Тебеширения човек

Две седмици по-късно

Странно е колко дребен изглежда животът ти, когато го оставиш зад себе си.

След четиридесет и две години съм си представял, че мястото ми на света ще е малко по-голямо, а отпечатъкът, оставен от мен във времето — малко по-значителен. Но не, както и при повечето хора, моето съществуване — поне материалната част от него — спокойно може да се побере в един камион за преместване.

Наблюдавам как вратите една по една се затръшват, а последните ми земни притежания се изнасят в надписани кашони. Е, почти последните.

Пускам на носачите усмивка, която се надявам да е свойска и сърдечна.

− Май приключихме, а?

− Да — отвръща по-възрастният от двамата. — Всичко е качено.

− Добре, добре.

Обръщам се назад към къщата. Табелата „Продадено“ се взира в мен обвиняващо, сякаш по някакъв начин съм се провалил, признал съм поражение. Смятах, че майка ми ще понесе по-тежко продажбата, но всъщност тя ми се стори дори облекчена. Също така отказа да вземе дори стотинка от парите.

− Те ще ти трябват, Ед. Да се устроиш, да поставиш ново начало. Всички се нуждаем от това понякога.

Помахвам след потеглящия камион и влизам обратно във вече бившия си дом.

Както животът ми изглежда смален сега, когато вещите ми са изнесени, така и къщата изглежда по-голяма. Въртя се известно време безцелно в антрето, сетне поемам нагоре по стълбите към своята стая.

На пода под прозореца, там, където е стоял скринът, има по-тъмно петно. Отивам до него, коленича и изваждам от джоба си малка отвертка. С нейна помощ повдигам разхлабените дъски. В тайника са останали само два предмета.

Внимателно изваждам първия — голяма пластмасова кутия. Под нея лежи вторият предмет — стара, сгъната раница. Не знам дали споменах, че мама ми я купи, след като изгубих на панаира чантичката за носене на кръста. Харесвах тази раница. Отпред имаше картинка с костенурките нинджа и беше далеч по-практична и удобна от чантичката. Също така ставаше за събиране на разни неща.

Носех я със себе си в онова студено декемврийско утро, когато отидох с колелото в гората. Сам. И аз не знам защо. Беше още рано, а и рядко ходех сам в гората. Особено през зимата. Може би съм имал предчувствие. В крайна сметка никога не знаеш кога ще се натъкнеш на нещо интересно.

А онази сутрин намерих нещо много интересно.

Буквално се препънах в ръката. След като преодолях първоначалния шок и се поразтърсих наоколо, открих едното стъпало. После лявата ръка. Краката. Торса. И накрая, най-важното късче от човешкия пъзел. Главата.

Тя почиваше върху малка купчина шума, вперила взор в свода от оголени клони. Слънчевата светлина се процеждаше през тях и пръскаше златисти петънца по земята. Коленичих до нея. Сетне протегнах ръка — леко потреперваща от вълнение — докоснах косата й и я отметнах от лицето. Белезите й вече не изглеждаха толкова страшни. Точно както господин Халоран със своята четка, Смъртта ги бе омекотила с хладната милувка на костеливата си ръка. Тя отново изглеждаше красива. Но тъжна. И изгубена.

Прокарах още веднъж пръсти по лицето й и после, почти без да мисля, вдигнах главата. Беше по-тежка, отколкото очаквах. И след като веднъж я взех, открих, че не мога да я пусна. Не можех да я оставя там, захвърлена сред ръждивите есенни листа. Смъртта не само я бе направила отново красива, тя я бе направила специална. И аз бях единственият, комуто бе дадено да я гледа. И да я задържи.

Внимателно, благоговейно я почистих от полепналата шума и я поставих в раницата. Там щеше да е на топло и сухо и нямаше да е нужно да се взира в слънцето. Не исках да се взира и в тъмнината, нито пък късчета тебешир да попаднат в очите й. Затова бръкнах с ръка и затворих клепачите.

Преди да си тръгна от гората, извадих един от тебеширите си и нарисувах указания към тялото, за да улесня полицията да я намери. Така останалата част от нея нямаше да бъде изгубена твърде дълго.

Никой не ме спря, нито ме заговори по пътя на връщане. Ако бе станало другояче, сигурно щях да си призная. Щом се прибрах, внесох раницата с безценната нова придобивка в стаята си и я скрих под дъските.

После, естествено, бях изправен пред проблем. Знаех, че веднага трябва да съобщя на полицията за тялото. Но ако ме попитаха за главата? Аз не умеех да лъжа добре. Ако се досетеха, че съм я взел? Ако ме тикнеха в затвора?

Тогава ми хрумна идея. Взех кутията си с тебешири и нарисувах човечета пред къщите на Хопо, Дебелия Гав и Мики. Нарочно размених цветовете, за да оплета конците. Никой да не знае кой стои зад рисунките.

Надрасках човече дори пред нашата врата и се престорих — пред самия себе си — че току-що съм станал и съм го открил. После яхнах колелото и отидох на площадката.

Мики вече беше там. Скоро се появиха и другите. Точно както бях очаквал.

Махам капака на кутията и се взирам вътре. Празните очни гнезда се взират в мен. Към пожълтелия череп още са полепнали няколко кичура коса, фини и крехки като захарен памук. По скулите едва се забелязват тънки резки там, където острият метал от въртележката някога се е впил в плътта й.

Тя не е почивала тук непрекъснато. След няколко седмици миризмата бе станала непоносима. Стаите на подрастващите момчета поначало миришат зле, но не чак толкова зле. Тогава изкопах дупка в най-далечния ъгъл на двора и известно време я държах там. Но после я върнах обратно. За да бъде близо до мен. В безопасност.

Протягам пръсти и я докосвам само още веднъж. Сетне поглеждам часовника си. Неохотно затварям капака, пъхвам кутията в раницата и слизам долу.

Слагам раницата в багажника на колата и струпвам отгоре й дрехи и багаж. Не очаквам да ме спрат и претърсят по пътя, но човек никога не знае. Може да се получи неловко.

Тъкмо се каня да седна зад волана, когато се сещам за ключовете. В агенцията за недвижими имоти имат един комплект, но съм възнамерявал да оставя и своите на новите собственици. Връщам се по чакълестата пътека до вратата, вадя ги от джоба си и посягам да ги пусна през пощенския…

Спирам на място. Пощенският…?

Мъча се да се сетя за думата, но колкото повече се напрягам, толкова повече тя ми убягва. Пощенският…? Проклетият пощенски…?

Представям си безпомощното, объркано лице на баща ми, вторачен в дръжката на вратата, неспособен да улови обикновената, но упорито изплъзваща се дума. Мисли, Ед. Мисли.

И тогава се сещам. Пощенският… отвор. Да, пощенският отвор.

Тръсвам глава. Ама че глупаво. Паникьосал съм се, това е всичко. Просто съм уморен и стресиран заради преместването. Умът ми е съвсем наред. Аз не съм като баща ми.

Пъхвам ключовете, чувам ги как падат със звън на пода, след което се връщам и се качвам в колата.

Пощенски отвор. Разбира се.

Паля двигателя и потеглям… към Манчестър и към своето бъдеще.