Тебеширения човек

1986

Въпреки че беше най-едър и негласен лидер на бандата ни, Дебелия Гав всъщност беше най-малкият от нас.

Рожденият му ден се падаше в началото на август, точно по средата на лятната ваканция. Всички му завиждахме и особено аз, който бях най-голям. Моят рожден ден също се падаше през ваканция, три дни преди Коледа. Което означаваше, че вместо два свестни подаръка обикновено получавах по един „голям“, или два не чак толкова хубави.

Дебелия Гав винаги получаваше купища подаръци. Не само защото техните бяха богати, а и защото имаше безброй роднини. Чичовци, лели, братовчеди, баби и дядовци, прабаби и прадядовци.

Завиждах му и за това. Освен родителите си аз имах само една баба, която посещавах рядко, защото живееше далеч, а освен това беше и малко „куку“, както се изразяваше баща ми. Не обичах да й ходя на гости. Всекидневната й винаги бе твърде отоплена и задушна, а по телевизора се въртеше един и същ глупав сериал.

„Джули Андрюс е прекрасна, нали?“ въздишаше тя с навлажнени очи, а ние всички трябваше да кимаме и да казваме „да“, докато ядем размекнати курабии от ръждивата тенекиена кутия с препускащи еленчета отстрани.

Родителите на Дебелия Гав всяка година му организираха голямо парти. Този път щяха да правят барбекю, на което бяха поканили илюзионист, а по-късно щеше да има дори дискотека.

Мама сбърчи нос, щом видя поканата. Знаех, че не харесва особено семейството на Гав и веднъж я чух да казва на татко, че били парвенюта. Тогава още не знаех какво значи думата и реших, че ги подозира в някакво тайно извращение.

− Чак пък дискотека — изкоментира сега с тон, от който не ми стана ясно дали одобрява, или не.

− Звучи забавно — обади се татко от мивката, където миеше чиниите.

− Да, но вие не можете да дойдете — побързах да уточня. — Това е детски купон.

− Всъщност можем — посочи поканата майка ми. — Тук пише: „Добре дошли, родители. Носете си наденичка“.

Погледнах още веднъж и се намръщих. Идеята не ми се стори добра. Никак.

− Е, какъв подарък ще вземеш на Дебелия Гав? — попита ме Хопо.

Седяхме върху катерушката в парка, като клатехме крака и смучехме ледени близалки. Мърфи, старият черен лабрадор на Хопо, дремеше в сянката на земята под нас.

Беше към края на юли, почти два месеца след ужасния инцидент в парка и седмица преди рождения ден на Гав. Нещата се връщаха в обичайното си русло, което напълно ме устройваше. Не бях от момчетата, обичащи вълненията и неочакваните обрати. Още тогава, както и сега, предпочитах рутината. Дори на дванайсет, бельото в чекмеджето ми бе акуратно сгънато, а книгите и касетките ми с музика — подредени по азбучен ред.

Вероятно причината се криеше в това, че всичко друго у дома бе някак хаотично. Дори къщата ни не беше напълно довършена — още една разлика между моето семейство и тези на съучениците ми, повечето от които живееха в нови, спретнати и еднакво изглеждащи къщи с правоъгълни морави отпред.

Нашата беше викторианска, стара и грозна, вечно заобиколена от строителни скелета. Отзад имаше голяма, буренясала градина, до чийто край все не успявах да си пробия път, а в поне две от стаите на горния етаж през тавана се виждаше небето.

Мама и татко я купили с идеята да я постегнат, когато съм бил съвсем малък. Осем години по-късно, по моя преценка, тя все още се нуждаеше от доста стягане. Основните стаи бяха сравнително годни за живеене, но коридорите и кухнята бяха на гола мазилка. Освен това никъде нямаше килим или мокет.

Неремонтираната баня на втория етаж съдържаше праисторическа емайлирана вана с вечния паяк, дремещ в ъгъла й, една течаща мивка и стара клозетна чиния, чието чугунено казанче се пускаше с дълга верига. Душ нямаше.

За едно дванайсетгодишно момче това бе наистина конфузно. Не притежавахме дори електрическо отопление, а татко трябваше да цепи дърва отвън и да ги мъкне в къщата, за да разпалва огъня като през средновековието.

− Кога ще довършим къщата? — попитах веднъж.

− Строителните работи изискват време и пари — отвърна татко.

