Вкусът на Рая

Май 1864 г.

Горкият Робърт!

Сам си го търсеше, като идваше всяка нощ да ми се присмива. Подпийнал, смърдящ на бренди, наслаждаваше се на властта, която има над мен.

Най-после ми разкри истинската причина за изгнанието ми. Заплаши, че нямало да ме пусне, докато не му кажех къде бях скрила скъпоценните си камъни.

Протестирах, казах му, че съм ги заслужила. Какво си въобразяваше — че съм се забавлявала от мечешките му ласки? Или че бих понесла докосването му, след като съм била с брат му?

Толкова лесно беше да предвидя реакцията му. Той побесня. Приближи и започна да ми отправя упреци, а аз използвах възможността да разкъсам дрехите му и да го оскубя. Открих, че и аз бях разлютена и, откровено казано, дълго време бях без мъж. Робърт като правило беше неспособен любовник, но разгневен беше превъзходен.

Изпитах удоволствие от секса и особено — от отвращението му от самия него при напускането на стаята ми, но най-голямо удовлетворение получих от придобивките, които стисках в ръката си.

С помощта на Рейчъл парчето от дрехата и косата му щяха да влязат в употреба.

Август 1864 г.

Как да опиша възбудата си, когато запалих дървата в камината и се съблякох? Знаех какво ни предстои и защо Рейчъл прикрепя русите къдрици и бялото памучно платно към примитивната кукла.

Запечатало се е в паметта ми — огънят, играещ около металната решетка, сенките, подскачащи по стените, куклата, наподобяваща все повече съпруга ми, докато сръчните черни пръсти добавяха с дяволска точност всеки детайл.

Рейчъл работеше и тихо напяваше. Зловещата, проста мелодия накара нейната огромна черна змия да изпълзи от кошницата, която бе донесла. Обзе ме трепет от студенината и грапавостта на кожата й, когато започна да се увива около глезените ми. В този момент ме връхлетя тъмнината — един цял свят, пълен с тайни и не по-малко мистериозен от източника, който го бе породил.

Почувствах, че се уголемявам и се поддавам на могъща външна сила, която започна да управлява крайниците ми и цялото ми тяло. Стори ми се неизбежно да не се отдам на ласките на влечугото или да не посрещна с възторг плъзгането на люспите по тялото ми, като ръцете на любовник, дошъл да ме възвиси.

При всеки напев змията ме стягаше в обятията си, правеше кръгове около мен и се прокрадваше все по-нагоре — по бедрата ми, кръста, между голите ми гърди. Дишах тежко, бях изпотена и сгорещена, стенех на глас. Но тя продължаваше да пълзи сантиметър по сантиметър и ме съблазняваше, изпълваше ме с неземни надежди и се увиваше около врата ми. Подтикваше ме по-близо до Рейчъл и когато зърната на гърдите ми докоснаха нейните, влечугото премина от моето гърло на нейното.

Когато цялата тежест на змията легна върху нея, Рейчъл замлъкна и застана неподвижно. Наведе се назад и протегна ръка, като държеше въплъщението на Робърт. Гледах, без да мога да помръдна.

Песента продължи отново с трескаво темпо. Змията се уви около ръката й, докато стигна пръстите й и с внезапно движение се изхвърли напред и заби зъбите си в гърдите на куклата.

Цялото ми тяло потръпна — не бях достигала до такава кулминация на чувствата и удовлетвореност от никой мъж. Паднах на пода безводна и изтощена.

Рейчъл се надвеси над мен, а змията се прибра в кошницата.

— Готово — усмихна се тя, — останалото зависи от теб.

Почувствах екзалтация, тъмнината още обвиваше съзнанието ми.

— Какво трябва да направя? — запитах.

Гласът ми беше писклив и силен, като на момиче, изправило се за първи път пред любовник. Усмивката на робинята ми беше сладострастна. Хвана здраво куклата и вкара игла в дупките, оставени от зъбите на влечугото.

Извади я незабавно, изражението на лицето й беше загадъчно. Подаде ми иглата и куклата. „Всяка нощ — инструктира ме — ще пея пред олтара в стаята и твоята ръка ще забожда иглата.“

Подчиних се послушно, но мислите ми се завъртяха в буен вихър. Иглата пареше в дланта ми и я прегаряше, почувствах как силата й се просмуква във вените ми.

Да, щях да си отмъстя на Робърт, но в непрогледната, мистериозна тъмнина ми просветна, че щях да получа и друго, много по-голямо удовлетворение.

Започна се…

В продължение на три седмици след церемонията с Рейчъл всеки път, когато Робърт дрънкаше с ключовете пред вратата ми, за да я отвори, изваждах куклата изпод леглото си. Пронизвах я тайно и усещах как придобивах власт, желанието ми събуждаше тъмни, могъщи сили и чувствах увереност, че не можех да бъда победена.

По мрачното му лице разбирах, че го убивах бавно. Беше горд, че ме държеше в плен. Но не можеше да ме спре.

Нощес Робърт пак ми се оплака. Болели го гърдите, а лекарите не можели да му помогнат. Прихнах да се смея, не спрях дори когато ме погледна студено и с омраза.

„Смей се — каза ми, — но няма да спечелиш нищо от смъртта ми.“ Щял да завещае Ривърз Едж на Дру и децата, брат му щял да бъде много по-добър родител от мен. Бил сгрешил, че го обвинил и прогонил, но щял да го извика у дома, в родното му място, и този път нямало да мога да застана между тях. Следващата седмица щял да ме изпрати на родителите ми само с тези вещи, с които съм била пристигнала при него в началото.

Обзе ме неописуема ярост. Бях страдала и търпяла, за да ме лиши от Ривърз Едж! Измъкнах куклата изпод леглото и я промуших с иглата в гърдите.

Робърт се олюля, болката направи лицето му безжизнено като маска.

— Как смееш да ми нареждаш какво да правя! — изкрещях му.

Чувах мислено молитвите на Рейчъл и пробождах с иглата си отново и отново.

Робърт падна на колене, в очите му се изписа страх. Хвана се за гърдите, изстена и се захлупи с лице към пода. Боднах с иглата още три пъти с все по-голямо удоволствие и чувство за власт, докато очите му се склопиха и се уверих, че съпругът ми повече нямаше да мръдне.

Пуснах куклата и се засмях триумфално. Не можех да спра смеха си, чувствах се като богиня, волята ми бе изпълнена.

Долових шум откъм вратата. Вдигнах глава и съзрях втренчения поглед на наставника на децата, малоумния Антон Байърз.