Тебеширения човек

1986

Човек не си избира в кого да се влюби.

Така ми каза господин Халоран.

Вероятно имаше право. Вече знам, че любовта не е избор. Тя е импулс. Но може би понякога трябва да избираме. Най-малкото, да изберем да не се влюбваме. Да се борим с чувството, да се откъснем от него. Ако Халоран бе избрал да не се влюбва в Момичето от въртележката, сигурно всичко щеше да бъде различно.

Това се случи в деня, преди той да си тръгне завинаги. Аз се измъкнах от къщи и минах през целия град с колелото си, за да го посетя у тях. От небето, твърдо и сиво като бетонен блок, се ронеха студени пръски дъжд. Времето бе толкова мрачно и унило, че дори не успяваше да завали като хората.

Господин Халоран вече бе напуснал училището. Излезе официално съобщение и идеята беше всичко да мине без много шум. Но разбира се, ние всички знаехме какво става, както и защо.

Той бе посещавал Момичето от въртележката в болницата по време на възстановяването й. Беше продължил да я посещава и след изписването. Срещали се на кафе или в парка. Държали всичко в тайна и дълго време никой не забелязвал. Или поне те така си мислели.

Тя пребоядиса косата си по-светла, почти руса. Според мен цветът й си бе чудесен и преди, но може би е изпитала нужда да я промени, защото самата тя се бе променила. В началото дори някой да ги е видял, вероятно е решил, че Халоран просто е мил с нея. Тогава той все още беше герой.

Но после хората разбраха, че тя ходи вечер в дома му, а той също се промъква у тях, когато майка й отсъства. По тази причина и се бе озовал край църковния двор в онази нощ.

Нещата наистина се размирисаха, защото Елайза бе само на седемнайсет, а той — прехвърлил трийсетте, при това учител. Героичният му ореол се стопи и в града взеха да го наричат перверзник и педофил. Родителите ходеха в училище и разговаряха гневно с директорката. И накрая, макар да не бе сторил нищо незаконно, тя бе принудена да му каже да си върви. Заради репутацията на училището и „безопасността“ на децата.

Започнаха да се разпространяват истории как господин Халоран нарочно изтървавал гумички и моливи в клас, за да може да надзърне под полите на момичетата, или висял в часовете по физическо, за да зяпа краката им, или как веднъж в столовата опипал сервитьорката по гърдите, докато тя се навеждала да почисти масата му.

Нищо от това не беше вярно, но слуховете са като вируси. Те се множат и разпространяват с мълниеносна скорост и докато се обърнеш, всичко вече е заразено.

Ще ми се да можех да кажа, че съм се изправил в подкрепа на Халоран, защитил съм името му пред останалите деца, но не беше така. Бях на дванайсет и се намирах в училище. Смеех се на шегите за него и мълчах, когато го наричаха с епитети, или пускаха поредната скандална история.

С нищо не показах, че не им вярвам. Че Халоран е добър, защото е спасил Момичето от въртележката, а също и баща ми. Нямаше как да им разправя за красивите картини, които рисуваше, или за деня, в който ме отърва от Шон Купър. Нито как ми помогна да разбера, че човек трябва да се държи за нещата, които са му скъпи. С нокти и зъби.

Вероятно затова и отидох да го видя в онзи ден. Освен работата той трябваше да напусне също и къщата. Тя се наемаше от училището и новият преподавател, неговият наследник, щеше да се нанесе в нея.

Бях малко уплашен и притеснен, когато подпрях колелото си отвън и почуках на вратата. Дълго време никой не отвори. Вече се зачудих дали не е заминал, макар че колата му стоеше паркирана отпред. Накрая отвътре се чуха стъпки и господин Халоран застана на прага.

Изглеждаше променен. Открай време си беше слаб, но сега ми се стори направо изпит. С разчорлена коса, облечен в джинси и тъмна тениска, от която се показваха жилестите му ръце. Единственият цвят в тях бе този на синкавите вени, изпъкващи на фона на кожата, която, ако изобщо бе възможно, бе станала още по-бледа и прозрачна. Някакво странно, нереално създание. Тебеширения човек.

− Здравей, Еди.

− Здравейте, господин Халоран.

− Какво те води насам?

Добър въпрос, защото всъщност нямах ясна представа.

− Вашите знаят ли, че си тук?

− Ами… не.