− Толкова ли нямаме пари? Нали мама е доктор. Дебелия Гав казва, че докторите били червиви с пари.

Той въздъхна.

− Обсъждали сме го и преди, Еди. Дебе… Гавин невинаги е прав за всичко, а и не забравяй, че моята работа не е така редовна или добре платена, както някои други.

Понякога не издържах и изтърсвах нещо от рода на: „Защо не вземеш да си намериш свястна работа?“. Но това само го разстройваше и гледах да не го правя.

Знаех, че татко се чувства гузен, защото не печели толкова, колкото мама. Между статиите за списанията се опитваше да пише и книга.

Нещата ще се променят, когато излезе първият ми бестселър — обичаше да казва с усмивка и намигване, все едно се шегува, но според мен тайно се надяваше един ден това наистина да стане.

Но то така и не стана. В един момент беше близо — знам, че литературни агенти се заинтересуваха от ръкописите му, а един дори се зае за известно време да го представлява. Но после работата се разсъхна. Всъщност, когато болестта започна да подкопава ума му, първото, което отне, бе най-обичаното от него — думите.

− Още не съм мислил за подарък — отговорих на Хопо, като засмуках по-усърдно близалката.

Лъжех, естествено. Бях мислил дълго и усилено, но проблемът при Дебелия Гав беше, че той си имаше почти всичко и трудно можеше да го изненадаш с нещо.

− Ами ти? — попитах.

Той сви рамене.

− Още не знам.

− Майка ти ще идва ли на партито? — смених леко темата.

Хопо направи физиономия.

− Може, ако не е на работа.

Неговата майка работеше като чистачка и човек често можеше да я види да обикаля из града на раздрънканата си таратайка, с багажник, пълен с кофи и бърсалки.

Зад гърба на Хопо Железния Мики я наричаше „мангалка“. Това ми се струваше малко жестоко, макар тя наистина леко да приличаше на циганка с разчорлената си прошарена коса и безформени рокли.

Колкото до баща му, никой не знаеше точно къде е, а и той не обичаше да говори за него, но явно бе напуснал семейството още преди години. Хопо имаше по-голям брат, но той бе постъпил в армията или нещо подобно. Сега като се замисля, една от причините да бъдем банда навярно е била, че никой от нас нямаше съвсем „нормално“ семейство.

− А вашите ще дойдат ли? — поинтересува се Хопо.

− Май да. Надявам се само да не досаждат много.

− Не бой се — махна с ръка той. — Все пак ще има и фокуси.

− Аха.

И двамата се ухилихме, после той каза:

− Искаш ли да обиколим магазините и да потърсим нещо за Дебелия?

Поколебах се. Обичах да се мотая с Хопо. Човек не можеше вечно да бъде нащрек и да постъпва правилно. Понякога трябваше и да се отпусне.

Хопо не беше най-умното хлапе, но си имаше характер. Не се мъчеше да се хареса на всички като Гав, нито да се променя според ситуацията като Железния Мики и аз го уважавах за това.

Ето защо се почувствах малко кофти, когато отговорих:

− Съжалявам, не мога. Трябва да се прибера, за да помагам на татко около къщата.

Това бе дежурното ми оправдание. Никой не се усъмняваше, че „около къщата“ има много неща за вършене.

Хопо кимна, довърши си близалката и хвърли обвивката й на земята.

− Е, няма проблем. Ще отида да разходя Мърфи.

− Добре тогава, до скоро.

− До скоро.

Той отметна кичура коса, увиснал над челото му, и се отдалечи, а кучето плетеше лапи подир него. Пуснах опаковката от своята близалка в кошчето и се упътих в противоположна посока, към дома. После, когато бях сигурен, че вече не може да ме види, направих обратен завой и тръгнах към града.

Не ми се нравеше да заблуждавам Хопо, но има някои неща, които не можеш да споделиш и с най-добрите си приятели. Децата също имат тайни, понякога дори повече от възрастните.

Давах си сметка, че от цялата банда аз съм най-захлупеният — зубрач и малко скучен. Обичах да колекционирам различни неща като марки, монети, колички. А също и други — мидени черупки, черепи на птици от гората, ключове. Учудващо е колко често се намират изгубени ключове. Нравеше ми се идеята, че мога тайно да проникна в нечий дом, макар и да не знаех кой е притежателят им, нито къде живее.

