Тебеширения човек

1986

Освен хорските къщи Гуен, майката на Хопо, чистеше още началното училище, общината и църквата.

Както обикновено, тя пристигна в „Сейнт Томас“ в шест часа в понеделник сутрин, за да измие и излъска вътрешността на храма преди първата служба в осем. Часовниците още бяха по лятното време и навън бе почти тъмно, когато доближи масивната дъбова врата, извади ключа и го пъхна в ключалката.

Ключовете от всички места, които чистеше, висяха на кукички в кухнята на дома й, снабдени с етикетчета със съответните адреси. Това не беше твърде умно, нито твърде сигурно, особено като се има предвид, че вечер тя често пушеше отвън край кухненската врата, а после забравяше да я залости. Цяло чудо беше, че никой още не се бе възползвал от този факт, за да краде.

За целта трябваше единствено да се вмъкне вътре и да вземе ключа за някоя къща, чийто собственици в момента отсъстват. След това примерно да влезе в нея и да задигне нещо дребно, което дори няма да се забележи — украшение или писалка от някое чекмедже. Предмет, който не е ценен и хората ще решат, че сами са дянали някъде. Да, това би могъл да стори човек, който обича да прибира неща.

Първото, което направи впечатление на Гуен тази сутрин, бе, че църковните двери са отключени. Но може би просто отецът бе дошъл преди нея. Понякога той ставаше рано и тя го заварваше вече вътре да репетира проповедта си. Едва когато закрачи по главния проход, си даде сметка, че нещо не е наред. Никак не е наред.

Вътрешността на църквата не беше достатъчно тъмна.

Обикновено пейките и амвонът в края на прохода представляваха плътни черни сенки. Сега те светлееха, изпъстрени с нещо бяло.

Гуен се поколеба и косъмчетата на врата й леко настръхнаха. Тя се опита да потисне страха, да се убеди, че просто въображението й прави номера. Прекръсти се набързо, потърси с ръка ключа за осветлението на стената и го щракна. Двата реда луминесцентни лампи на тавана — доста от които бяха за подмяна — забръмчаха, примигнаха и оживяха.

Гуен изпищя. Целият божи храм бе покрит с рисунки. Каменният под, пейките, амвонът, всичко. Накъдето и да обърнеше взор, виждаше десетки и стотици бели, тебеширени фигурки на човечета. Някои танцуваха, други ръкомахаха, трети бяха по-нецензурни. Мъже от чертички, с щръкнали пениси. Жени от чертички, с огромни цици. И най-лошото, обесници от чертички с примки около тънките шии. Беше нереално, ужасно, кошмарно.

Тя понечи да се обърне и побегне. Да захвърли кофата и бърсалката и да се понесе към изхода толкова бързо, колкото можеха да я носят бледите й, костеливи нозе. Ако го бе сторила, щеше да стане твърде късно. Но по някаква случайност се поколеба за секунда. И тогава чу звука. Едва доловим, безсилен стон.

− Ехо? Има ли някой?

Нов стон, малко по-висок. Стон на болка, който не можеше да пренебрегне.

Тя се прекръсти отново, вече по-прилежно, и със залепнал за небцето език пое напред по прохода.

Откри го зад амвона. Свит на пода в ембрионална поза. Чисто гол, като се изключи свещеническата якичка. Някога бяла, сега тя бе обагрена в червено. Той бе удрян жестоко по главата. Още един удар, казаха по-късно докторите, е щял да го довърши, а сега му се бе разминало на косъм. Ако „разминало“ бе правилната дума.

Кръвта обаче не идваше само от главата, а също и от раните по гърба. От лопатките чак до седалищните части се точеха огромни назъбени линии, изрязани с нож. Едва след като кръвта бе почистена, хората разбраха какво представляват…

Ангелски криле.

Отец Мартин бе откаран в болница и закачен за всевъзможни тръбички и апарати. Очевидно мозъкът му също бе увреден и докторите трябваше да узнаят колко точно, за да преценят дали трябва да го оперират.

Ники отиде да живее при една от протестиращите, подкрепяли баща й — възрастна дама с накъдрена коса и очила с дебели лещи. Но не остана дълго там. Ден-два по-късно в града пристигна непознат автомобил. Яркочервен мини купър, облепен с множество стикери — Грийнпийс, Борба със СПИН, разноцветни дъги, ей такива неща.

Аз всъщност не го видях. Чух за това от Гав, който чул от баща си, който пък чул от някакъв клиент в бара. От колата слязла жена. Висока, с рижава коса, спускаща се почти до кръста й, облечена с дочени панталони и зелено войнишко яке. Като онези от Грийнъм Комън.[5]Оказа се обаче, че не е от Грийнъм Комън, а от Борнмът и че е майка на Ники.

