Тебеширения човек

2016

В известен смисъл, погребението на баща ми закъсня с няколко години. Човекът, когото познавах, бе умрял много по-рано. Останала бе само празната обвивка. Цялата му същност си беше отишла — топлотата, духовитостта, състраданието, дори шантавите му прогнози за времето. А също и спомените. Това може би беше най-лошото. Защото какво сме ние, ако не сбор от своите преживявания, от онова, което сме събрали по житейския си път? Махнеш ли тях, остава само купчина плът, кости и кръвоносни съдове. Ходещ труп.

Ако има такова нещо като душа — в което още не съм убеден, — то тази на баща ми го бе напуснала дълго преди пневмонията най-сетне да убие стенещото трескаво тяло в стерилното бяло болнично легло — мършава, изпита сянка на едрия, силен баща, присъствал в моя живот още от раждането ми. Със срам трябва да призная, че тази черупка от човешко същество ми беше чужда и когато ми казаха, че е починал, изпитах не толкова скръб, колкото облекчение.

Церемонията в крематориума беше скромна. Само мама и аз, няколко приятели от списанията, за които той пишеше, Хопо с майка си и Дебелия Гав с неговите родители. Аз нямах нищо против. Не смятам, че за стойността на някого може да се съди по това колко души присъстват на погребението му. Повечето хора имат твърде много приятели, а и думата поначало се използва твърде свободно. Онлайн „приятелите“ например не са истински приятели. Истинските приятели са нещо различно. Те са винаги наблизо каквото и да стане. Те са хора, които едновременно мразиш и обичаш, но които са толкова неразделна част от теб, колкото и ти самият.

След службата всички се събрахме у дома. Имаше приготвени сандвичи и закуски, но повечето наблягаха основно на пиенето. Татко бе прекарал последната година и половина в болница и макар никога да не бях виждал къщата толкова пълна, сега ми се струваше по-празна отвсякога.

Мама и аз посещаваме крематориума на всяка годишнина от смъртта му, а тя ходи сама и по-често. Край малката плоча с неговото име винаги има свежи цветя, както и по някой ред, написан във възпоменателната книга.

Днес отново я намирам тук, седнала на една от пейките в градината. Времето е променливо и през сивите облаци, гонени от поривистия вятър, само на моменти пробиват слънчеви лъчи. Тя е облечена топло, със сини дънки и пухкаво червено яке.

− Здравей.

− Здравей, мамо.

Сядам до нея. Познатите очила с малки кръгли стъкла проблясват на носа й, когато се обръща към мен.

− Изглеждаш уморен, Ед.

− Нищо чудно. Беше дълга седмица. Съжалявам, че се е наложило да си прекъснеш почивката.

Тя махва с ръка.

− Не се е налагало. Сама реших. А и видиш ли едно езеро, все едно си ги видял всичките.

− Все пак благодаря, че се върна.

− Е, три дни с Митънс вероятно са били напълно достатъчни и за двама ви.

Усмихвам се с известно усилие.

− Ще ми кажеш ли какво не е наред? — поглежда ме тя така, както когато бях малък. Сякаш може да надзърне до самото дъно на моите лъжи.

− Клои си тръгна.

− Тръгнала си е?

− Взе си багажа, напусна, изпари се.

− Без обяснение?

− Да.

Аз и не очаквам обяснение. Всъщност пред кого ли се преструвам? Истината е, че все още се надявам да се свърже с мен. Или да влезе небрежно вкъщи, да си направи кафе и да ми разкаже лаконично, с игриво повдигната вежда къде е била. Карайки ме, както обикновено, да се почувствам дребен, глупав параноик.

Но тя не го прави. И откъдето и да погледна, не виждам друга причина за изчезването й освен очевидната. Че е една коварна млада дама, която ме е въртяла на пръста си.

− Никога не ми е допадало това момиче — казва майка ми — но все пак ми се струва нетипично за нея.

− На мен също. Но навярно просто не умея да преценявам хората.

− Не се вини, Ед. Някои хора са много добри лъжци.

Да, казвам си. Така е.

− Помниш ли Хана Томас, мамо?

− Ами… да, но каква е връзката?

− Клои е нейна дъщеря.

Очите й зад кръглите стъкла леко се разширяват, но тя запазва самообладание.

− От нея ли го научи?

− Не, от Ники.

− Говорил си с Ники?

− Отидох да се видя с нея.

− Как е тя?

− Вероятно по същия начин, както и преди пет години… Когато двете сте се срещнали и ти си й разкрила какво всъщност е станало с баща й.

