думите се различават от делата ти.

− В смисъл?

− Дъщеря ти не за първи път получава синини.

− Това е клевета, господин Адамс.

− Наистина? — баща ми направи крачка напред и аз с удоволствие видях как отец Мартин сепнато примигна. — Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. — Тук той на свой ред пусна гадна усмивчица. — Църквата няма да те пази вечно, отче. А сега си обирай крушите оттук, преди аз да съм повикал полиция.

Последното, което видях, бе зяпналата уста на преподобния, след което вратата се затръшна в лицето му.

Гърдите ми се раздуха от гордост. Баща ми беше спечелил. Беше го победил.

− Благодаря, татко. Това беше яко. Нямах представа, че знаеш неща от Библията.

− Все съм запомнил едно-друго от неделното училище.

− Наистина стана по случайност.

− Вярвам ти, Еди, но…

Не, помислих си. Никакви „но“. Тази думичка никога не предвещаваше добро. Тя, както веднъж се бе изразил Дебелия Гав, бе „ритникът в топките на един хубав ден“.

Татко въздъхна.

− Може би наистина ще е по-добре, ако поне известно време не се виждаш с Ники.

− Тя ми е приятелка.

− Имаш и други приятели. Гавин, Дейвид, Мики.

− Не и Мики.

− Да не сте се скарали?

Не отговорих.

Той се наведе и сложи ръце върху раменете ми, както правеше само когато бе наистина сериозен.

− Не казвам, че никога вече не можеш да дружиш с нея, но точно сега нещата са малко сложни, а отец Мартин… не е добър човек.

− Е, и?

− Може би е за предпочитане да стоиш на разстояние.

− Не! — дръпнах се от него.

− Еди…

− Не е вярно. Не е за предпочитане. Ти не знаеш нищо.

И макар да съзнавах, че е глупаво и детинско, се врътнах и избягах нагоре по стълбите.

− Вечерята е готова.

− Не я искам.

Всъщност я исках. Стомахът ми стържеше, но не можех да сложа и хапка в уста. Нищо не вървеше както трябва. Целият ми свят — защото, когато си малък, приятелите ти са твоят свят — се разпадаше.

Бутнах скрина в стаята си встрани и вдигнах разхлабената дъска отдолу. Огледах съдържанието на тайника и извадих малка кутия цветни тебешири. Избрах белия и без да мисля, започнах да драскам по пода — отново и отново, и отново.

− Еди.

Почукване на вратата.

Замръзнах.

− Махни се.

− Еди, чуй ме. Аз не ти забранявам да виждаш Ники…

Зачаках с тебешира в ръка.

− Само те помолих, разбираш ли? Заради мен и мама.

Моленето беше още по-лошо и той го знаеше. Стиснах пръсти, разтрошавайки тебешира на късчета.

− Е, какво ще кажеш?

Не казах нищо. Не можех. Думите сякаш засядаха в гърлото ми, задушаваха ме. Накрая чух тежките стъпки на баща ми да се спускат морно надолу. Погледнах голото дюшеме под себе си. То бе покрито с бели тебеширени фигурки, надраскани като в пристъп на безумие. Със свито сърце започнах да ги търкам с ръкав, докато не се превърнаха в прашно, размазано петно.

Тухлата влетя по-късно същата вечер. За късмет, аз вече бях в леглото, а нашите вечеряха в кухнята, защото, ако бяхме в хола, някой можеше да бъде наранен от парче стъкло, ако не и да пострада по-лошо. Така тя само направи голяма дупка в прозореца и разби телевизора, но жертви нямаше.

Както и можеше да се очаква, към тухлата имаше послание, прикрепено с ластик. Тогава мама не ми каза какво е пишело вътре. Вероятно не е искала да ме уплаши или разстрои. Едва по-късно призна, че бележката гласяла: „Спри да убиваш бебета, или твоето семейство ще е следващото“.

Отново дойде полиция, както и човек, който да закове парче шперплат върху черчевето. По-късно чух нашите да се карат. Явно мислеха, че съм си легнал пак, но аз се спотайвах на стълбите и ги слушах притеснено. Те никога не се караха. Вярно, случваше се да изпуснат някоя и друга по-рязка дума, но не и да се препират гневно, на висок глас, както сега.

− Не можем да продължаваме по този начин. — Татко звучеше мрачен и ядосан.

− По кой? — отвърна напрегнато мама.

− Знаеш какво имам предвид. Не стига, че се съсипваш от работа, че разни побъркани евангелисти тормозят пациентките пред самия ти праг, ами сега и това — заплахи срещу семейството ти?

− Това е само тактика. Никога не сме се огъвали пред голи закани.

− Не, по-друго е. Този път е лично.

− Казвам ти, случвало се е и преди. Рано или късно ще им омръзне и ще се захванат с някоя друга богоугодна кауза. Ще отшуми, ще видиш.

Не можех да зърна татко, но си го представях как поклаща глава и крачи нервно нагоре-надолу.

− Според мен грешиш и не съм сигурен, че искам да поемам този риск.

− А какво да направя тогава? Да напусна работа? Да си остана вкъщи и бавно да полудявам, докато едва свързваме двата края с парите от твоите статии?

− Това не беше честно.

− Знам. Съжалявам.

− Защо не се върнеш в Саутхемптън? Да оставиш някой друг да поеме Андърбъри?

− Клиниката беше мой проект. Моята рож… — Тя замлъкна. — Моят шанс да се докажа.

− Как? Като си навлечеш омразата на куп малоумници?

Нова пауза.

− Няма да напусна работата си, нито клиниката. Не го искай от мен.

− Ами Еди?

− Еди е добре.

− Наистина? Сигурна ли си, след като почти не го виждаш напоследък?

− Да не искаш да кажеш, че нещо му има?

− Казвам само, че му се насъбра достатъчно — боят на партито на Гавин, удавянето на Шон Купър, отровеното куче на Дейвид… Нали целта ни беше да му осигурим обич и сигурност? Не искам сега да страда и заради това.

− Ако дори за секунда допусках, че Еди може да пострада…

− Какво? Щеше да напуснеш ли? — Гласът на татко звучеше странно, изпълнен с горчивина.

− Ще направя каквото е нужно, за да защитя семейството си, но това и продължаването на работата ми не се изключват взаимно.

− Да се надяваме, че е така.

Дочух отваряне на врата и шумолене на дрехи.

− Къде отиваш? — попита мама.

− На разходка.

Външната врата се затръшна толкова силно, че перилата на стълбището, на което стоях, се затресоха, а от тавана се поръси мазилка.

Татко трябва да е отишъл на дълга разходка, защото не го чух да се прибира. Вероятно съм заспал. Но чух нещо друго, което не бях чувал преди — майка ми да плаче.