Вкусът на Рая

Дру седеше пред писалището си и зяпаше през прозореца. Виждаше новата част на дигата и това го изпълваше с усещането за добре свършена работа. Бяха изминали три седмици от деня на надвисналото нещастие, тогава беше работил така, както никога през живота си.

„А от три часа се мъдря пред масата“ — помисли си с гримаса.

Наближаваше обяд, а още не бе съставил писмото. Не беше лесно да молиш приятел за заем. Да потисне гордостта си за него се равняваше по трудност на гълтане на гвоздеи, с такава мъка изливаше молбата си на хартия.

Особено след фарса с насипа. Познаваше добре Старгел и беше уверен, че старият му познайник имаше сърце от камък. Някой му бе платил за чувалите и лопатите. А единственият със средства, пари и мотивация беше Дарси.

В деня на бурята, която за малко щеше да разори фамилното имение, Дру установи, че бе готов на всичко, включително и да се моли на колене, но да не допусне изпадането в беда. Не просто спасяваше на наследството си или средствата за съществуване. Опасяваше се, че Ривърз Едж беше единственото, което задържаше Ники.

Беше видял с каква жар тя шеташе в къщата през последните две седмици, колко удоволствие и гордост получаваше от чистенето, възстановяването и украсяването на стаите с по-стари и създаващи уют мебели, извадени от тавана.

Огледа с усмивка подобренията в кабинета си. Бяха изчезнали отвратителните плюшени завеси. Вместо с тях, прозорците бяха украсени с леки зелени и бежови пердета, които пропускаха светлината, но не и горещината. Полиците бяха преподредени и почистени от прахта, върху тях имаше няколко вази с живи цветя, току-що откъснати от градината. Писалището му беше преместено точно срещу прозореца и останалото пространство бе използвано за плюшеното канапе, поставено в ъгъла, и два удобни стола пред камината.

Майка му би нарекла това „обличане на къщата за през лятото“, но независимо от термина кабинетът му бе придобил свеж вид. Всичко в Ривърз Едж беше подредено, навсякъде бяха поставени нови, чисти завеси, а подът бе излъскан и блестеше. За пръв път от дълго време насам къщата изглеждаше като истински дом.

— Зает ли си? — попита го Стивън внезапно.

Бе застанал на прага на вратата, слабото му тяло беше в поза, удобна за побягване дори и при най-малкия намек за отказ.

— С нищо, което не може да почака. — Опита да не поглежда към недовършеното писмо.

Момчето не би дошло, ако не се безпокоеше за нещо. Стивън пристъпи в стаята.

— Ники и аз… говорихме. Решихме, че трябва да го разисквам с теб.

„Беше ли му дошло времето? — помисли си леко разтревожен. — Какво трябваше да знае за секса момче на неговата възраст?“

— Не зная как да започна — поколеба се момчето. — Малко е особено.

Дру, сериозен, кимна с глава. Ако Стивън искаше да си поприказват — защо да не го направеха сега. Надигна се от писалището и го покани с жест на дивана. По-добре беше да разискват и да приключат с тази тема, независимо че и двамата се чувстваха неловко.

— Зная какво имаш предвид — каза на племенника си, като се разположиха. — На твоята възраст изпитвах същите чувства.

— Искаш да кажеш, че дядо ми също не е бил твой баща?

Дру почувства сякаш нещо го бодна в корема.

— Нещо не разбрах.

— Само си мислех… — Стивън замърда неспокойно. — … Трябва да ти кажа, че зная, че си моят истински баща.

Беше си задавал този въпрос в продължение на много години, а ето че днес момчето дойде само и хвърли в лицето му истината. Беше се изразило със сериозност като възрастен, без да издаде вътрешните си чувства. Дали се радваше или беше разочаровано?

Нещо повече — запита се как, по дяволите, беше узнало?

— Ники ли ти каза?

— Не, предишната ми мама.

Господин Самнър се размърда неспокойно, децата упорито виждаха в Моник две различни личности, а и той се поддаваше на тази тенденция.

