Вкусът на Рая

Моник Антоанет ди Веро — някой ден, много скоро, за мене ще се говори във всеки изискан салон на Ню Орлийнз.

По характер не ми допада кроткото занимание да си водя дневник, но се опасявам, че ако не опиша това, което възнамерявам да направя, ще се съсипя от вълнение.

Как мога да разисквам с родителите си блестящото бъдеще, което си представям? Те очакват в края на този месец да остана при тях у дома, да се омъжа за някой отегчителен, застаряващ съсед и да отчета някаква бройка внуци, които да припкат в свещеното имение на ди Веро.

Много скоро ще разберат, че плановете ми не са да остарявам изолирана в тяхната захарна плантация. Искам — не, аз се нуждая от събиранията, баловете и забавите. Желая да видя света и светът да види мен!

Защо само този единствен път в моя живот родителите ми отказват да задоволят моята потребност? Твърдят, че съм твърде млада и красива, за да бъда самостоятелна, но в действителност имат предвид, че моята женственост е извънредно много изразена. „Жената се нуждае от мъж, който да се грижи за нея“ — настоява баща ми, — нещо, което самият той рядко си е позволявал още от времето, когато се върна на плантацията.

До болка ми е ясно, че е необходим мъж, за да се отворят вратите на възможностите към този свят, но баща ми не е единственият около мен. Ако с него не изпълня своите желания, ще си намеря някой друг.

Обсъждах тази тема с моята нова американска приятелка, Сара Джейн Хокинз. „Ако се нуждая само от защита — й казах с надежда да я шокирам, — вероятно трябва да стана нечия любовница.“ Всъщност, считам, че не е разумно да обвързвам бъдещото си благосъстояние с нечий мъжки каприз. Особено щом баща ми е способен да го убие, с цел да ме върне в къщи.

Не, предполагам, че трябва да се съглася със Сара Джейн, че единствената ми надежда е да си намеря съпруг. Чудя се какво ли ще каже, когато научи кой е щастливецът?

Не че тя може да промени моето решение. Робърт Самнър е идеалният кандидат, толкова е привлекателен, че би завъртял главата на всяко момиче, и е повече от способен на дансинга. Родителите ми ще го харесат, тъй като има добри маниери, влиятелни връзки в обществото и е неприлично богат. Единственият му недостатък според мен е, че е ухажвал Сара Джейн Хокинз в продължение на години.

Честно казано, връзката на Робърт Самнър с плахата Сара Джейн си е било чиста загуба на време. Тя самата би потвърдила, че изглежда невзрачна и безжизнена в сравнение с моята ослепителна, покоряваща красота. Мога лесно да й го отнема, ако имам време, но не и когато моите глупави родители настоятелно ме дърпат към дома.

Единствената ми надежда остава Рейчъл.

Усмихвам се при тази мисъл, тъй като чувам как моята робиня си напява тихо в съседната стая, докато запалва свещите и приготвя настойка от любовно биле. С радост ще й преотстъпя леглото си, ако това може да освободи и развихри скрития й чар.

А утре, когато Сара Джейн украси със своята личност масата за чай, ще сервирам на Робърт Самнър чаша алкохол, смесен с настойката, което ще промени живота му.

Запомнете думите ми, и ги помнете добре — още преди края на тази година Моник Антоанет ди Веро ще бъде най-голямата красавица на Ню Орлийнз.

— Пристигнахме, мадам. Това е Ривърз Едж. Желаете ли да вкарам колата в двора?

Моника Райън тръсна глава. Най-после бе тук, макар и да не бързаше да откликне на поканата на леля си.

Хвърли поглед към шофьора и я прониза острият и ярък спомен за такситата, обслужващи многолюдния център на Ню Йорк. Колко лесно провлаченият провинциален говор прогонваше мисълта за небостъргачите и суетливата блъсканица и ненатрапчиво напомняше, че тук е Луизиана, където животът е по-ленив, по-бавен и ти се струва, че самият въздух те успокоява. Бризът съживяваше леко природата — от испанския мъх, покриващ дъбовете покрай алеята, до летаргичното квакане, долитащо от близкото блато. Връхлетя я топла струя от спомени за всичките горещи, безгрижни лета, които бяха стопили и погребали младостта й.

Чудеше се дали Дерек Самнър ще бъде тук, от което сърцето й лудо заби.

Представяше си как завареният син на леля й Джудит я увещава да продаде бащиното му имение. Би й се усмихвал, тази усмивка караше момичетата да вярват на всяка негова дума.

Моника твърдо реши да не мисли повече по този начин и потърси в портмонето си по-едри банкноти. Това бяха тайни мечти, съкровени терзания, а и коя ли жена бе склонна да си признае, че е толкова наивна, за да се подведе от една усмивка?

Напъха парите в шепата на шофьора, но избягна погледа му от огледалото за обратно виждане.

— Благодаря — промърмори тя. — Мога да продължа пеша.

— Алеята е дълга, мадам. Като виждам колко много ми платихте, преценявам, че ви дължа допълнително возене.

— Няма значение — настоя тя, като хвана непохватно дръжката на вратата. Винаги беше считала даването на бакшиш е мъчителен процес, както за даващия, така и за получаващия. — Така или иначе, нуждая се от малко разходка.

Сепна се, тъй като не желаеше да каже това. „Изтъквай килограмите, с които си отслабнала — съветваше я личният й диетолог, — и не обръщай внимание на това с колко трябва да отслабнеш.“

Особено ако се вземеше предвид как бе облечена. „Старомодни преоценени парцали“ — би нарекла Джудит плисираната й пола и обикновената й памучна блуза, но можеше да си позволи само тях с учителската си заплата. Поне дрехите й бяха нейни собствени, купени с лично припечелени пари.

