Тебеширения човек

1986–1990

На девет- или десетгодишна възраст бях върл почитател на сериала „Доктор Кой“. Докато навърша дванайсет обаче, той стана муден и безинтересен. По мое мнение нещата взеха да затъпяват, когато на мястото на актьора Питър Дейвисън застъпи Колин Бейкър, който изобщо не беше толкова готин с глупавото си шарено сако и вратовръзка на точки.

Дотогава харесвах всички епизоди, особено ако ставаше дума за „далеките“ или пък краят оставаше висящ.

Трябва да призная, че напрежението от висящия край винаги беше по-забавно от неговото разрешаване, което очаквах с нетърпение цяла седмица. В края на сериите Докторът обикновено бе изправен пред смъртна опасност: заобиколен от орда далеки, канещи се да го изкормят, пътуващ в кораб, който всеки миг ще се взриви, или пък изправен пред огромно чудовище, от което нямаше начин да избяга.

Но винаги се отърваваше благодарение на някоя „балъшка врътка“, както ги наричаше Дебелия Гав. Таен люк, внезапна акция на специалния отряд или поредният невероятен трик, на който бе способна звуковата му отвертка. Макар и да продължавах да харесвам програмата, аз се чувствах леко разочарован. Сякаш ме бяха измамили.

В реалния живот „балъшки врътки“ не съществуват. Не можеш да избегнеш горчивата си участ, защото звуковата ти отвертка работи на същата честота като бутона за самоунищожение на лошия киборг. Просто не става по този начин.

И все пак известно време след като научих за смъртта на господин Халоран, аз се надявах да стане чудо. По някакъв начин да излезе, че той не е умрял. Просто да се появи и да каже на всички: „Всъщност още съм жив. Не го направих аз и ето какво се случи всъщност“.

Предполагам причината бе, че макар да имахме финал, той не беше правилният. Като антикулминация, при която зрителят чувства, че не всичко е наред. Определени детайли остават да го чоплят. „Дупки в сюжета“, както бихме ги нарекли, ако говорехме за „Доктор Кой“. Неща, които сценаристите разчитат, че няма да забележиш. Но ти ги забелязваш дори когато си на дванайсет. Особено когато си на дванайсет. На тази възраст си особено чувствителен към измамата.

Впоследствие хората повтаряха, че господин Халоран бил луд, сякаш това обясняваше всичко. Но дори да си луд или пък двуметров гущер от „Доктор Кой“, в действията ти пак има някаква логика.

Когато обяснявах това на останалите, на Дебелия Гав и Хопо (защото, въпреки че открихме заедно трупа, това не ни сближи особено с Мики), Гав само въртеше отегчено очи, почукваше с пръст по слепоочието си и казваше: „Направил е тая миризляшка история, защото е бил куку, мой човек. Хлопала му е дъската, та чак пушек се е вдигал“.

Хопо обикновено не коментираше освен веднъж, когато спорът ни с Гав заплашваше да прерасне в кавга. Тогава той тихо се намеси:

− Може би си е имал причини, но ние просто не ги разбираме, защото не сме на негово място.

Ако се палех толкова, това вероятно се дължеше на чувството ми за вина. Заради цялото ми участие в историята и най-вече заради проклетия глупав пръстен.

Дали, ако в онзи ден не го бях оставил в къщата на Халоран, всички пак щяха да решат, че е виновен за смъртта на Елайза? Вярно, самоубийството му също допринасяше, но без пръстена може би нямаше така бързо да приключат случая. Щяха да продължат да търсят улики. Оръжието на престъплението. Липсващата глава.

Така и не успях да намеря задоволителен отговор на тези въпроси, да разсея съмненията си. Накрая трябваше да ги зарежа. Да ги сбутам в дъното на съзнанието си, където си мислим, че зарязваме нещата от детинството.

Времето минаваше и събитията от онова лято започнаха да избледняват в паметта ни. Станахме на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Изпитите, хормоните и момичетата завзеха мислите ни.

Аз специално имах и други грижи. Състоянието на татко се влошаваше и моят живот постепенно навлезе в коловози, които щяха да ми станат до болка познати през идните години. През деня — учене, а по-късно и работа. Вечер — разправии с все по-безпомощния ми баща и все по-изнервената ми майка. Такова беше моето всекидневие.