Грижех се много старателно за своите колекции и ги криех добре. Предполагам, че в известен смисъл ми е допадало чувството за контрол. Децата нямат много контрол върху съществуването си, но в случая само аз знаех съдържанието на своите кутии и само аз можех да добавям или да вадя неща от тях.

След панаира започнах да събирам все повече предмети — такива, които намирах или които хората оставяха наоколо (вече бях забелязал колко небрежно се отнасят те към вещите, сякаш не си даваха сметка, че трябва да ги пазят, ако не искат да ги изгубят завинаги).

А понякога — ако видех нещо, което непременно трябваше да притежавам — го вземах, без да си правя труда да плащам за него.

Андърбъри не беше голям град, но през лятото се пълнеше с цели автобуси туристи, най-вече американци. Те препускаха наоколо в своите пъстри рокли и торбести шорти, задръстваха павираните улички, взираха се в карти и сочеха с пръст сгради.

Освен катедралата имаше още пазарен площад, много ресторантчета и чайни, няколко бара, както и един лъскав хотел. На главната улица се редяха основно скучни бакалници, аптеки и книжарници. Но имаше и един огромен универсален магазин на „Улуъртс“.

Като деца „Улуъртс“ — или „Улис“, както го наричаха всички — бе абсолютно най-любимото ни място. В него имаше всичко, което пожелаеш. Безкрайни рафтове с играчки, от най-луксозните и скъпи до купища евтини пластмасови боклуци, от които можеш да напазаруваш цял тон и пак да ти останат дребни за дъвки и бонбони.

Имаше също и един гаден охранител на име Джимбо, от когото доста се бояхме. Той беше с бръсната глава и бях чувал, че под служебната униформа цялото му тяло било покрито с татуировки, сред които и огромна свастика на гърба.

За щастие, Джимбо не си гледаше добре работата. Прекарваше повечето време отвън на тротоара, където пушеше и се занасяше с момичетата. А това означаваше, че ако си ловък и бърз, можеше лесно да избегнеш вниманието му, стига да изчакаш нещо да го отвлече.

Този ден извадих късмет. Група тийнейджърки се мотаеха около телефонната кабина на няколко метра от входа. Времето беше топло и всички носеха мини полички или шорти. Джимбо се беше облегнал на вратата с увиснала цигара между пръстите, изплезил език почти до паважа, макар да беше поне на трийсет, а момичетата — само година или две по-възрастни от мен.

Пресякох улицата и с валсова стъпка влязох в магазина. Целият му разкош се разпростря пред мен. Отляво бяха насипните бонбони, които можеше да смесваш по желание, отдясно — касетките и грамофонните плочи, а точно напред — рафтовете с играчки. Усетих възбуждащ трепет, но нямаше за кога да спирам, за да му се насладя. Някой от персонала можеше да ме забележи.

Тръгнах целенасочено към играчките, като оглеждах редовете и преценявах опциите си. Твърде скъпа. Твърде голяма. Твърде евтина. Твърде тъпа. И тогава я видях — магичната топка с номер 8[3]. Стивън Гемъл имаше такава и веднъж я бе донесъл в училище. Аз мислех, че е страхотна, а бях сигурен, че Дебелия Гав я няма. Дори само това я правеше специална. Както и фактът, че бе последната, останала на рафта.

Взех я и се озърнах наоколо. После с едно бързо движение я мушнах в раницата си.

Доближих небрежно насипните бонбони, усещайки на гърба си тежестта на своята незаконна плячка. Следващата част изискваше значително самообладание. Взех едно пликче и започнах да го пълня с желирани червейчета, мечета и ягодки. После отидох на касата.

Дебела жена с огромна, къдрава изрусена коса претегли пликчето и ми се усмихна.

− 43 пенса, миличък.

− Благодаря.

Извадих монети от джоба си и й ги подадох.

Тя вече се канеше да ги пусне в чекмеджето, когато се намръщи.

− Не ти достига едно пени.

− Оо.

По дяволите. Бръкнах отново в джоба си, но там нямаше нищо.

− Ами… тогава най-добре да върна нещо. — Бузите ми пламтяха, ръцете ми се изпотиха, а раницата на гърба ми тегнеше като олово.

Изрусената дама ме погледна за момент, после се наведе напред и ми смигна. Клепачите й бяха целите набръчкани, като смачкана хартия.

− Не се притеснявай, сладурче. Ще се направим, че съм преброила грешно.

Грабнах пликчето.

− Благодаря ви.

− Няма нищо. Хайде сега, бягай оттук.