„Върни се у дома — би прибавила леля й с покровителствена усмивка. — Трябва да се грижа за теб.“

Можеше ли някога да разбере, че независимо колко трябва да се скъпи и да спестява, Моника бе твърдо решила да се издържа сама?

Изглеждаше невъзможно. Въпреки че бе само с петнадесет години по-възрастна, Джудит с удоволствие играеше ролята на глава на семейството и се опитваше да направлява живота на племенницата си всецяло — да й избира дрехите, интерната, приятелките, — и при това с усмивка, със самодоволство от своята непогрешимост, с което Моника не успяваше никога да се пребори.

Както винаги, когато мислено й се противопоставяше, стомахът й се обади. „Аз съм прекалено сита, за да ям пак“ — изтананика си тя. Диетологът й поддържаше тезата, че трябва да яде, за да запълни празните места, и да използва храната като заместител на привързаността и любовта, но тя често се питаше дали това, че се храни, е единственият начин на изразяване на чувствата й, който Джудит й бе оставил.

Докато се измъкваше от таксито и затръшваше вратата, тържествено си обеща, че няма повече да се колебае. Този път щеше да защити женското си достойнство и щеше решително да й отказва.

Шофьорът като че ли се досещаше за всичко и й хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Бъдете внимателна — каза й той със същата загриженост, както преди да потеглят.

Тези прости думи на проявена учтивост я накараха да потрепери, въпреки горещото пладне.

Привлечен незнайно от какво, погледът й се плъзна към заблатената местност зад къщата. В миналото я избягваше и с радост изпълняваше заповедите на леля си да стои далече от нея, но днес несъзнателно приближи. Почувства нещо, което сякаш влезе в дробовете й и силно я разтърси. Все още стоеше на пътя, но вече чувстваше как тежкият, влажен въздух сгъстява мириса на загниваща растителност и излъчва неземен покой, който обгръщаше душата й.

Рязък звук прекъсна унеса й. Завъртя се и проследи как таксито забуксува, изкачи се и се озова на високия бряг. Почувства се глупаво от неволната си уплаха. Само след две секунди щеше да се втурне към шофьора с молба да я закара обратно в Ню Йорк.

„Забрави блатото — си каза тя и се обърна към къщата. — Вместо това се концентрирай върху тихата красота и онези зелени дъбове, очертаващи алеята.“ Знаеше, че не блатото предизвика у нея тази сценична треска. Всеки истински терапевт би заявил, че причина за страха й е по-скоро Джудит.

„Ела у дома и ми помогни да спасим Ривърз Едж“ — я беше помолила жената по време на вчерашния им телефонен разговор.

Обикновено не казваше повече, докато племенницата й не се отзовеше на повикването, но след като дълго бе живяла с нея, познаваше кога поставяше капани.

Да, това бе нечестно. Наистина можеше да бъде егоистична, небрежна и понякога дори жестока, но в края на краищата неизменно намираше начин да компенсира тези недостатъци. „Ние сме от едно семейство — припомняше й тя, като я прегръщаше, — единственото истинско семейство, което някога сме имали.“

Но можеха да поделят само любовта си към Ривърз Едж.

Моника отмести поглед от масивното имение, строено преди гражданската война, тъй като старият съкровен копнеж, скрит дълбоко в нея, я завладя и стопи трудно постигнатата й решителност. Господи, колко привързана беше към това място.

Къщата бе строена високо от земята, за да бъде предпазена от пороите. Под островърхия покрив имаше два етажа. Продълговатите прозорци и широките френски врати й придаваха отворен, приветлив вид.

Високи, стройни колони се издигаха от широките стъпала на покритата широка тераса, а други я подпираха в стратегическите точки. Приятелките на Джудит наричаха верандата „витрина на отминалата изящна епоха“, но за Моника човек трябваше да възпита семейството си тук, тъй като домът беше предназначен за смях и любов.

Ривърз Едж се оказа ахилесовата й пета, и за нещастие леля й го знаеше.

С нея смееше да спори единствено за реставрирането на къщата. Едва бяха положили съпруга й Джордж в криптата на фамилия Самнър, и тя се зае да ръководи цяла армия от работници. За кратко време смениха жалузите на всички прозорци и покриха с мраморни плочки превъзходните дъбови подове, а градината и пренебрегнатият белведер бяха разровени, за да построят плувен басейн и фонтан.

Според Джудит Самнър жилището демонстрираше общественото й положение, то бе витрина на нейните постижения, и в резултат на това свое виждане се оказа въвлечена в строителни реновации. Беше се сраснала с това място като гаража с петте коли в него.

За кратко време реставрацията придаде красив вид на Ривърз Едж, но сградата остана все така пуста и с незапълнени пространства, както през онзи дъждовен ден, когато Моника я видя за първи път. Това я потискаше, атмосферата на самота я караше да се чувства някак си виновна за смеха и живота, който бе отнела на залите. Сякаш й нашепваха, че не се нуждаят от италиански мрамор или от съкровища от далечни страни, а само от това да бъдат нечий дом.

А къде трябваше да бъде нейният дом? Всичките й мечти се въртяха около Ривърз Едж. Представяше си, че на това място ще има деца, много деца, катерещи се като маймунки по перилата на верандата. А на върха на широките й стъпала щеше да я чака съпругът й и красивото му лице щеше да засиява в приветствена усмивка, щом приближеше.