Жива и здрава, а не мъртва, за каквато я имахме. Защото отец Мартин го бе казал на всички, включително и на Ники. Очевидно тя бе напуснала семейството, когато Ники е била съвсем малка. Защо, не се знаеше. Не ми беше понятно как една майка може просто да си тръгне. Но сега се бе появила отново и Ники щеше да остане при нея, защото нямаше други роднини, а баща й не бе в състояние да се грижи за нея.

Докторите извършиха своята операция и заявиха, че той ще се възстанови може би дори напълно. Но не бяха съвсем сигурни. Явно при травмите на главата нищо не се знае със сигурност. Вече можеше самостоятелно да седи на стол. Да яде, да пие и с малко помощ да ходи до тоалетната. Но не можеше — или не искаше — да говори и не беше ясно дали разбира какво му говорят другите.

Отведоха го в дом за хора, които не са съвсем наред с главата, за „рехабилитация“, както се изрази майка ми. Църквата пое разходите. За негов късмет, защото майката на Ники надали можеше да си ги позволи, дори да имаше желание.

Доколкото знам, тя нито веднъж не заведе Ники да го посети. Вероятно като един вид отмъщение за всички онези години, през което не й бе позволявал да вижда дъщеря си и я бе обявил за мъртва. Възможно е и самата Ники да не е искала да го вижда. Не бих я винил за това.

Единственият човек, който го посещаваше редовно, всяка седмица като по часовник, не принадлежеше нито към паството, нито към преданите му „ангели“. Това беше майка ми.

Така и не разбрах защо. Те се мразеха взаимно. Отец Мартин й бе казал и причинил ужасни неща. По-късно тя ми обясни:

− Тъкмо там е идеята, Еди. Да си добър човек, не означава да пееш псалми и да се молиш на някакъв митичен господ. Нито да носиш кръст на шията и да ходиш на църква в неделя. Добрият човек се познава по отношението към другите. Той не се нуждае от религия, защото дълбоко в себе си съзнава, че върши правилните неща.

− Затова ли го посещаваш?

Тя се усмихна странно.

− Не. Посещавам го, защото ми е жал за него.

Веднъж реших да я придружа. Сигурно не съм имал по-добро занимание. Или съм искал да прекарам малко време с нея, защото тя продължаваше да работи усилено и рядко се виждахме. А може би просто от нездраво детско любопитство.

Домът се наричаше „Света Магдалена“ и се намираше на десетина минути път с кола по посока на Уилтън. До него водеше тясна алея с дървета от двете страни. Изглеждаше красиво — голяма стара сграда с окосена морава отпред, по която бяха наредени бели масички и столове.

В далечния край имаше дъсчена барака, а край нея двама мъже в работни гащеризони — градинари, предполагам — се трудеха усилено. Единият буташе голяма бръмчаща моторна косачка, а другият режеше изсъхналите клони на дърветата и ги събираше накуп, за да бъдат изгорени по-късно.

На една от масичките седеше възрастна дама с рокля на цветя и живописна шапка на главата. Докато минавахме покрай нея, тя вдигна ръка и помаха:

− Много мило, че се отби, Фердинанд.

− На нас ли говори? — погледнах майка си.

− Не, Еди. Говори на годеника си.

− А, значи, той ще й идва на свиждане?

− Съмнявам се. Умрял е преди четиридесет години.

Спряхме на чакълест паркинг пред величествения главен вход. Вътре не беше каквото очаквах. Пак беше красиво или поне се бяха опитали да го направят такова, с жълто боядисани стени, картини и всичко останало. Но миришеше на болница. Характерният мирис на дезинфектанти, урина и вкиснато зеле.

Започна леко да ми се гади още преди да стигнем до преподобния. Униформена сестра ни отведе до дълга стая с много маси и столове. В единия ъгъл работеше телевизор. Пред него седяха двама души — много дебела жена, която изглеждаше полузадрямала, и млад мъж с очила и слухово апаратче. От време на време той скачаше, ръкомахайки, и викаше: „Нашляпай ме, Милдред“. Беше едновременно смешно и смущаващо. Сестрите не му обръщаха никакво внимание.

Отец Мартин седеше край френския прозорец, положил длани върху коленете си, с черти, безизразни като на манекен във витрина. Бяха го настанили така, че да гледа навън, към градината. Не знам дали той го оценяваше — просто бе вперил празен взор в далечината. Очите му изобщо не помръдваха при преминаването на хора, нито при виковете на очилатия млад мъж. Дори не съм сигурен, че примигваше.

Идеше ми да се обърна и да избягам. Мама седна и започна да му чете. Класическа книга от някакъв мъртъв автор. Аз постоях малко, а после казах, че искам да се разходя само колкото да се измъкна на чист въздух. Възрастната дама с шапката още седеше на моравата. Опитах да мина незабелязано покрай нея, но тя обърна глава.