Настава много по-дълго мълчание. Майка ми гледа надолу. Ръцете й са възлести и прошарени от синкави вени. Ръцете винаги ни издават. Нашата възраст. Нашите нерви. Нейните ръце можеха да вършат чудни неща. Да разплитат възелчета в разчорлената ми коса, да галят нежно бузата ми, да почистят и превържат ожулено коляно. Както и други работи — такива, които някои хора биха намерили за недотам приятни.

− Джери ме убеди да го направя — проговаря накрая. — Аз му разказах всичко. И след като си признах, ми стана по-леко. Той ме накара да осъзная, че Ники има право да узнае истината.

− А каква е истината?

Тя се усмихва тъжно.

− Винаги съм те учила да не съжаляваш за постъпките си. Човек взема решение по причини, които са правилни за момента. Дори по-късно да се окаже, че е сгрешил, трябва да живее с последствията.

− И да не поглежда назад.

− Именно. Но невинаги е толкова лесно.

Аз чакам. Тя въздъхва.

− Хана Томас беше уязвимо момиче. Водеше се по ума на другите. Имаше нужда от някого, когото да следва, да боготвори. За съжаление, попадна на него.

− На отец Мартин?

− Да. Една вечер дойде да ме види…

− Спомням си.

− Наистина?

− Видях ви да седите заедно в хола.

− Правилното беше да си запази час в клиниката. Трябваше да настоявам за това, но тя беше толкова разстроена, бедната. Не знаеше при кого да отиде, затова я поканих, направих й чаша чай…

− Макар да е била сред протестиращите?

− Аз съм преди всичко лекар. Не съдя другите. Тя беше бременна, в четвъртия месец. Боеше се да каже на баща си. И беше само на шестнайсет.

− Искала ли е да задържи бебето?

− И сама не знаеше какво иска. Глупаво, малко момиче.

− А ти какво я посъветва?

− Обясних й различните възможности, както правя с всяка пациентка. И разбира се, я попитах какво смята бащата.

− А тя?

− Отначало не искаше да разкрие кой е, но после всичко се изля от нея. Как тя и преподобният били влюбени, но църквата пречела на връзката им. — Майка ми поклаща глава. — Посъветвах я каквото можах и я изпратих малко по-спокойна. Но аз самата се разкъсвах от противоречия. А после, в деня на погребението, когато баща й нахлу и обвини Шон Купър, че я е изнасилил…

− Вече си знаела истината?

− Да, но какво можех да направя? Бях обвързана от лекарската тайна.

− И все пак си казала на татко?

Тя кимва.

− Той я беше видял да идва у дома и онази вечер му споделих. Едва го удържах да не отиде в полицията, в църквата… Искаше на всяка цена да разобличи отеца.

− И в крайна сметка го е направил?

− Когато счупиха прозореца ни с онази тухла, направо побесня. Скарахме се…

− Да, чух ви. Татко излезе навън и се напи.

Знам останалото, но я оставям да довърши.

− Инспектор Томас бил в бара заедно с няколко свои приятели. И баща ти, както бил ядосан и под въздействие на алкохола…

− Им е казал, че всъщност отец Мартин е обезчестил дъщеря му?

Мама кимва отново.

− Трябва да разбереш, че той не е можел да предвиди последствията. Че те още същата нощ ще нахлуят в дома на свещеника, ще го завлекат в църквата, ще го пребият и всичко останало…

− Имаш право. Разбирам.

Точно както и Гав не е можел да предвиди последствията, открадвайки колелото на Шон. Нито пък аз, оставяйки пръстена у господин Халоран.

− А защо сте си мълчали после? — питам. — И ти, и татко.

− Не разполагахме с никакви доказателства. А и Андрю Томас беше полицай…

− Значи просто сте вдигнали ръце? Оставили сте го да се измъкне?

Тя не отговаря веднага.

− Имаше и друго. Анди Томас и приятелите му са били пияни, настървени за кръв. Нямам съмнение, че тъкмо те са нанесли побоя над отец Мартин.

− Но?

− Онези ужасни рисунки и разрезите по гърба му… Трудно ми е да си представя, че са били тяхно дело.

Ангелски криле. В съзнанието ми изниква малката татуировка върху китката на Ники.

В памет на баща ми.

И друго, което тя ми е казала на раздяла в отговор на моя въпрос за рисунките.