Лицето й потъмня, като се сети къде я бяха отвели мислите й. Нямаше надежда някога да изживее своя блян. Джудит щеше да завещае имуществото си на сина на починалия си съпруг и независимо от това какво си мечтаеше или правеше Моника, Ривърз Едж щеше да принадлежи на Дерек.

— Братовчедке! Пристигна ли най-сетне?

Вдигна поглед и се почувства така, сякаш някой й нанесе удар. На прага се бе изправил самият Дерек с ръце, пъхнати в износени къси панталони. Тъмно-русата му брада стърчеше необръсната, а слабото му, мускулесто тяло се подчертаваше от виолетова тениска. Усмихваше се както винаги, което й навяваше мисълта, че той я е чакал цяла вечност само за да я посрещне.

— О, виж ти — гласът му беше дрезгав от вълнение. Слезе бавно по стълбите и я хване за ръцете. — Изглеждаш превъзходно.

Думите му я предразположиха и тя с мъка се удържа да не направи реверанс. Беше висока сто седемдесет и пет сантиметра, имаше излишни тринадесет килограма и едва ли минаваше за знойна красавица, докато Дерек, с доброто си телосложение и тен, приличаше на калифорнийски сърфист.

— Надявах се, че ще дойдеш. — Той стисна ръцете й за по-убедително, движението му беше изискано, също както и гласът му. — Ах, скъпа, толкова време не сме се виждали.

Флиртът като че му беше вродено качество. Казваше „скъпа“ на всички момичета и трябваше да е много заслепена, за да го вземе на сериозно. Познаваше добре неговата леконравност, силно очарование и дяволита усмивка. Въпреки всичко, когато той се наведе да я целуне по бузата, можа само да се отдръпне, за да скрие червенината, бликнала от удоволствието.

Винаги правеше така, като запазваше особено тържествено изражение на лицето си. Но сега с безпокойство прокара ръка през изрусената си от слънцето коса и погледна през рамо към къщата.

— Не исках да бъда аз, но все някой трябваше да те предупреди.

— Да не би Джудит да е решила да продаде Ривърз Едж?

— Тя е болна. Много болна — поклати глава той.

— От какво? От нейния грип, който кара света да се върти около нея?

Погледна я тежко, лицето му стана още по-мрачно.

— Не и този път. Разболяла се е от рак на белите дробове.

За момент взе връх страхът, а след това избликна недоверието. Беше невъзможно. Поне за Джудит. Тази жена беше здрава като бик, за да бъде победена от нещо така обикновено като рака.

— Кой твърди това — доктор Мансън ли? Ще направим консултации при други. Ще опитаме и много лекарства и всевъзможни начини на лечение.

— Прегледала се е при всички познати лекари и те без изключение са единодушни. Остава й да живее най-много месец. — Присви рамене, обърна се и започна да изкачва стъпалата на верандата. — В най-лошия случай може би дори една седмица.

Виновни са само цигарите, мислеше си замаяно Моника. Хората винаги я предупреждаваха, че трябва да ги откаже. „Няма значение — казваше Джудит и махваше небрежно с ръка, — ще си намеря ново тяло. Бог знае, че съм достатъчно богата.“

— Най-добре е да се качиш горе и да я видиш — каза Дерек от прага, като придържаше вратата. — Очаква те.

— Но защо? Нали й казах, че няма да дойда.

— Но вече си тук. — Гласът му звучеше глухо. Странно, но беше така.

Гледаше го в очите и чак сега осъзна, че нямаше никаква представа какво се крие зад светлосиния им отблясък. „Какъв човек живее вътре в теб?“ — попита се тя.

Сведе поглед по загорялото му лице и правилен нос покрай гладко обръсната брадичка към приятната здравина на врата му. Долавяше как дъхът му гали бузата й и в един кратък миг си представи как той я придърпваше с безумна страст все по-силно в своята силна прегръдка.

Дерек се усмихна. Изненадана установи, че прекалено се е доближила до него, сякаш кръжеше като нощна пеперуда около мамеща светлина. След това с широка усмивка влезе покрай него в приемната.

Широкото помещение бе свързано с всекидневната, а изходът му водеше към кухнята и стаите за прислугата. Централно място заемаше широка, вита стълба, която отвеждаше към спалните на горния етаж.

Стилът на Джудит се бе проявил най-ярко на това място. Бели мраморни плочки скриваха дъбовия под, а великолепните перила от кипарисово дърво блестяха от няколкото слоя белоснежна боя. От тавана висеше полилей с имитация на полиран кристал, който подхождаше повече на средиземноморска вила, но не и на имение от юга. Неотдавна се бе върнала от Европа, си помисли със завист Моника и веднага съжали за това. Какво я засягаше как е подредила собствения си дом?

— Знаеш ли защо ме извика тук? — прокънтя гласът й в пустия коридор.

— Защо не се качиш да я попиташ? — Дерек, облегнат на рамката на вратата, й кимна към стълбите. — Свърши с нея и след това ела при мен. Време е и аз да ти кажа нещо.

Пусна чаровната си усмивка, от което чак краката й се подкосиха. Само господ знаеше каква идиотщина щеше да направи, ако в този момент не се бе появила частната секретарка на леля й, Еми Пиърсол.

— Къде, по дяволите, се загуби? — изстреля Еми към Дерек. — Знаеш ли тази възрастна жена какво… — Тя се стресна, като видя Моника. — О, извинете ме, мис Райън, не знаех, че сте тук.

Това бе очевидно. Едва сдържа усмивката си — много рядко можеше да се види как Еми Пиърсол излиза от кожата си.