Той леко се намръщи, после излезе навън и се озърна. Тогава не ми стана ясно защо, но по-късно разбрах. С обвиненията, хвърчащи срещу него от всички страни, последното, което му трябваше, бе някой да забележи как кани невръстно момче у дома си. За миг дори помислих, че ще ме пропъди, но после ме погледна и гласът му омекна.

− Хайде, влез. Искаш ли да пийнеш нещо? Мляко или сок?

Не бях жаден, но ми се стори неучтиво да откажа, затова отвърнах:

− Може, чаша мляко.

− Добре.

Последвах го в малката кухня.

− Заповядай, седни.

Отпуснах се върху един от разклатените чамови столове. Подът наоколо бе затрупан с кашони.

− Заминавате ли? — попитах малко глупаво, защото знаех, че е така.

− Да. — Той извади мляко от хладилника и провери датата на бутилката, преди да ми налее. — Отивам при сестра си, в Корнуол.

− О, смятах, че сестра ви е починала.

− Имам и друга, по-голяма. Казва се Кърсти.

− Разбирам.

Халоран постави млякото пред мен.

− Всичко наред ли е, Еди?

− Аз… исках да ви благодаря, задето помогнахте на татко.

− Не съм сторил нищо. Само казах истината.

− Да, но никой не ви принуждаваше, а ако си бяхте премълчали…

Не успях да довърша изречението. Това бе твърде тежко. По-тежко, отколкото си го представях. Не исках да бъда тук. Исках да си тръгна, но същевременно не можех.

Халоран въздъхна.

− Еди, всичко, цялата история няма нищо общо с теб, нито с баща ти. Аз и без това възнамерявах скоро да замина.

− Заради Момичето от въртележката?

− Имаш предвид Елайза?

− Извинете, да — кимнах и отпих от млякото си. Беше леко прокиснало.

− Решихме, че и двамата се нуждаем от свежо начало.

− Значи, и тя ще дойде при вас в Корнуол?

− Надявам се, че да. След време.

− Хората тук говорят лоши неща за вас.

− Наясно съм. Те не са верни.

− Знам.

Но той вероятно реши, че се нуждая от още убеждаване, защото продължи:

− Елайза е много специално момиче, Еди. Аз не исках да й причинявам неприятности, а само да й помогна, да бъда неин приятел.

− Защо тогава не останахте само приятели?

− Когато пораснеш, ще разбереш. Човек не може да си избира в кого да се влюби и кой ще го направи щастлив.

Но той не изглеждаше щастлив. Не и по начина, който се очаква от влюбените. По-скоро тъжен и някак изгубен.

Докато карах колелото към къщи, и аз самият се чувствах по същия начин. Времето като че ли отразяваше настроението ми. Мрачно и потискащо. Часовниците вече бяха върнати назад и още в три следобед денят започваше да помръква, губейки се в сивкав здрач.

Всичко изглеждаше безнадеждно променено. Бандата ни се беше разпаднала. Ники бе заминала при майка си в Борнмът, без дори да се сбогува. Мики дружеше с нови, неприятни момчета. Аз още движех с Хопо и Дебелия Гав, но не беше същото. Една група от трима носи своите проблеми. Аз харесвах Хопо, но понякога, когато отивах да го търся, той вече бе излязъл с Гав. Помежду ни се промъкна ново чувство — ревността.

Родителите ми също бяха различни. Мама започна да се прибира по-рано, а татко, напротив, имаше повече работа. Тя сякаш се поотпусна, докато той стана напрегнат и неспокоен. Може би заради цялата история с полицията или пък по друга причина изпадаше в разсеяни и раздразнителни настроения. На моменти го заварвах да седи и да гледа в пространството, като че ли чакаше нещо да се случи, без сам да знае какво.

Подобно усещане на затаено очакване бе надвиснало над целия ни град. Известна роля играеше и подозрението — полицията още не бе обвинила никого за нападението над отец Мартин и хората се взираха един в друг, чудейки се дали някой от съседите им не е способен на подобна постъпка.

Листата изсъхнаха, пожълтяха и накрая взеха да се ронят от дърветата. Всичко наоколо се съсухряше и умираше, нищо вече не беше свежо, цветно или невинно. Цял Андърбъри се бе затворил в своята прашна, унила капсула във времето.

Както се оказа, не бяхме чакали напразно. И когато бледата момичешка ръка се подаде изпод небрежно струпаната купчина шума, градът като че ли изпусна дружна, спарена въздишка. Ето, че се беше случило. Най-лошото бе дошло.

Само че отново грешахме.

Най-лошото дойде, когато разровихме шумата и открихме, че ръката не е прикрепена към тяло.