— Каза ми го точно пред татко… — малчуганът се поколеба и изговори с труд: — … преди чичо Робърт да почине.

По дяволите тази Моник! Беше сложила непосилен товар на крехките детски плещи!

— Прав си да продължаваш да го наричаш „татко“. — Сграбчи го за раменете.

— И Ники мисли така. Каза ми, че съм щастливец, тъй като имам двама бащи и че ме обичат двойно повече.

— Права е.

Стивън сви рамене.

— След като татко разбра, повече не ме погледна. Понякога си мисля, че това беше причината да го заболи сърцето и да умре.

Дру го беше стиснал твърде силно за рамото и затова премести ръката си. В какво беше сбъркал Робърт, че си бе изкарал обидата и яда на това невинно дете?

Досети се каква бе причината — Моник.

— С нищо не си предизвикал смъртта му. — Замълча и опита да го успокои: — Твоят татко имаше сериозни проблеми.

Стивън сви рамене.

— Зная. Понякога се питам дали мама не беше виновна, задето го заболя сърцето.

Дру се почувства неловко, спомни си обвиненията на Байърз. Много пъти му се искаше да се изрепчи на жена си и да я накара да му разкаже какво се бе случило онази нощ на Робърт. Но бяха сключили негласно примирие, а и не беше съвсем уверен, че искаше тя да си спомни — рискуваше отношенията им да се върнат в началната точка. Освен това всеки път, когато чуваше смеха й или виждаше усмивката й, считаше за невъзможно да е извършила убийство.

Дори и да беше Моник.

Момчето имаше достатъчно грижи, не беше нужно да поема и част от товара на чичо си.

Погледна към Стивън, към сина си, и в душата му се противопоставиха хиляди емоции. Усети вина и разкаяние, тъй като момчето бе въплъщението на предателството към брат му. Почувства гняв към Моник и презрение към самия себе си. Подвоуми се, чудеше се дали и Елизабет не беше плод на безпаметната му, безрадостна страст.

Но най-отдолу се прокрадваше учудване, гордост, която разцъфваше все повече с всеки изминал момент. Каквито и да бяха обстоятелствата, човек не можеше да мечтае за по-добри деца.

А точно в този момент синът му се нуждаеше от успокоение.

— Ще можем ли да започнем отначало, как мислиш? Да забравим миналото и да продължим, сякаш винаги сме били баща и син?

Стивън се усмихна глуповато.

— Ще ми бъде трудно. Свикнал съм да те наричам „чичо Дру“.

— Надявам се, това няма да има никакво значение. Но трябва да знаеш, че съм много щастлив. В целия свят не бих могъл да намеря момче, към което да се обръщам със „синко“ с по-голяма готовност.

Стивън кимна. Продължаваше да е сдържан, явно и той изпитваше смесени чувства. Дру го притегли.

— Предполагам, че си доста възрастен за това, но нека те прегърна. Мисля, че с годините ще поправим нещата.

Детето го стисна в обятията си ентусиазирано, сякаш се бе отприщил бент от емоции.

— В миналото се случи така, че не бях около теб, сине. Но, ако имаш някакъв проблем, нещо, за което се налага да поприказваме, ела при мен!

— Бих желал.

Погледна снизходително към момчето и се изпълни с гордост. Беше негова плът и кръв, завещанието му към света, надеждата му за бъдещето.

Стивън вероятно успя да проследи бързия му поглед, който хвърли към писалището, и неочаквано се извини и си тръгна.

— Сега съм зает — съгласи се Дру, — но може би след вечеря бихме могли да изиграем партия шах тук, в кабинета ми, по мъжки.

Ответната широка усмивка беше повече от награда.

— С удоволствие, чи… татко.

Дру разроши косата му с ръка и го изпрати до вратата. Видя Ники, която вардеше отвън с парцал за бърсане на прах.

— Аз, ъ-ъ… тъкмо отивах до килера. — Не можа да намери думи, обърна се и тръгна към стълбите.

Той обаче успя да забележи милата й усмивка.

Стивън му бе казал, че тя била предложила да се проведе този разговор. Където и да се обърнеше напоследък, навсякъде се усещаше присъствието й.