Неловкото положение не трая дълго. Еми се спусна плавно по стълбата като някоя Мис Америка. Имаше всички природни дарби, които всяко момиче би желало да притежава. Костюмът й беше с професионална кройка, но я правеше секси в същото време. Косата й имаше рус оттенък и падаше свободно на раменете й, но въпреки това запазваше стилната си форма. Прекоси стаята, потрепвайки с токчета, и застана до Моника в поза толкова демонстративна, колкото и усмивката й, която се размаза по лицето й. В близост до дребничката й фигура Моника се почувства като северноамерикански лос.

— Каква приятна изненада — измърка Еми. — Засрами се, монополизираш господин Самнър, точно когато трябва да обсъдя един въпрос с него. Страхувам се, че трябва просто да ти го открадна. — Усмихна й се широко, но кратко, показвайки идеалните си зъби, и пъхна ръката си в неговата.

— Дойдох само да видя леля си — изчерви се Моника, като се обърна припряно — и вече тръгвах към нея.

С чувство на неприязън към себе си затича нагоре по скърцащите стълби. Какво нищожество бе, трябваше да остане и да докаже на Еми, а може би и на себе си, че хубавият външен вид не само не можеше да я унижи, но дори и да я впечатли. Беше два пъти по-умна и три пъти по-хитра от нея. Трябваше да покаже на Дерек, че понякога красотата представлява само обвивка на тялото.

„По-добре да си бях останала в Ню Йорк“ — помисли си тя пред вратата на стаята на леля си. Стомахът й отново се обади. „Аз съм прекалено сита, за да ям отново“ — изтананика си тя, почуквайки на вратата.

След няколко почуквания и отвори жена на средна възраст с бяла престилка и боне на главата. Упорита по военному, сестрата я накара да повтори няколко пъти името си, преди да й позволи да влезе.

— Мисис Самнър се нуждае от почивка — промърмори тя строго, — а не от непрекъснато движение навън-навътре.

— О, Фърджи, иди да обядваш — изропта леля й от спалнята, дрезгавият й глас едва скрибуцаше. — Изморих се да се въртиш около мен. Хайде, излез оттук. Махай се!

Сестрата сви враждебно устни, като се отдалечаваше. Моника остана сама в тясната всекидневна и почувства почти осезателно пищната и претрупана подредба от прецъфтели цветя. Вдишвайки влажния въздух, си спомни деня, когато се прощаваше за последен път с родителите си в отворените им ковчези.

Едва единадесетгодишна, й се наложи да извърви една безконечна Голгота, гонена от несгодите, на които животът я подлагаше. Моника гледаше белите, вкочанени лица и допирът до тях я стресна. Не беше възможно тези непознати да са били някога нейните мама и татко.

„Целуни ги за сбогом“ — бе настояла лелята и натисна главата й надолу. Чувството за гадене изпълзя до гърлото й и тя се отскубна, за да изтича навън и повърне в храстите.

Джудит й донесе мокра кърпа и избърса лицето й. „Не се страхувай, малката ми — й каза с монотонен, напевен глас тя и я залюля в прегръдките си. — Смъртта не винаги успява да победи.“

„Надявам се, че ти беше правата“ — мислеше си Моника, тъй като сянката на смъртта витаеше в стаята.

Опита се да омаловажи миналото, стремейки се да бъде силна духом за двама, и насила прекрачи прага на стаята.

Спря се, изненадана от промяната в обстановката. Нямаше и следа от френския провинциален стил. По-функционална стоманена пружина бе изместила богато украсеното легло с месингова рамка, а една конзола от близката хромирана стойка поддържаше всичките движещи се части.

Както постелята, така и прозорците бяха драпирани в бяло, а тежкият брокат беше пренебрегнат заради по-хигиеничната памучна тъкан. В ъгъла се открояваше кислороден цилиндър с приспособления, готов незабавно да влезе в действие, а няколко сребърни инструмента чакаха на поднос под стъклен похлупак, приготвени по същия начин за спешна употреба. Гърлото й пресъхна, като осъзна колко близо можеше да бъде фаталният край.

Но Джудит не се вълнуваше от близката си кончина или поне не го показваше. Облегната на възглавниците си, тя си оставаше кралица, управляваща придворните си. Направи жест на племенницата си да се приближи.

Моника се подчини автоматично и се сви при вида й. Беше видимо остаряла и изглеждаше на шестдесет, вместо на действителните си тридесет и девет. От ужасяващото измършавяване скулите й, правещи я привлекателна едно време, бяха като на скелет и кожата на лицето й се опъваше между тях жълтеникава и тънка като хартия.

Въпреки външната си слабост, в тъмнокафявите й очи искреше твърдост.

— Бързо, погледни в най-горното чекмедже — проскърца гласът й и тя посочи към тоалетната масичка в ъгъла. — Подай ми табакерата, преди онази стара мърморка да се е върнала.

— Цигара ли искаш? Но нали ти е забранено да пушиш?

— Защото е вредно за моето здраве ли? Не ставай глупава. Просто ми я дай, и то бързо.

В друг случай Моника би спорила, но какво увреждане можеше да се получи на този стадий на болестта? Освен това щеше да намери някой друг да й ги подаде.

Както ровеше из чекмеджето, видя книга с кожена подвързия. На избелялата й черна корица бяха щамповани с релеф инициалите М.А.В. Изглеждаше като дневник или личен регистър, но книжното тяло вътре липсваше. Леко озадачена, се пресегна към нея, но щом докосна грубата кожа, пръстите й изтръпнаха неприятно. Отскочи обезпокоена.

— Защо се бавиш, по дяволите? — изписка Джудит зад гърба й. — Тютюн ли садиш?