Нямаше нужда да ми повтаря. Шмугнах се обратно навън на слънцето, покрай Джимбо, който тъкмо довършваше фаса си и не ми обърна никакво внимание. Крачех все по-бързо по улицата, а възбудата и опияняващото чувство на успех се надигаха у мен, докато накрая не се впуснах в бяг чак до къщи, с идиотска усмивка на лице.

Бях го направил, и то не за първи път. Ще ми се да мисля, че иначе не съм бил лошо дете. Мъчех се да бъда добър, да не портя приятелите си и да не ги плюя зад гърба им. Дори да слушам мама и татко. В своя защита ще добавя, че никога не съм крал пари. Ако намерех нечий портфейл на земята, бих го върнал на собственика му заедно с всичките банкноти вътре (но може би с нещо друго липсващо, примерно семейна снимка).

Знаех, че постъпвам зле, но както вече казах, всеки си има тайни — неща, които е наясно, че не бива да прави, но въпреки това ги прави. Моята беше да вземам неща, да колекционирам неща. Като по ирония, само веднъж се опитах да върна едно от тях и тъкмо тогава се прецаках.

Денят на партито беше горещ. Сега ми се струва, че цялото онова лято е царяла адска жега, макар положително да не е било така. Един синоптик — истински синоптик, а не такъв като баща ми — сигурно би казал, че е имало и хладни периоди, дори облаци и превалявания. Но паметта е странно нещо, а когато си малък, времето тече различно. Три поредни слънчеви дни ти се струват като цял месец жега за някой възрастен.

Но по отношение на рождения ден на Дебелия Гав грешка няма. Тогава дрехите лепнеха от пот, седалките на колата изгаряха задника ти, а асфалтът направо се топеше.

− Ако така върви, няма да е нужно барбекю, за да се опече скарата — пошегува се татко, докато излизахме от къщи.

− Учудена съм, че не ни предупреждаваш да си вземем мушами за дъжд — подметна майка ми, като заключи вратата и дръпна два-три пъти силно бравата, за да я провери.

Тя изглеждаше красива в онзи ден, със синя рокля без ръкави и сандали с връзки около глезените. Синьото й отиваше, а на тъмната си коса бе сложила малка лъскава шнола, прибирайки бретона си встрани от челото.

Татко от своя страна беше все същият — с отрязани сини дънки, тениска на „Грейтфул Дед“ и кожени сандали на краката. Поне бе позволил на мама да му подреже леко брадата.

Къщата на Дебелия Гав се намираше в най-новия квартал на града, където семейството му се бе преместило едва преди година. Дотогава бяха живели в помещенията над бара. Въпреки че беше току-що построена, баща му я бе разширил още и сега тя имаше всевъзможни допълнения, които не се връзваха особено с първоначалния й вид, от рода на големи бели колони пред входа като в картинките за древна Гърция.

За капак сега бе украсена с множество балони с числото 12 на тях и с огромен, лъскав транспарант отпред, гласящ „Честит рожден ден, Гавин“.

Преди мама да успее да направи някакъв коментар, да изсумти или дори да натисне звънеца, вратата се отвори и на прага застана Дебелия Гав, издокаран с хавайски шорти, неоновозелена фланелка и пиратска шапка на главата.

− Здравейте, господин и госпожо Адамс. Здравей, Еди.

− Честит рожден ден, Гавин — отвърнахме ние в хор, като на мен ми се стори странно да наричам Дебелия така.

− Барбекюто е отзад — информира родителите ми той, а после ме сграбчи за ръка. — Ела да видиш илюзиониста. Невероятен е.

Дебелия Гав имаше право. Той наистина беше невероятен. Барбекюто също си го биваше. Имаше и всякакви игри, както и две кофи с водни пистолети. След отварянето на подаръците (при което моята магическа топка пожъна подобаващ успех) си направихме истинско водно сражение с останалите деца. Въздухът бе толкова сух и горещ, че не успявахме дори да прогизнем.

По едно време ми се доходи до тоалетната и ръсейки капки вода, се отправих обратно през двора. Възрастните стояха на малки групички, подрънкваха с чиниите си и пиеха бира от бутилки и вино от пластмасови чашки.

Изненадващо, бащата на Ники също бе тук. Не очаквах, че свещениците си падат по неща като партита и забавления. Все още носеше бялата си якичка, която блестеше на слънцето и се виждаше от километър разстояние. Мина ми през ума, че трябва да умира от жега с нея. Може би затова така се наливаше с вино.