− Татко бе привързан към своята църква. Единственото нещо, което обичаше истински. А рисунките са осквернили безценното му светилище. По дяволите боя. Рисунките са това, което го е сразило.

Потръпвам, сякаш ме обгръща лепкава, хладна пелена.

− Трябва да са били те — възразявам. — Кой друг би могъл да бъде?

− Предполагам. — Мама въздъхва. — Сбърках, Ед. Първо, че споделих с баща ти, а после, че премълчах кой всъщност стои зад нападението над отеца.

− Затова ли го посещаваш всяка седмица? Чувстваш се отговорна?

− Той може и да е бил лош човек, Ед, но всеки заслужава известна прошка.

− Няма да я дочака от Ники. Тя заяви, че не иска да го вижда преди погребението му.

− Това е странно — смръщва вежди мама.

− След всичко, което е преживяла…

− Не, не, имам предвид, че е странно, защото преди няколко седмици е имал друга посетителка.

− Коя?

− Персоналът каза, че била дъщеря му.

С възрастта светът около теб се смалява. Ставаш Гъливер в своя собствена Лилипутия. Помня дома „Света Магдалена“ като величествено старо здание. Палат, издигащ се в края на дълга, виеща се алея, заобиколен от обширни, старателно окосени морави.

Днес алеята е по-къса, а моравата е не по-голяма от квартална градинка, леко запусната и буренясала. Никъде не се вижда градинар, който да я поддържа. Старата барака се е килнала на една страна, а вратата й виси отворена, разкривайки ръждиво оборудване и няколко работни гащеризона, окачени на куки.

По-надолу, на мястото, където срещнах дамата със старомодната шапка, още стоят белите градински маси и столове от ковано желязо, оставени на волята на стихиите и нацвъкани от птичките.

Самата сграда също изглежда по-невзрачна, с ронеща се мазилка на стените и овехтяла дървена дограма, отчаяно нуждаеща се от подмяна. Като бивша примадона, бавно потъваща в забвение — подобно на някои от обитателите си.

Натискам звънеца на входната врата. След няколко секунди домофонът пропуква и се чува глас:

− Да?

− Едуард Адамс. За свиждане при отец Мартин.

− Добре.

Бравата избръмчава, аз натискам и влизам. Обстановката отвътре повече се доближава до моя спомен. Стените все още са жълти или по-скоро с цвят на горчица. Сигурен съм, че картините по тях са същите. Болничната миризма също се е запазила — на белина, урина и застояла храна.

Рецепцията в началото на коридора е празна. На бюрото има компютър с потрепващ скрийнсейвър и телефон с мигаща на него светлинка. Книгата за посетители лежи отворена. Доближавам крадешком и я отгръщам няколко страници назад. Плъзвам поглед по датите и имената…

− Мога ли да ви помогна с нещо?

Подскачам, а книгата се затваря с шумолене. В някой трилър вече щях да съм открил куп полезна информация, но това е реалният живот. В паметта ми се е запечатало само фантастичното име на един от пациентите — Уилъби Кас. Дори си го представям като стар паркетен лъв с фрак и монокъл.

Пред мен стои набита жена с каменно лице и прибрана на кок коса. Има страховит изкуствен маникюр и повдигнати вежди. Поне са повдигнати наистина, мисля си. Можеше и да са нарисувани.

− Здравейте — казвам. — Аз тъкмо… се канех да си напиша името.

− Канехте се, така ли?

Медицинските сестри имат същото изражение като майките. Такова, което говори: Не ме баламосвай, момче. Знам ти номерцата.

− Съжалявам, но книгата беше отворена на погрешната страница и…

Тя изсумтява презрително, прави крачка напред и я отгръща на днешната дата. Сетне бучва реда с лъскавия виненочервен нокът на показалеца си.

− Име. Пациент, при когото идвате. Приятел или роднина.

− Добре.

Вземам химикалката и попълвам своето име и „отец Мартин“. След секунда колебание добавям „приятел“.

Сестрата ме оглежда.

− Идвали ли сте тук преди?

− Не, майка ми обикновено го… посещава.

− Адамс. — В гласа й се появява нова нотка. — Разбира се. Мариан. Много добра жена. Всяка седмица идва да му чете през всичките тези години. — Челото й изведнъж се смръщва. — Тя е добре, нали?

− О, да. Всъщност малко е настинала. Затова дойдох аз.

Сестрата кимва.

− Преподобният е в стаята си, но е време за следобедната му разходка. Искате ли вие да го изведете?