— Не намирам нищо… а, ето — смутолеви тя, обезсърчена от стреса, предизвикан от допира й до книгата. Прониза я като електричество, но в същото време и като ледена игла. Смутена, но решена да не се издава с нищо, се обърна с усмивка а ла Еми Пиърсол. — Беше под някакви шалове — излъга тя, мъчейки се да се съвземе, и приближи леглото. — Вероятно сестрата е опитала да ги скрие.

— Дай ми бързо една цигара. Имаш ли запалка?

Джудит запали и се отпусна назад усмихната от рядкото удоволствие да опита тютюневия вкус с устните си. Пое дълбоко дима и веднага започна да кашля сухо и неудържимо, а цигарата падна на леглото.

Моника я грабна оттам и я смачка в пепелника на нощната масичка, като заизтупва пепелта от одеялата.

— Стига си се суетила — изкашля Джудит между два спазъма. — За Бога, винаги ли трябва да бъдеш такава непохватна дебелана? Ще ми счупиш крака.

Думите й бяха жестоки, но в типично неин стил. Искрената им фамилиарност щеше да успокои Моника, ако съсухрената й ръка не я бе стиснала за китката.

Обзе я трепет, по-силен отколкото при докосването, тъй като видя омразния особен пръстен, който предизвикваше у нея непреодолим страх. Причината бе в изображението на две праисторически змии, увиващи се една около друга, като главите им се срещаха зъб до зъб.

За пръв път видя годежния пръстен на Джудит още много млада, на десет години, и откри само злини в тези лукави, извиващи се линии.

Преди да се омъжи за Джордж Самнър, Джудит се държеше като Юда, въпреки че живееше със семейството на Моника, която се отнасяше с нея повече като с любима по-голяма сестра, отколкото като с леля. Веднъж Моника нахълта в стаята на Юда по обичайния си начин, без да чука, но този път тя й изкрещя да излезе, като въртеше странния пръстен върху пръста си.

Пронизителните писъци продължиха и затова заведоха Юда в болница, но оттам по-късно се върна Джудит. „Нервна криза“ — споделяха хората шепнешком и Моника почувства, че това, което се бе пречупило в нея, и до днес все още не се беше оправило.

— Вземи го — предложи й го Джудит внезапно.

Слисана, Моника се опита да разтълкува загадъчната усмивка на леля си. „Джудит се нуждае от мен — си каза строго тя, потъпквайки импулса да избяга навън, — а аз съм единствена от нейното семейство.“

— Ето, сложи го.

— Не! — извика Моника. С огромен ужас осъзна, че Джудит й предлага пръстена. Едва се въздържа да не я плъзне по ръката. — Искам да кажа, че… не мога. Невъзможно ми е да приема такава ценност.

— Не ставай глупава, вземи го! — гледаше я напрегната Джудит. — Настоявам! — прибави по-ласкаво. — Хайде, искам да видя дали ти приляга.

Моника се засмя насила и скри ръце зад гърба си.

— Знаеш, че не нося пръстени. Никога не съм се интересувала от бижутерия. Освен това е твой. Задръж го поне докато…

— … умра? — закиска се Джудит. — Но именно това е причината да ти го дам. Да се предава на по-младите е обичай на нашето семейство. Нали не искаш да нарушиш традицията?

— Не, разбира се. — Беше съвсем объркана. Джордж Самнър й го беше подарил като годежен пръстен, следователно беше наследство на семейството на Дерек, а не на нейното. — Но… има много време, за да се грижиш на кого да го предадеш.

— Много време? — Джудит щеше да експлодира. — Споделила ли си превъзходното си мнение с моите лекари?

Моника се присви. Ракът би бил тежко изпитание за всеки, но за Джудит, свикнала отдавна на жалко, безпомощно съществувание поради приковаващата я болест, той бе истински кошмар.

— Когато му дойде времето, ще сложа твоя пръстен — обеща тя, но добави наум, че не би го направила независимо от задълженията си. — Но точно сега ми изглежда толкова… отблъскващ.

Джудит я погледна дълго и укорително, преди да върне пръстена на кокалестия си пръст.

— Добре, нека бъде по твоему — каза тя изморено и затвори очи.

Моника я обхвана разяждащо чувство за вина, тъй като още веднъж не бе подкрепила морално леля си, но точно когато стомахът й се обади, Джудит смени темата.

— Време е да си поговорим за бъдещето — каза внезапно тя.

— Вече имам своите планове и ги споделих с теб. — Моника се наежи. — Положих много усилия да получа висше образование. Държа на работата си и нямам намерение да се откажа от нея.

— Разбира се, че си работила много — каза Джудит с усмивка, потупвайки я по ръката. — Но ми кажи откровено, прави ли те щастлива грижата за чуждите хлапета? Никога ли не си се събуждала сутрин с желание да имаш свои деца?

„Какво цели?“ — помисли си Моника и отмести смутен и пълен със съмнения поглед. Никога не успяваше да скрие мислите си, също както и в момента.

Джудит продължи с мек и ласкав тон:

— Познавам те добре, момичето ми. Зная, че би дала всичко на света, за да притежаваш Ривърз Едж. Погледни ме в очите и ми кажи, че не е вярно.

— Какво искаш да кажеш? — Моника я погледна хипнотизирана.

Джудит се засмя, лицето й сияеше. Домогваше се до нещо, а Ривърз Едж беше примамката, с която щеше да улови Моника на въдицата си.

— Знаеш, че мога да ти завещая цялото имение.

— Ами Дерек? — Моника трудно си поемаше дъх и несъзнателно мислеше на глас. — Ще бъде ли съгласен?

— Предполагам, че да. — Джудит тържествуваше. — Особено ако стане твой съпруг.

— Мой какво?