Той говореше с нашите, което също ме учуди, защото те не бяха сред най-примерните му енориаши. Мама ме забеляза и се усмихна.

− Добре ли си прекарваш, Еди?

− Да — отвърнах. — Супер.

Тя кимна, но не изглеждаше много щастлива. Докато отминавах, чух татко да казва:

− Не мисля, че това е тема, която трябва да обсъждаме на детско празненство.

− Но тук става дума за живота на нашите деца — едва достигнаха до ушите ми думите на преподобния Мартин.

Това не ми говореше нищо, просто обичайните щуротии на възрастните. Освен това вниманието ми бе отвлечено от една позната фигура. Висока и слаба, покрита с тъмни дрехи и голяма широкопола шапка въпреки убийствената жега. Господин Халоран. Той стоеше в далечния ъгъл на двора, край статуя на малко момче, пикаещо в басейнче за птици, и бъбреше с неколцина майки и татковци.

Стори ми се леко странно, че родителите на Дебелия Гав са поканили учител на партито му, но може би просто се опитваха да го накарат да се чувства добре дошъл в града. Те си бяха такива. Освен това Дебелия Гав веднъж ми бе казал, че държат да познават всички, защото по този начин били наясно кой с какво се занимава.

Господин Халоран се озърна така, сякаш бе почувствал моето присъствие, видя ме и махна с ръка. Аз също вдигнах леко моята в отговор. Беше неловко — вярно, че заедно бяхме спасили Момичето от въртележката, но той си оставаше учител, а не беше яко другите да те виждат, че се поздравяваш с един учител.

Той като че ли прочете мислите ми, кимна едва и отново се обърна на другата страна. С благодарност, понеже вече и мехурът ми се пръскаше, забързах към къщата и влязох вътре през френския прозорец.

Всекидневната бе хладна и сумрачна. Изчаках, докато очите ми привикнат. Подаръците бяха разхвърляни навсякъде. Десетки и десетки играчки. Такива, каквито и аз бих искал за своя рожден ден, но знаех, че никога няма да получа. Огледах се завистливо… и тогава я видях. Средноголяма кутия, стояща точно в средата на стаята и увита в хартия с анимационни герои. Още неразопакована. Вероятно някой закъснял гост я беше оставил. Иначе нямаше начин Дебелия Гав да пропусне да отвори подарък.

Свърших си работата в банята, а на връщане спрях и размислих. След кратко колебание, грабнах кутията и я изнесох със себе си навън.

Децата се бяха пръснали на групички. Дебелия Гав, Ники, Железния Мики и Хопо седяха заедно в полукръг на тревата и пиеха безалкохолни — със зачервени лица, потни и щастливи. Косата на Ники беше разчорлена и още мокра. Капки вода блестяха и по ръцете й. За разлика от обикновено, носеше рокля, която й отиваше. Дълга и на цветя, скриваща част от синините по краката й. Тя вечно ходеше с ударени и ожулени места по себе си, веднъж дори я видях с насинено око.

− Ей, Мюнстер! — викна Дебелия Гав.

− Познай какво намерих.

− Да не си си намерил оная работа?

− Хаха, много смешно. Имаш неотворен подарък, ето какво.

− Няма начин, човече! Отворих ги всичките.

Протегнах напред кутията.

− Страхотно! — възкликна той и я сграбчи.

− От кого е? — попита Ники.

Той я разтръска и огледа опаковката.

− Не пише, но на кого му пука?

Сетне разкъса хартията и физиономията му помръкна. Всички се скупчихме около подаръка. Беше голяма пластмасова кофа с разноцветни тебешири.

− Егати тъпотията — изкиска се Железния Мики. — Кой ти ги е подарил?

− Откъде да знам, умнико? — сопна се Дебелия Гав. — Не виждаш ли, че няма етикет. — Той махна капака и извади един-два тебешира. — И какво ще правя с тях?

− Всъщност не е чак толкова зле… — започна Хопо.

− Не е зле ли? Това си е жива миризляшка история.

Стори ми се прекалено. Все пак някой си бе направил труда да ги купи, опакова и тъй нататък. Но Дебелия Гав беше леко превъзбуден от слънцето и захарта. Всички ние бяхме.

− Забрави. — Той с погнуса хвърли кофата на земята. — Да вървим да се попръскаме още малко.