Нямам такова желание. След като вече съм тук, самата мисъл да го видя, да бъда близо до него, ме изпълва с отвращение, но нямам особен избор.

− Разбира се.

− Право надолу по коридора. Четвъртата врата отдясно.

− Чудесно. Благодаря.

Тръгвам бавно, като влача крака. Целта ми не е била да го разхождам, а да разбера дали Ники го е посещавала. Не знам защо, но това ми се е сторило важно. Сега вече и сам не знам защо съм тук, освен за да продължа с главоблъсканицата.

Стигам до стаята. Вратата е затворена. Иде ми просто да се обърна и да се махна оттук, но нещо ме възпира. Нездраво любопитство може би. Вдигам ръка и почуквам. Не очаквам отговор, но ми се струва някак по-учтиво. След кратко изчакване отварям и влизам.

Останалата част от дома поне се мъчи да изглежда като уютно убежище за хора, чийто ум е безвъзвратно увреден. Тук такива опити няма. Помещението е голо и сурово. Няма картини по стените, нито ваза с повехнали цветя. Липсват каквито и да било книги, спомени, украшения. Само един кръст, окачен над оправеното легло, и библия на масичката до него. Прозорецът е стар, с маджунирани стъкла, които надали отговарят на съвременните стандарти за безопасност. През него се вижда неподдържаната ливада, простираща се чак до ръба на гората. Хубава гледка, стига да си в състояние да я оцениш — а в случая на отец Мартин надали е така.

Самият обитател — или онова, което е останало от него — седи в инвалиден стол пред малък телевизор в ъгъла. До него е поставено дистанционно, но екранът не свети.

Чудя се дали е заспал, но после виждам, че очите му са широко отворени и празни, както и преди. Неволно се сепвам. Устата му съвсем леко се движи, създавайки впечатлението, че разговаря със събеседник, когото само той може да види и чуе. Примерно Господ.

Насилвам се да пристъпя напред, после спирам неуверено. Чувствам се като натрапник, макар да си давам сметка, че преподобният надали забелязва присъствието ми. Накрая сядам неловко на ръба на леглото до него.

− Здравейте, отец Мартин.

Никакъв отговор. А и какво ли съм очаквал?

− Помните ли ме? Аз съм Еди Адамс. Синът на жената, която всяка седмица ви идва на свиждане въпреки… въпреки всичко.

Тишина, нарушавана единствено от хрипливото му дишане. Няма дори тиктакащ часовник — нищо, което да отбелязва минаването на времето. Но може би, когато си тук, това е последното, което ти е нужно. Да ти напомнят колко бавно се влачи то. Отвръщам поглед от вторачените му очи. Въпреки че вече съм възрастен, те все още ме смущават и плашат.

− Не сте ме виждали от дете. Бях десетгодишен. Приятел на Ники, вашата дъщеря. Помните ли поне нея? Що за глупав въпрос. Сигурен съм, че я помните. Някъде дълбоко вътре.

Замлъквам. Не съм имал намерение да казвам нищо, но сега, в негово присъствие, откривам, че всъщност искам да говоря.

− Баща ми също имаше проблеми с ума, но не като вашите. При него сякаш имаше пробойна и всичко изтичаше — спомени, думи. При вас, предполагам, е обратното. Всичко е заключено. Скрито. Но още си е там.

Другата вероятност, естествено, е паметта просто да се изтрива, да изчезва завинаги. Но не ми се вярва да е така. Мислите и спомените все трябва да отиват някъде. Тези на татко изтичаха, вярно, но мама и аз се опитвахме да попием каквото можем. Да ги съхраним вместо него. Да запазим най-ценните моменти в собственото си съзнание.

Но с годините и на мен ми става все по-трудно да ги възстановявам. Случките, нещата, които някой е казал, дрехите, които е носил, начинът, по който е изглеждал. Всичко това се размътва, износва се като стара фотография и колкото и да се мъча, не мога да спра този процес.

Обръщам се отново към преподобния и едва не падам от леглото на пода.

Той ме гледа право в лицето, а сивите му очи са ясни и проницателни.

Устните му се помръдват и от тях излиза тих шепот:

− Признай си.

Челюстта ми увисва, а по гърба ми полазват ледени тръпки.

− Какво?

Ръката му изведнъж ме сграбчва са китката. Като за мъж, неспособен от трийсет години да ходи сам до тоалетната, хватката му е удивително здрава.

− Признай си.

− Да си призная какво? Аз не съм…

Преди да успея да продължа, се разнася почукване на вратата. Отскачам назад. Коравите пръсти на преподобния ме пускат.