— Съпруг. Баща на всички хлапета, които ти така много желаеш. Виждаш ли, сбъдват се всичките ти мечти!

Моника я прониза студена искра на унижение:

— Ти си го купила за мен, така ли?

— Недей да театралничиш. На Дерек не винаги му щрака пипето, но все пак е достатъчно умен, за да разбере преимуществата на такова съдружие.

— Не желая да бъда част от сделка, нито пък да встъпвам в „съдружие“ по твой каприз.

— Каприз ли? — Джудит я сграбчи за ръката и я стисна силно. — През живота си работих като черен дявол, за да не позволя на Дерек да превърне това място в някакъв провинциален клуб и игрище за голф. Сигурна съм, че ти би се борила със зъби и нокти, за да запазиш Ривърз Едж за мен.

— За теб ли?

— За спомена за мен. — Джудит отмести поглед, гласът й беше тих и далечен. — Не те моля за твърде много, нали? — Гърлото на Моника се сви при мисълта, че в най-скоро време леля й ще се превърне само в… спомен. Джудит продължи: — Освен това, какво значение има останалото, ако получиш всичко, за което си мечтала — тази къща, съпруг, деца — семейство. Твоята проклета работа дали струва колкото всичко това?

Моника отмаля. Учителското й място в едно частно училище не беше идеално. Но ако се откажеше от него и кажеше „да“ на бляскавото бъдеще, което Джудит й предлагаше, нямаше ли да изглежда поне малко като продаване на душата й? Тъй като любовта бе последното, което трябваше да очаква от женитбата. Направи грешката да повтори това на глас, но Джудит бе предвидила мисълта й и вече се смееше.

— Как можа да станеш на двадесет и четири години и да си останеш все така наивна? Любовта няма нищо общо с брака! Само изтъркаляй своя избраник няколко пъти по-продължително в сламата и той ще се залепи за теб. В действителност ти не се нуждаеш от повече.

Ако леля й имаше и най-бегла представа за сексуалните й фантазии относно Дерек! Моника бавно се изчерви. Сърцето й спря да тупка, като си представи как се приближава до красивото му лице с подкосяващата краката й усмивка.

— Сватбената церемония ще се състои в събота. — Джудит не й остави време да размисли. — Искам да те видя като невеста, преди да… — поколеба се, сякаш трудно намираше думите, — … преди да премина в отвъдното. Вече поканих отец Доринг да дойде в шест часа.

— Но аз още не съм казала „да“.

— Ще се съгласиш. — Отпусна се рязко на възглавницата и въздъхна със затворени очи, сякаш усилието да ги държи отворени я бе изчерпало. — Остави ме сега — прошепна тя, без да и даде възможност за какъвто и да било спор. — Нуждая се от почивка.

Моника се измъкна тихо от стаята. „Ще се съгласиш“ — още ехтеше в съзнанието и. Опита се да се концентрира върху живота си в Ню Йорк и своите приятелки и студенти, но Дерек се появи в коридора точно когато отвори вратата. Усмихна й се само веднъж и Моника веднага се предаде вътрешно: Започна да затваря много бавно вратата след себе си с надежда, че междувременно ще се успокои, но Дерек я обърна с лице към него.

— Не ме дръж в неведение — изпиваше я той с очи. — Кажи ми, че си казала „да“ и че скоро ще бъдеш моя жена. — Звучеше чудесно и скоро можеше да бъде истина.

— Вярно ли е — чу гласа си тя, — че наистина искаш да се ожениш за мен?

— Глупаво момиче, за кого смяташ, че си мислех през последната година? — Той се засмя и прокара нежно пръст по бузата й. — Не пиша писма на случайни познати, знаеш това.

— Но ти никога… — В двете писма, които бе получила, нямаше и намек за това. — Джудит ме попита първа.

— Тя ми каза да изчакам. — Отпусна ръка и отвърна поглед. — Предупреди ме, че ти не би повярвала в моите чувства и че би смятала, че искам само имението. — Тя се изчерви — Ах, братовчедке, трябва да знаеш, че не давам пет пари за това място. Обикнах те много преди да узная, че Джудит е на смъртен одър. Колко съм глупав, исках да внеса яснота в отношенията ни, но когато тя се разболя и реши да те омъжи на всяка цена, разбрах, че не мога да си позволя да чакам повече. — Той протегна ръце и когато тя ги хвана, я придърпа към себе си. — Никога не съм успявал да се изразя добре с думи. Може би просто трябва да демонстрирам чувствата си.

Дъхът на Моника секна, когато той се наведе и я целуна. Въпреки че лелееше за този миг от толкова отдавна, в нея нищо не трепна — нито пламенна страст, нито безумна жажда за още. „Може би е от шока, който преживях — мислеше си тя безрадостно. — Събитията се развиха толкова бързо.“ Усмивката му й вдъхна увереност.

— Ще бъдем славна двойка, братовчедке. Повярвай ми, голямото все още предстои.

— Ммм… да. — Сякаш някой друг отговори вместо нея. Защо се колебаеше? Не беше ли това всичко, което искаше от живота? — Предполагам. Искам да кажа „да“. Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Той се наведе и я целуна отново с нежност, която я разчувства.

— Ще уведомя Джудит — й каза, вдигайки глава. — Искам да знае, че си ме направила най-щастливия мъж на света.

„Славна двойка? Най-щастливият на света?“ — наблюдавайки го как влиза в стаята, тя се чудеше кога Дерек бе започнал да говори с клишета. Стомахът й се обади отново. Те прибързваха, но защо? Наистина, леля й бе болна, но волята й изглеждаше желязна, както винаги. Ако болестта можеше да бъде победена, Джудит щеше да го направи. Нуждаеха се от време, от много време — за да се оправи Джудит и за да се опознаят по-добре с Дерек. Когато той излезеше, щеше да му го каже.