− Фердинанд няма да дойде, нали?

− Н-не знам — заекнах.

Очите й се фокусираха върху мен.

− Аз те познавам, момче. Как ти беше името?

− Еди.

− Еди, госпожо.

− Еди, госпожо.

− Дошъл си да посетиш преподобния.

− Само придружавам майка си.

Тя кимна.

− Искаш ли да научиш една тайна, Фреди?

Понечих да я поправя, че се казвам Еди, но размислих. У нея имаше нещо плашещо отчасти може би поради факта че беше стара. Когато си малък, възрастните хора с тяхната провиснала кожа и костеливи ръце, изпъстрени със синкави вени, ти се струват леко чудовищни.

Тя ме повика по-близо с тънкия си, изкривен от артрита показалец. Нокътят му беше дълъг и пожълтял. Подвоумих се, но все пак пристъпих към нея. Кое дете не иска да узнае тайна?

− Отчето… ги води всичките за носа.

− Как така?

− Виждала съм го нощно време. Той е дяволът, но предрешен.

Останах разочарован. Дамата явно не беше с всичкия си.

Тя се облегна назад и смръщи чело.

− Аз те познавам. Да, познавам те.

− Казвам се Еди — припомних й.

Изведнъж тя ме посочи.

− Знам какво направи, Еди. Ти открадна нещо, нали?

− Не, не съм — подскочих.

− Върни го обратно. Върни го или ще накарам да те нашибат с камшик, малък негодник такъв!

Заотстъпвах, а тя продължи да вика подире ми:

− Върни го, момче. Върни го!

Хукнах колкото ми държат краката обратно към сградата с пламнали бузи и разтуптяно сърце. Мама още четеше на отец Мартин. Седнах отвън на стълбите и я изчаках да свърши.

Но преди това бързо оставих на мястото й малката статуетка, която бях взел от стаята с телевизора.

Всичко това беше по-късно. Много по-късно. След като полицаите дойдоха и едва не арестуваха татко. И след уволнението на господин Халоран от училище.

При други обстоятелства това щеше да е най-големият скандал в Андърбъри, клюката, която всички щяха да обсъждат. Но след удавянето на Шон Купър и нападението над свещеника умовете на хората се занимаваха с по-големи неща. Поне за известно време.

Ченгетата посетиха първо Хопо и майка му. Всички умирахме от нетърпение да узнаем какво е видяла. Естествено, вече знаехме какво се е случило. Новината беше във вестниците, а и ушите на децата чуват повече, отколкото възрастните предполагат. Но искахме истинските, кървави подробности.

− Бил е чисто гол, както майка го е родила — рече Дебелия Гав. Той черпеше най-достоверната информация, защото баща му държеше бара.

Намирахме се на площадката в парка, на пейката край квадратчетата за игра на дама. По-рано петимата винаги сядахме тук. Сега бяхме само трима.

Ники си бе отишла без дори да се сбогува, което ме натъжаваше, но трудно можех да й се сърдя — все пак баща й едва не беше умрял.

Железния Мики също престана да излиза с нас. Дебелия Гав няколко пъти ходи у тях да го търси, но всеки път майка му заявяваше, че той не може да излезе, и затръшваше вратата.

Според Гав това беше „миризляшка история“, защото Мики се мяркаше из града — както по магазините, така и в компанията на две по-големи момчета, Греъм и Пийт. Неприятни момчета, от онези, с които брат му движеше приживе.

Мен не ме беше грижа с кого излиза Мики, само се радвах, че вече не е част от компанията ни. Но Дебелия Гав бе близък с него и си личеше, че страда от липсата му. Стана по-мълчалив и не пускаше толкова често тъпите си шеги, което не беше изцяло лошо.

− Е, какво разправя майка ти? — подкачих Хопо, лапвайки един шумящ бонбон.

Той се озърна и се приведе поверително към нас.

− Ще ви кажа нещо, но ако обещаете да мълчите. Полицията иска никой да не знае засега.

Гав и аз кимнахме тържествено.

− Гроб сме.

− Мама каза, че когато го открила… навсякъде имало някакви странни рисунки.

− Рисунки? — наострих уши.

− Аха. Цялата църква била покрита с тях. Тебеширени фигурки на човечета с пишки и цици, а също и обесени. Направо й изкарали ума.

По гърба ми пропълзя хлад.

Оглеждай се за тебеширени човечета.

Дебелия Гав ме погледна.

− Какво ти става, Еди Мюнстер?