Дебелия Гав тръгна със симпатично, леко закръглено момиче на име Черил. Също така лека-полека се стегна. Отначало само ядеше по-малко и караше повече колело. После се записа в клуб по лека атлетика и макар да го представяше като някаква голяма шега, от ден на ден бягаше все по-бързо, а тлъстините му се топяха. В известен смисъл, сякаш смъкваше от себе си старата си същност. Престана да пуска дебелашките си майтапи, учеше по-упорито, а когато не учеше, излизаше с Черил. Както и Мики преди това, постепенно се откъсна от бандата. Така останахме само двамата с Хопо.

Аз, естествено, също смених няколко не твърде сериозни гаджета. Имах си и тайно увлечение по учителката ни по английски — тъмнокоса, със строг вид и невероятни зелени очи. Госпожица Барфърд.

Хопо не се вълнуваше особено от любовта, докато не срещна едно девойче на име Луси — същото, което му изневери с Мики и предизвика скандала на партито, на което аз не отидох.

По онова време не си давах сметка колко здраво е хлътнал Хопо по нея. Имам предвид, че тя не беше нищо особено — симпатична, но невзрачна, дори малко приличаща на мишка. С права кестенява коса и очила. Обличаше се леко странно — с дълги поли с ресни, безформени обувки, блузки на цветя, като някаква хипарка.

Едва по-късно се досетих на кого ми напомня: на майката на Хопо.

Отначало изглеждаше, че двамата си подхождат и се разбират добре. Харесваха едни и същи неща, макар във връзките човек понякога да се преструва, че е така, за да угоди на партньора си. Всички го правим.

Същото важи и между приятелите. Аз не си падах по Луси, но се преструвах, че я харесвам, за да угодя на Хопо. Тогава ходех с едно момиче от по-долния клас. Казваше се Анджи и имаше непокорна къдрава коса и привлекателна дребна фигурка. Не бях чак влюбен, но ме привличаше лековатият й маниер. При цялата лудница вкъщи се нуждаех от нещо подобно.

Няколко пъти излизахме четиримата заедно. Общителният характер на Анджи спояваше компанията, което ме устройваше напълно, защото аз самият не трябваше да полагам усилия. Ходехме на кино или по заведения, докато един уикенд Хопо не предложи нещо различно.

− Хайде да отидем на лунапарк.

Тогава всъщност бяхме на кръчма. Не в „Бикът“, защото бащата на Дебелия Гав никога не би ни сервирал бира. Тази се наричаше „Житният сноп“, чак в другия край на града, където съдържателят не ни познаваше, нито би дал пет пари, ако случайно узнаеше, че сме само на шестнайсет.

Беше месец юни, така че седяхме в градината на заведението, която всъщност представляваше малък заден двор с няколко паянтови маси и пейки.

Както Луси, така и Анджи реагираха ентусиазирано. Аз си мълчах. Не бях ходил в лунапарка от деня на ужасната злополука. Не че умишлено избягвах подобни атракции, просто не изпитвах нужда да ги посещавам.

Излъгах, разбира се. Беше ме страх. Предното лято дори се бях отказал от посещение в Торп Парк[7] под предлог, че имам разстроен стомах. Това донякъде бе вярно. Стомахът ми се обръщаше всеки път, щом си представех, че се намирам на такова място. Виждах единствено Елайза, просната на земята, полуотрязания крак и размазано до кости и хрущяли красиво лице.

− Какво ще кажеш, Ед? — стисна ме за коляното леко подпийналата Анджи и добави в ухото ми: — Ходи ли ти се? Ще ти дам да ме обарваш, докато се возим на влакчето на ужасите.

Идеята беше изкусителна (досега го бях правил само в недотам възбуждащата атмосфера на своята стая), затова неохотно се усмихнах:

− Разбира се. Звучи чудесно.

Изобщо не ми звучеше така, но не исках да изглеждам като бъзльо пред нея, а по някаква причина и пред Луси, която ме изгледа странно, сякаш четеше мислите ми.

Денят на панаира беше горещ. Точно както преди. Анджи също удържа на обещанието си. Обарването не ми донесе цялото удоволствие, което очаквах, но все пак излязох от влакчето на ужасите с осезаема издутина в панталоните. Тя бързо спадна, щом видях къде сме се озовали. Точно до въртележката.

По някаква причина я бях пропуснал преди — може би е била скрита от тълпата или пък умът ми е бил изцяло погълнат от късата, прилепнала поличка на Анджи и онова, което се криеше под нея.