Засмяна, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар, Моника се обърна към стълбите. В този момент вратата зад нея се отвори с трясък.

— Бързо, извикай лекаря — изкрещя Дерек. — Джудит умира!

— Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, Джералин. — Моника стискаше разсеяно телефона. Продължаваше да мисли за леля си, която агонизираше в спалнята на горния етаж. Джудит не почина от пристъпа преди няколко дена, но оттогава получи още няколко, които влошиха състоянието й до такава степен, че лекарите се съмняваха, че ще издържи до края на седмицата. — Зная, че ти казах, че сватбата ще бъде в събота — продължи Моника, — но се наложи да променим датата. Можеш ли да дойдеш утре?

Стонът, който чу, бе достатъчно красноречив отговор, но тя и без това знаеше, че най-добрата й приятелка нямаше да дойде. Всеки учител можеше да се откъсне от занятията си само ако бъдеше предупреден много преди това. В противен случай нарушаваше учебните планове, незавършените лекции го приковаваха към катедрата, да не говорим за непосилните цени на самолетните билети. Въпреки това й се помоли пак:

— Ще уредя престоя ти и ще ти платя билета. Искам да си до мене, Джер. Няма да е същото без теб.

— Знаеш, че бих пожертвала всичко, за да стана твоя шаферка — Джералин се поколеба, не знаеше как да възрази, усещайки безсъмнената паника на приятелката си, — но в продължение на няколко месеца подготвях пиесата за Великден — не мога да напусна децата точно сега. И защо утре, какво пречи да е в събота?

Моника направи пауза с цел да избегне истината. Не желаеше да разговаря за болестта на Джудит, би било прекалено грубо. Вместо това каза:

— Леля ми е побесняла, иска да ме види омъжена. Моника си представяше как изглежда Джералин — спокойна, практична, засукваща с пръст косата си, докато обмисляше дали да каже това, което й е на езика. Беше й предложила да живее в собствения й апартамент, намери й работа и диетолог, който да й помогне да контролира теглото си. Желанието й да извика Джералин не беше обикновено — имаше нужда от приятелството й.

Продължаваше да си мисли, че леля й се нуждаеше повече от нея в онази студена, стерилна стая.

— Не е ли това твоята сватба, Моника? — Обичайно Джералин решаваше да се изкаже. — Не трябва ли да решиш сама? Беше ми казала, че отиваш да кажеш „не“ на леля си, и въпреки всичко чувам само, че Джудит искала това или онова. Ами ти какво желаеш?

— Известни са ти моите чувства към Дерек.

— Тогава защо не говориш като щастлива и срамежлива булка? — Джералин винаги проявяваше проницателност.

— Имам много неща предвид. Тук е по-лошо, отколкото си мислех.

— Тя само те използва, Моника, както всеки път досега. Всмуква те обратно в живота, който предвижда ти да водиш, а ти й позволяваш.

— Не разбираш. Джудит е болна.

— Винаги оправдаваш тази жена. Това е грешката ти — прекалено си добросърдечна. Мислиш, че щом си и добра, и любезна, и щедра, то другите също трябва да бъдат такива. Е, добре, запомни от мен, около нас има истински мръсници, които се грижат само за собствения си кеф и хич не се интересуват кого ще наранят.

— Не съм наранена, защото ще се омъжа за човека, когото обичам. Ах, Джер, само се радвай за мен.

— Бих желала, но не звучи ли прекалено като детска приказка? Искам да кажа, че с едно махване на вълшебната пръчица злата мащеха изпълнява наведнъж всичките желания на бедната Пепеляшка. Лошо ли е да отстъпиш малко точно сега? За Бога, не бързай. Това е жизненоважно решение.

— Не се нуждая от време, за да разбера колко много обичам Дерек.

— Дерек или твоята безценна къща?

— Джудит е болна от рак на белите дробове — прекъсна я твърдо Моника, преди Джералин да навърже множество гневни думи помежду им. — Нямаме надежда, че ще доживее до края на тази седмица. — Другата страна замълча. — Зная, че ми мислиш доброто — прибави по-меко Моника, — но опитай да ме разбереш. Възможно е понякога Джудит да прилича повече на зла мащеха, отколкото на любяща леля, но тя е последната от моето семейство. Да се омъжа веднага, докато тя е жива да ме види, е най-малкото, което мога да направя за нея.

— Рак? — зяпна Джералин. — Господи, прости ми волнодумството!

— Трябва да направя това.

— Разбирам. Може и да не ти изглежда така, но аз ти вярвам, Моника. Каквото и да се случи, колкото и да си затънала, би направила и невъзможното. — Тя въздъхна. — Така че забрави каквото ти казах, съгласна ли си? Аз съм един егоистичен келеш и ти много ще ми липсваш. За мен девическата академия на Мюриъл Крайтън няма никога да бъде същата.

„Нищо няма да остане същото — помисли си развълнувано Моника — без преподавателските клюки, без ваканционните игри или тъжната юнска раздяла.“ Отсега нататък животът й щеше да се завърти около Дерек.

Всичките й мечти се сбъднаха. Тогава защо непрекъснато й повтаряха: „Бъди внимателна със своите желания“?

Жадуваше да пропътува през жиците и да се установи край Джералин с нейния здрав разум, но приятелката й вече се сбогуваше с нея, а след последното „Пази се“ със звучно изщракване всичко, което изглеждаше нормално и логично, изчезна.