Една сестра надниква в стаята. Различна от предишната. Висока и светлокоса, с добродушно лице.

− Здравейте — произнася с усмивка. — Исках само да проверя как сте. — Усмивката й става напрегната. — Всичко е наред, нали?

Мъча се да изглеждам нормално. Последното, което ми трябва сега, е някой да натисне алармата и да ме изведат под конвой от сградата.

− Да, чудесно. Просто си бъбрехме. Е, по-точно, аз…

Отговорът я успокоява.

− Винаги казвам на посетителите да разговарят с пациентите. Това им се отразява добре. Може да изглежда, че не слушат, но разбират повече, отколкото им личи.

− Така е — кимам усърдно. — Баща ми имаше алцхаймер. Често реагираше на неща, които изобщо не предполагахме, че е разбрал.

− Вярно е. Има още много да учим за душевните заболявания. Не бива да забравяме, че те си остават хора, независимо какво се е случило с това тук. — Тя се почуква с пръст по челото. — Сърцето си остава същото.

Поглеждам крадешком към отеца. Очите му отново са вторачени в нищото, както преди. Признай си.

− Напълно сте права.

− След малко ще сервираме чай в общата стая — казва по-ведро тя. — Искате ли вие да го докарате?

− Да, разбира се.

Готов съм на всичко, за да изляза оттук. Улавям дръжките на стола и го избутвам навън през вратата. Тръгвам по коридора редом със сестрата.

− Май не съм ви виждала тук преди — отбелязва тя.

− Обикновено майка ми му идва на свиждане.

− О, Мариан ви е майка?

− Да.

− Тя добре ли е?

− Малко е настинала.

− Горкичката. Надявам се бързо да оздравее.

Влизаме в общата стая — същата, в която съм идвал с майка си преди трийсет години — и аз решавам да си пробвам късмета.

− Разбрах, че дъщеря му също го е посещавала наскоро?

− Така ли? — сестрата ме поглежда озадачено, но после бавно кимва. — А, да. Онзи ден наистина видях при него една млада жена. Слаба, с тъмна коса?

− Не — започвам. — Ники е…

Замлъквам.

Когато майка ми е споменала за дъщеря, машинално съм решил, че е била Ники. Но отец Мартин има и друга дъщеря. Клои. Клои е дошла да види баща си.

− Впрочем да — поправям се. — Същата.

− Не знаех, че му е роднина. А сега, ако ме извините, трябва да донеса чая.

− Разбира се.

Тя се отдалечава, а аз смръщвам вежди. Защо Клои ще посещава баща си? Заради своето ровене в миналото? И защо тъкмо сега?

Правя маневра със стола на преподобния и го спирам така, че да вижда телевизора, по който върви стар епизод от „Диагноза убийство“. Хрумва ми, че дори да си дошъл тук със здрав разум, гледането на подобни сериали всеки ден ще е напълно достатъчно, за да се побъркаш.

После над главите на гледащите телевизия пациенти забелязвам нещо друго. Отвън, край затворения френски прозорец седи крехка фигура, загърната в дебело кожено палто. Изпод лилавия й, несигурно крепящ се тюрбан се подават кичури бяла коса.

Дамата от градината. Онази, която ми каза тайната. Нима е възможно да е още жива? Това би означавало, че е прехвърлила деветдесетте.

Воден от любопитството, отивам и отварям едното остъклено крило. Времето е хладно, но слънчево и въздухът не е чак толкова хаплив.

− Здравейте.

Дамата се обръща. Ирисите й са замъглени от млечнобели пердета.

− Фердинанд?

− Не, аз съм Ед. Идвах веднъж тук много отдавна заедно с майка си.

Тя се навежда напред и присвива очи, при което кожата й се сбръчква като крехък кафяв пергамент.

− А, да, помня те. Момчето. Крадецът.

Понечвам да отрека, но какъв е смисълът?

− Точно така — казвам.

− Върна ли онова нещо обратно?

− Да.

− Браво на теб.

− Може ли да седна при вас? — посочвам единствения друг стол отвън. Тя се поколебава и кимва.

− Добре, но само за малко. Фердинанд ще дойде всеки момент.

− Разбира се.

Настанявам се до нея.

− Дошъл си да го видиш, а? — пита тя.

− Кого, Фердинанд?

− Не — поклаща нетърпеливо глава тя. — Преподобния.

Поглеждам през рамо към помещението, където той седи с отпуснато, безизразно лице. Признай си.