Сега замръзнах, вторачен в пъстрите въртящи се седалки. От някакви тонколони гърмеше с пълна сила гласът на Бон Джоуви. Момичета пищяха от възторг, а служителят усърдно ги тласкаше.

Пищете, ако искате да се въртите по-бързо!

− Ей — побутна ме отстрани Хопо, щом видя накъде гледам. — Добре ли си?

− Да, супер — кимнах, за да не се излагам.

− Защо не се качим и ние? — каза Луси, промушвайки ръка под неговата.

Произнесе го уж невинно, но и до днес съм сигурен, че таеше задна мисъл. Долових в тона й неискреност. Хитрост. Тя знаеше. И й доставяше удоволствие да ме измъчва.

− Нали щяхме да ходим на Колелото на смъртта — възразих.

− Можем да идем там и после. Хайде, Еди. Ще бъде забавно.

Мразех, когато ме нарича Еди. Еди беше детинско име. На шестнайсет предпочитах да се обръщат към мен с Ед.

− Тая въртележка е тъпа — свих рамене. — Но щом ви се дават пари за нея, нямам нищо против.

Луси игриво се обърна към Анджи.

− А ти какво ще кажеш?

И двамата чудесно знаехме какво ще каже Анджи.

− Щом всички сте навити, аз съм лесна.

За първи път съжалих, че е така. Прииска ми се тя поне веднъж да покаже гръбнак, характер. Да не се пуска толкова лесно на другите.

− Чудесно — ухили се Луси. — Да вървим.

Наредихме се на опашката. Сърцето ми препускаше, усещах дланите си потни и лепкави. Струваше ми се, че ще повърна още преди да съм се качил на въртящите се седалки.

Дойде нашият ред и аз помогнах на Анджи да се качи, мъчейки се да изглеждам като безстрашен кавалер. Но щом поставих крак върху разнебитената дървена платформа, спрях. Нещо се бе появило в самия край на полезрението ми. Съвсем смътно, но достатъчно, за да ме накара да се обърна.

Край влакчето на ужасите стоеше висока, слаба фигура. Цялата облечена в черно. Прилепнали черни дънки, разпасана риза и широкопола черна каубойска шапка. Беше с гръб към мен, но така дори по-добре виждах дългата белезникаворуса коса, падаща над врата.

Още ли си с мен, Еди?

Абсурдно. Невъзможно. Нямаше начин това да е господин Халоран. Той бе мъртъв. Погребан. От друга страна, същото важеше и за Шон Купър.

− Ед? — погледна ме озадачено Анджи. — Добре ли си?

− Аз…

Вдигнах бързо глава към нея, после се извърнах в обратната посока. Високата фигура се бе размърдала. Видях тъмната й сянка да изчезва зад ъгъла.

− Извинявай, налага се да свърша нещо — казах и скочих от въртележката.

− Ед! Не можеш просто да избягаш!

Ако тя изобщо бе способна да се гневи, това бе един от тези случаи. Близостта ни от влакчето на ужасите надали скоро щеше да се повтори, но в момента си имах по-сериозен проблем. Трябваше да вървя. Трябваше да разбера.

− Съжалявам — избъбрих и закрачих през навалицата. Докато стигна мястото, където бе стояла фигурата, тя вече се изгубваше зад сергиите с балони и захарен памук. Тръгнах по-бързо, разбутвайки хората. Те цъкаха с език и ме ругаеха, но не ме беше грижа.

Не знам дали вярвах, че привидението, което преследвах, е истинско, но това нямаше да е първото ми преживяване с духове. Дори като тийнейджър редовно проверявах вечер през прозореца дали Шон не се спотайва долу. Също се притеснявах, че всяка неприятна миризма може да предвещава допира на гниеща ръка върху лицето ми.

Минах покрай блъскащите се колички и кулата с падаща платформа — привличала цели тълпи навремето, а сега изместена от далеч по-големи и вълнуващи атракции. Вече настигах фигурата, когато тя внезапно спря. Аз се спотаих зад една количка за хотдог, наблюдавайки я как бърка в джоба си и вади пакет цигари.

Тогава осъзнах грешката си. Ръцете. Не бледи и с тънки пръсти, а кафяви и загрубели, с нащърбени нокти. Фигурата се обърна и аз се взрях в обветреното й лице. То беше покрито с отчетливи, сякаш изрязани с нож бръчки, с очи, дълбоко хлътнали сред тях, подобни на сини камъчета. Жълтеникава брада се спускаше от челюстта почти до гърдите. Това не беше господин Халоран, нито дори млад мъж, а някакъв стар циганин от панаира.