След като постави слушалката на мястото, Моника се сети, че днес за втори път беше предупредена да се пази. Шофьорът на таксито изчезна от живота й с добро, дали щеше да бъде същото и с Джералин?

Огледа се и не хареса бялото, черното и хрома, с които Джудит бе проектирала кухнята. О, как й липсваше гарсониерата, въпреки пердетата от евтин памучен плат с глуповати шарки и тинестожълтите стени. „Само трябва да направя от това мой дом — настоя пред себе си тя. — Ще ми бъде лесно да декорирам отново, щом Джудит… когато тя…“ Не можеше да понесе мисълта за това.

Господи, беше гладна. Ненаситна! Щом погледът й падна върху трислойната фонданова торта, която отказа на обед, ръцете й се задействаха. Отряза си резен и даже не се затрудни да потърси чиния или вилица.

— Наистина ли имаш нужда от това?

Тя подскочи, страните й се зачервиха и изпусна тортата на масата, сякаш я опари по пръстите.

Дерек се бе приближил отзад, но тя не помръдна от смущение и не се обърна да го погледне.

— Ти си моето момиче — прошепна й на ухото.

Моника възнегодува. Добре си спомни, че той не се лиши от десерт. Но нямаше ли основание един страхотно изглеждащ младеж да помоли жена си да бъде по-елегантна? Беше й казал, че желаеше само най-доброто за нея. Завъртя я и повдигна брадичката й да го погледне, и усмивката му разтопи спотаилото се съмнение.

— Чух, без да искам, разговора ти по телефона. Няма ли да може да дойде твоята приятелка?

Моника поклати глава.

— Бяхме си дали обет, че ще минем през огън и вода, но ще присъстваме на сватбите си.

— Много лошо, че се е случило обратното, макар да не мога да кажа, че искрено съжалявам. Сигурен съм, че тя не одобряваше. Ако бяхте поговорили още няколко минути, щеше да те разубеди да се омъжиш за мен.

— Не беше съвсем така.

Той сви рамене, като че ли знаеше по-добре от нея.

— Исках да кажа, че ми беше много приятно да чуя как се застъпи за мен. Особено като каза, че обичаш Дерек. Никога досега не си произнасяла тези думи. Поне не пред мен.

Моника гледаше към земята — от една страна, поради своята тревога, но също и заради съмненията си. Опита се да каже нещо, но вместо това избухна в плач.

— Джералин преценява, че всичко става твърде внезапно, и е права, нали, Дерек? Имам предвид, че преди няколко дни ти и аз живеехме в различни светове. Как въобще ще се съберем заедно?

— Мислех, че ме обичаш. — Той се отдръпна със стиснати устни.

— Да. Знаеш, че е така.

Дерек продължи да се отдалечава и ръката й несъзнателно се протегна към него. Тогава я погледна с младежко изражение на объркване и болка.

— В такъв случай какво ще кажеш малко да си вярваме един на друг.

— О, Дерек — Моника се почувства ужасно, — разбира се, че ти вярвам. Това са само… не зная… може би предсватбени тревоги. Никога не съм го изпитвала преди.

Бързата му усмивка на облекчение си струваше усилията й. Приближи се и я прегърна.

— Ах, любима, зная, че е така, а непрекъснато усложнявам нещата. Само момиче, което ме обича, би се примирило да й предложат женитба в болничната стая на Джудит, без да има опора. Добре, не се тревожи за шаферката. Ако трябва, ще отида до Ню Орлийнз и ще наема една. Бъди сигурна, че ще направя най-доброто. Няма да се стискам за моето момиче.

— Няма нужда да се отива до града. Медицинската сестра на Джудит ще свърши работа. — Тя не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Фърджи? — Престори се, че го побиват тръпки. — Не, по-добре остави на мен. Вярвай ми, братовчедке, ще се грижа така любвеобилно за теб, че няма никога пак да плачеш.

Тя погали с ръка косата му, преизпълнена с нежност и любов, съзнавайки, че независимо от добрите му намерения беше по-вероятно тя да поеме грижите за него.

— О, Дерек, не те заслужавам.

— Наистина. — Усмихна й се и внимателно свали ръцете й. — Не и ако не се качиш горе да си легнеш като послушно момиче. Ще спиш сама през нощта? Така утрото ще дойде по-бързо.

— Предпочитам да съм с теб.

— През цялата нощ? Звучи съблазнително, но аз ще бъда долно влечуго, ако считам, че си се ангажирала с тези думи. — Усмивката му угасна. — Не бива да вгорчаваме навечерието на сватбата ни. — Целуна я леко по челото и си тръгна. — Освен това обещах на Хартли, че ще го взема от аерогарата в двадесет и два часа. Не може и двамата ни най-добри приятели да липсват утре, нали?

Моника се опита да не се намръщи. Никога не бе харесвала Хартли Бюфорд. Смяташе, че е разглезен, слабохарактерен и егоистичен, но нямаше как — бе дългогодишен приятел на Дерек. Двамата бяха родени практически по едно и също време и в нея се бе породила мисълта и че ще умрат едновременно.

— След минута се качвам да си легна. — Пръждоса го мислено към аерогарата. — Бих желала само да оправя бъркотията, която направих в кухнята.

Той се поколеба на вратата и я погледна особено. Мина й през ума, че може би ще й предложи помощта си, но се излъга — трябваше да го познава по-добре. Дерек се гордееше с липсата на умение за домашна работа. Сви рамене и й напомни да не се задържа до късно. Тя се усмихна, измърмори: „Да, разбира се“, но щом той напусна стаята, тя сграбчи парчето торта и го погълна лакомо.