− Да. Навремето вие споменахте, че той ги водел за носа. Какво имахте предвид?

− Краката.

− Извинете?

Тя поставя върху бедрото ми белезникава, подобна на скелет ръка. Аз трепвам. Не обичам да ме пипат без покана дори и в най-задушевните моменти. А сега моментът не е такъв.

− Харесвам мъже с хубави крака. Като Фердинанд. Той има хубави крака. Силни крака.

− Разбирам. — Всъщност не разбирам нищо, но все някак трябва да поддържам разговора. — Какво общо има това с отец Мартин?

− Отецът? — Върху изражението й се спуска облак и почти мога да видя как съзнанието й се изплъзва от настоящето обратно към миналото. Тя дръпва ръка от бедрото ми и ме поглежда негодуващо.

− Кой си ти? Какво търсиш на мястото на Фердинанд?

− Съжалявам. — Ставам от стола. Още усещам върху кожата си допира на пръстите й.

− Иди да доведеш Фердинанд. Той закъснява.

− Отивам. Беше ми… приятно да поговорим отново.

Тя махва пренебрежително с ръка и аз се връщам в помещението. Сестрата, която ме е посрещнала на идване, стои наблизо и бърше устата на един пациент.

− Нямах представа, че познавате Пени — отбелязва.

− Запознахме се преди години, когато идвах с майка си. Изненадан съм, че още е тук.

− На деветдесет и осем е, но не се предава.

Силни крака.

− И продължава да чака Фердинанд?

− О, да.

− Това се казва истинска любов. Толкова години да очакваш годеника си.

− Не точно. — Сестрата се изправя и ме дарява с лъчезарна усмивка. — Според всички наши проверки името на покойния й годеник е било Алфред.

Крача бързо обратно към къщи. Вместо с колата съм дошъл до „Света Магдалена“ пеша. Ходенето е само половин час, а и имам нужда да си проясня главата. Макар че, ако трябва да съм честен, проясняването не ми се удава. Думи и фрази продължават да кръжат из съзнанието ми като снежинки в стъклена топка.

Признай си. Силни крака. Името на покойния й годеник е било Алфред.

Между всички тези неща има някаква връзка. Но аз не мога да подредя мислите си достатъчно, за да я уловя.

Вдигам яката на палтото си. Слънцето се е скрило, а на негово място са се настанили сиви облаци. Едва пет часът е, но сумракът вече напира като неучтив клиент, чакащ да заеме освобождаваща се маса.

Това някак ми напомня за деня, когато най-лошото дойде. Познатите околности и предмети са пропити от чуждо усещане. Сякаш съм пришелец в собствения си свят и през цялото време съм гледал нещата не както трябва. Не съм ги виждал правилно. Сега всичко изглежда по-твърдо, по-остро. Почти ми се струва, че ако се пресегна и докосна листото на някое дърво, то ще пререже пръстите ми.

Мястото, откъдето минава пътят, някога е било край на гората, но сега заобикаля ширнал се жилищен квартал. Установявам, че постоянно се озъртам през рамо и трепвам при всеки порив на вятъра. Единствените хора, които срещам, са мъж, водещ намусен лабрадор на каишка, и млада майка, бутаща детска количка към автобусната спирка.

Но не, това не е съвсем вярно. Един-два пъти ми се струва, че виждам нещо друго да се спотайва в сгъстяващите се сенки зад мен: за частица от секундата ми се мярва бледа кожа, широка периферия на черна шапка, развята бяла коса.

Прибирам се напрегнат и запъхтян, плувнал в пот въпреки ниската температура. Поставям вдървена ръка върху дръжката на вратата. Още не съм повикал ключар, за да смени бравата. Това може да почака. Първо искам едно питие. Не, нуждая се от питие. Не едно, а няколко. Влизам в антрето и се заковавам на място. Струва ми се, че чувам шум, но може да е просто вятърът или пък къщата припуква. И все пак… Оглеждам се наоколо. Нещо не е наред. Нещо се е променило. Долавям мирис. Лек аромат на ванилия. Женски. Нямащ място тук. И вратата на кухнята. Открехната е. Не съм ли я затворил на излизане?

− Клои? — извиквам.

Ехтяща тишина. Разбира се. Колко глупаво, Ед. Нервите ти са изопнати като струни на цигулка. Хвърлям ключовете си върху масичката. И едва не подскачам до тавана, когато ироничен глас провлачва откъм кухнята:

− Време беше.