− Какво си ме зяпнал, синко? — прозвуча гласът му като чакъл в ръждива кофа.

− Аз, нищо… извинете.

Отдръпнах се и поех назад толкова бързо, колкото ми позволяваха сетните останки от накърненото ми достойнство. Щом се отдалечих достатъчно, поспрях и се помъчих да дишам нормално, да овладея вълните от гадене, заплашващи да ме погълнат. Накрая тръснах глава и вместо да повърна, от гърлото ми бликна смях. Никакъв господин Халоран, никакъв Тебеширен човек, а най-обикновен циганин, който навярно дори криеше плешиво теме под каубойската си шапка.

Щурава работа. Точно като шибаното джудже от филма „Не поглеждай сега“. Бяхме го гледали тайно у Дебелия Гав, защото бяхме чули, че Доналд Съдърланд и Джули Кристи действително „го правят“ пред камерата. Всъщност останахме разочаровани, защото не се виждаше почти нищо от Джули Кристи и твърде много от кльощавия бял задник на Съдърланд.

− Ед! Какво става?

Хопо се задаваше тичешком към мен, следван от двете момичета. Явно всички бяха слезли преждевременно от въртележката и Луси не изглеждаше никак щастлива.

Спрях да се смея, за да не ме помислят за побъркан.

− Стори ми се, че видях господин Халоран. Тебеширения човек.

− Какво? Да не се шегуваш?

− Не, сериозно — поклатих глава. — Но не беше той.

− Естествено — намръщи се Хопо. — Нали е мъртъв.

− Знам, но просто…

Огледах тревожните им озадачени лица и въздъхнах.

− Добре де, сбърках. Глупаво беше от моя страна. Сигурно е от жегата.

− Ела, да пийнем нещо — рече Хопо, все още притеснен.

Анджи от своя страна се поусмихна и ми протегна ръка. Бях простен. Твърде лесно. Както винаги.

И все пак я улових. С благодарност. И тогава тя попита:

− Кой е Тебеширения човек?

Скоро след това се разделихме. Предполагам, че не сме имали много общо, нито сме се познавали твърде добре. А може би аз вече съм бил младеж с твърде много история и емоционален багаж, нуждаещ се от по-специална личност, с която да го сподели. Вероятно затова толкова дълго останах заклет ерген. И досега не съм намерил своята половинка. Не знам дали ще я намеря някога.

След лунапарка целунах Анджи за довиждане и поех морно към къщи във все още душния следобед. Хората търсеха убежище от жегата в задните дворове и градините на бирариите, а улиците изглеждаха странно опустели. Рядко се мяркаха дори коли — никой не искаше да се пържи твърде дълго под нагорещените им тенекии.

Свърнах в нашата пресечка, все още леко замаян от случката на панаира. Чувствах се и доста глупав. Как можах да се поддам толкова лесно? Ама че идиот. Всичко бе просто игра на въображението. Поредната заблуда.

Минах по пътечката и бутнах входната врата. Татко седеше в любимото си кресло в хола, вперил празен поглед в телевизора. Заварих майка си в кухнята да приготвя вечерята. Очите й бяха зачервени като от плач. Странно. Тя никога не плачеше. Предполагам, че поне в това отношение се бях метнал на нея.

− Какво има? — попитах.

Мама избърса очи, но не си направи труда да ме уверява, че всичко е наред. Тя също и не лъжеше. Поне така си мислех тогава.

− Баща ти — промълви.

Сякаш можеше да е друго. Днес ме е срам да го призная, но по онова време го мразех заради болестта му. Заради нещата, които тя го караше да говори и върши. Заради кухия изгубен взор и всичко, които мама и аз трябваше да търпим. Като тийнейджър копнееш единствено животът ти да бъде нормален, а вкъщи животът с него бе тъкмо обратното.

− Какво е направил пак? — попитах със зле прикрита досада.

− Забрави коя съм — отвърна тя и очите й се наляха отново. — Занесох му обяда, а той за момент ме погледна така, сякаш не ме познава.

− О, мамо.

Притеглих я към себе си и я прегърнах с всички сили, сякаш можех да изцедя мъката и болката. Но в същото време се запитах дали пък забравата не носи добро.

Дали паметта не е истинският убиец.