Странно, но тази мисъл му се струваше все по-успокояваща.

Аби чу мотора на парахода и се насили да остане в кухнята. Може би съдът плаваше за Бел Монд, тъй като не очакваха никого и нищо днес.

Нямаше причина да е Дарси, както онзи път, когато им се притече на помощ. Вероятно той се намираше на север и оправяше личния си живот. Не че бе споделил с нея, беше го научила от брат си.

Онази сутрин всеки бе зает, но Дарси намери време да се прегърне с Ники. Аби успя да получи само вяла усмивка в момента, когато той се отправи да спи късно през нощта, и кратък поздрав при потеглянето му на следващата утрин.

Сега се намираше в Ню Йорк и се подготвяше за преселването си наблизо. Но може би щеше да дойде само заради Ники.

Понякога тази мисъл я вбесяваше, и намразваше жената, но тогава тя се случваше наблизо и казваше или вършеше нещо с такава обезоръжаваща усмивка, че сърцето й омекваше. Един такъв случай беше увеселението, което снаха й бе запланувала за рождения ден на Дру. Как можеше да мрази човек, който опитваше да направи живота на брат й по-весел?

Друг път пък се колебаеше дали наистина в тази жена се бяха вселили две различни личности. Ники се грижеше за Дру, Моник флиртуваше с Дарси. Ники се държеше чудесно с децата, Моник възнамеряваше да избяга с…

Някак си винаги нещо липсваше, и това бе О’Брайън.

— Готово ли е вече?

Елизабет се бе приближила и опита тестото за кейка. Това бе станало всекидневен ритуал. Аби й поръча някаква къщна работа, като твърдеше, че това е най-добрият начин да понаучи нещо, но всъщност имаше нужда от компания. Почувства се самотна, след като изпъди Ники от стаята.

Но днес Елизабет не беше единственият й посетител.

Тя примигна, за да се увери, че на вратата стоеше Дру. Напоследък изобщо не бе идвал при нея в кухнята през деня.

— Какво се е случило? — попита леко паникьосана.

— А, нищо. — Отговори й напосоки и махна с ръка. — Само… съм малко объркан. Ти поръчвала ли си захарна тръстика в Ню Орлийнз?

— Какво?

Изтри ръцете си в престилката и се доближи, съвсем забравила за Елизабет.

— Дошла е пратка по реката. Мислех, че ти…

— Че откъде мога да взема пари?

— Не зная. Аз със сигурност не съм дал такава поръчка. Никой не прави подаръци, така че как, по дяволите, е станало това?

Те се спогледаха.

— Дарси знае, че имаш такава нужда — проговори най-после тя. — И е единственият, който има достатъчно средства.

— Но аз още не съм му изпратил писмото! — Той се извърна, вниманието му беше привлечено от нещо навън.

— Какво писмо?

Той не отговори. Вглеждаше се в далечината и когато Аби проследи погледа му, видя Ники да пере килим на реката. Кипна, брат й не беше по-добър от Дарси — пренебрегваше я всеки път, когато се появеше съперницата й.

— Кой мислиш, че е направил тази покупка? — попита ядно тя. — Жена ти ли? — Погледна я с изненада. — Опомни се, Дру. Никога ли не си помислял защо Дарси се уволнява от армията и се премества да живее тук? Смятам, че ти е изпратил захарната тръстика като компенсация. Целта е, когато Ники те напусне и отиде при него, да не останеш съвсем с празни ръце.

— Мислиш ли? — Изглеждаше повече объркан, отколкото обиден или дори ядосан.

Липсата му на кураж разпали Аби.

— Защо не попиташ Ники? Обзалагам се, че знае много повече от теб или мен откъде е дошла тръстиката.

Той само кимна и се отдалечи разсеян. Отначало тя помисли, че ще постави ребром въпроса на жена си, но той изви в посока на кея.

Аби се намуси и се върна в кухнята, идваше й да запрати тестото по най-близката стена. В този момент обаче забеляза племенницата си.

Бледна и явно разстроена, тя беше чула всяка дума.