Нещо ме възпря. И аз не знам какво. Все пак това бяха моите приятели, моята банда, а тогава смятах, че приятелите си споделят всичко. Но от друга страна, Дебелия Гав, колкото и да беше забавен, верен и великодушен, не умееше да пази тайни. Също не ми се щеше да споменавам за рисунката на гробищата, защото трябваше да обяснявам защо не съм им казал още тогава. За капак си припомних и репликата на Хопо от същия ден.

Щом разбера кой е сторил това, ще го убия.

− Нищо — отвърнах. — Само дето ние рисувахме тебеширени човечета, нали? Дано ченгетата не си помислят, че е било наше дело.

Дебелия Гав изпръхтя.

− Егати тъпнята. Кой ще реши, че някакви хлапета са влезли и са строшили главата на свещеника. — Сетне лицето му се озари. — Бас държа, че са били сатанисти или нещо подобно. Поклонници на дявола. Хопо, майка ти сигурна ли е, че са рисували с тебешир, а не примерно с кръъъъв! — Той се изправи, сгърчи пръсти като хищна птица и нададе дълбок, зловещ смях: Ха-ха-ха-ха-хаааа!

После дойде време за училище и темата, макар и неприключена, бе отложена за момента.

Когато се прибрах у дома, заварих непозната кола, паркирана отпред. Татко седеше в кухнята в компанията на мъж и жена с безлични сивкави костюми. Лицата им бяха мрачни и недружелюбни. Той самият бе с гръб към мен, но по приведените рамене можех да отгатна изражението му — угрижено, със смръщени рошави вежди.

Не успях да видя повече, защото мама се появи отнякъде, затвори вратата на кухнята и ме дръпна по-навътре в антрето.

− Кои са тези? — попитах.

− Цивилни полицаи, Еди. — Тя не беше от онези, които подслаждат фактите.

− Наистина? Какво търсят тук?

− Искат да зададат на татко ти и мен няколко въпроса за отец Мартин.

Вторачих се в нея и сърцето ми заби по-бързо.

− Защо?

− Просто част от разследването. Разпитват много хора, които са го познавали.

− Не са разпитвали бащата на Гав, а той познава всички.

− Не се прави на голям умник, Еди. Иди да погледаш малко телевизия, докато ние приключим.

Мама никога не ми предлагаше да гледам телевизия. Обикновено това бе забранено, докато не си приготвя домашните.

− Исках да си взема нещо за пиене.

− Аз ще ти донеса. А сега върви.

− Всичко наред ли е? — настоях. — Да не би да мислят, че татко е виновен?

Тя поомекна и сложи ръка на рамото ми.

− Бъди спокоен, Еди. Баща ти не е направил нищо лошо. А сега бягай в хола. След малко ще ти донеса чаша сок.

− Добре.

Седнах на дивана и включих телевизора. Сокът така и не пристигна, но това бе последната ми грижа. След известно време полицаите си тръгнаха, но преди това ги чух да се качват по стълбите и да трополят из спалнята на нашите. Докато отиваха към колата, видях, че носят торба, пълна с нещо. Приличаше на купчина от дрехите на татко.

Оказа се, че той наистина се бе разхождал из града в нощта на нападението над свещеника, но бе стигнал само до местния бар. Бащата на Дебелия Гав свидетелства, че е бил там и е пил уиски почти до затварянето на заведението (татко рядко употребяваше алкохол, но когато го правеше, никога не си поръчваше бира като останалите, а само уиски). Бащата на Гав опитал да го заговори, но вечерта била натоварена, а освен това, по неговите думи, „му личало, че иска да поседи сам“. Все пак, той в един момент се поколебал дали да не спре да му сервира.

Татко нямаше ясен спомен какво е правил после, но знаеше, че е поседял на пейките в църковния двор, който се намираше на пътя към дома, за да си избистри главата. Някой го беше забелязал там към полунощ. Мама каза на полицаите, че се е прибрал към един часа. Те не знаеха кога точно е нападнат отец Мартин, но смятаха, че е станало между полунощ и три сутринта.

Не разполагаха с достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение, но след боя на партито на Гав и заплахите срещу мама спокойно можеха да го приберат за разпит, ако не беше намесата на господин Халоран.

На следващия ден той отиде в участъка и заяви, че същата нощ е видял баща ми заспал на пейката край църквата. Не можел да го остави там, затова го събудил и го придружил до дома, до самата порта на оградата. Това се случило между дванайсет и един. Отнело му близо четиридесет минути (макар разстоянието да беше само няколко пресечки), защото татко едва се държал на крака.

Също по него нямало следи от кръв, нито бил гневен или агресивен. Само пиян и малко потиснат.

Това напълно оневини баща ми, но за съжаление, повдигна също въпроси какво е правил самият Халоран навън по това време на нощта. Така всички узнаха за Момичето от въртележката.