Надигнахме от местата си, но аз оставих другите да минат напред, наведох се и тайно мушнах един тебешир в джоба си.

Едва се бях изправил, когато чух трясък и викове. Обърнах се, без да знам какво очаквах да видя. Вероятно че някой е изтървал нещо или че се е препънал и паднал.

Трябваше ми известно време да осъзная действителната гледка. Преподобният Мартин лежеше по гръб сред бъркотия от чаши, счупени чинии и пръснати бутилки с кетчуп. Държеше се за лицето и издаваше странен, мучащ звук. Над него се извисяваше рошава фигура по шорти и скъсана тениска, все още с вдигнат юмрук. Баща ми.

Мамка му! Татко бе нокаутирал енорийския свещеник.

Стоях като парализиран, докато той произнесе с неестествен, гърлен глас:

− Ако още веднъж заговориш жена ми, кълна се, че ще…

Но в какво точно се кълнеше не стана ясно, защото бащата на Дебелия Гав го дръпна встрани. Някой помогна на отеца да се изправи. Той бе пребледнял, а носът му кървеше. Бялата му якичка бе изпъстрена с алени петна.

− Нека господ ви съди за това — посочи с треперещ пръст родителите ми.

Татко взе да му налита отново, но бащата на Гав го държеше здраво.

− Стига, Джеф, зарежи.

Нещо пъстро се мярна покрай мен. Беше Ники, която притича и улови свещеника за ръка.

− Хайде, татко. Да си вървим.

Той се отскубна толкова рязко, че я накара да залитне. После все салфетка, попи кръвта от лицето си и като каза на майката на Гав: „Благодаря за поканата“, вдървено се упъти към къщата.

Ники хвърли поглед назад към градината. Ще ми се да мисля, че зелените й очи за миг срещнаха моите, че помежду ни е преминало някакво безмълвно разбирателство, но всъщност тя най-вероятно е искала просто да провери кой е забелязал суматохата (всички, разбира се), преди да последва баща си.

За кратко обстановката сякаш замря. Нямаше движения, нито разговори. После бащата на Дебелия Гав плясна с ръце и възкликна с плътен, сърдечен глас:

− Е, кой иска допълнително от моите гигантски наденички?

Надали някой още беше гладен, но хората закимаха, заусмихваха се, а майката на Гав усили леко музиката.

Усетих тупване по гърба и подскочих като ужилен. Беше Железния Мики, ухилен до уши.

− Леле, не мога да повярвам, че баща ти току-що преби свещеник.

Аз също не можех. Обърнах се с пламнало лице към Дебелия Гав.

− Страшно съжалявам.

− Сигурно се шегуваш — повдигна вежди той. — Беше адски яко. Това е най-хубавият рожден ден, който съм имал досега!

− Еди — доближи майка ми със странна, напрегната усмивка. — Ние с баща ти вече ще се прибираме.

− Добре.

− Ти можеш да останеш още, ако искаш.

Исках, естествено, но не ми се щеше останалите деца да ме гледат странно, а Железния Мики да продължава да навива едно и също, затова измърморих неохотно:

− Няма проблем, и аз ще дойда с вас.

Никога дотогава не бях чувал родителите си да се извиняват. Като дете обикновено ти си онзи, който го прави. Но във въпросния следобед и двамата се извиниха безброй пъти на майката и таткото на Дебелия Гав. Те от своя страна се правеха, че всичко е наред, и им отвръщаха да не се притесняват, но си личеше, че са леко ядосани. Все пак ни изпроводиха подобаващо, а аз получих пакет за къщи с парче торта, дъвки и други лакомства.

Веднага щом се озовахме навън, аз попитах баща си:

− Какво се случи? Защо го удари? Какво е казал на мама?

Но той само постави длан върху рамото ми.

− По-късно, Еди.

Идеше ми да закрещя, да се скарам с него. Все пак моето прекарване на партито бе провалено. Но не го направих. Защото в крайна сметка обичах родителите си, а нещо в израженията им ми казваше, че моментът наистина не е подходящ.

Затова оставих татко да ме прегърне, а мама ме улови за другата ръка и така тръгнахме заедно по улицата. След малко тя каза:

− Искате ли да си направим пържени картофки у дома?

− Да, супер — отвърнах аз с пресилена усмивка.

Това „по-късно“ на баща ми така и не дойде, но аз и сам разбрах какво се е случило. Когато полицията дойде, за да го арестува за опит за убийство.