Вкусът на Рая

— Ники!

Аби проследи погледа на Елизабет до отворената врата. Там стоеше Моник, притискаше книга към гърдите си и чакаше, сякаш беше срамежлива или несигурна дали ще я поканят.

— Как е? — попита тя Аби, като кимна по посока на момиченцето.

Изглеждаше толкова разтревожена, че Аби за малко да се усмихне. Ако Дру можеше да я види в този момент, щеше да се съгласи, че Моник се е променила. Преди две седмици никой не би се осмелил да я нарече Ники, а в момента едва ли би могла да се асоциира с друго име. „Аз също ще я наричам Ники — реши Аби. — Името някак си й подхожда.“

— Елизабет е много добре — отвърна Аби и сложи ръка на раменете на момчетата, — но тъкмо обяснявах на Стивън и Андрю, че трябва да я оставим да поспи. — Замълча и сведе многозначителен поглед към момчетата. — Което тя не може да направи, ако продължаваме да шумим около нея.

Ники кимна съзаклятнически, сякаш разбираше, че момчетата бяха извънредно загрижени и прекалено покровителствени.

— В действителност, дойдох да взема Стивън и Андрю — каза бързо тя. — Необходимо е да се направи къщичка за крал Артур и се надявах, че ще ми помогнат.

— Кой е той? — Аби се смути и премести поглед от нея към момчетата.

— Това е жабокът, който хванахме. — Андрю щеше да се пръсне от гордост. — Най-големият в цялата река.

Ники кимна.

— Затова ще се нуждае от клетка поне толкова голяма и здрава, колкото тази, която си направил за твоите жаби.

— По-голямата част направи чичо Дру. — Думите на Стивън бяха отсечени, а зоркият му поглед не се спускаше от нея, също както и на Аби. Сякаш и той очакваше някакво доказателство, че Ники не е повече Моник.

— Може би. — Ники се усмихна мило на момчетата. — Но можем да постигнем всичко, щом веднъж вече сме решили. Защо пък, бих се обзаложила, че ще можете да направите истински палат. Хайде да помислим какво ни трябва… дървени пръчки и жица. Мислиш ли, че ще можеш да ги намериш?

Андрю кимна нетърпеливо и излетя от стаята. Стивън се помая около сестричката си, която захленчи:

— И аз искам да помогна.

Ники се приближи до леглото.

— Разбира се, любима, но нека изчакаме момчетата да свършат с рамката. По-късно двете ще украсим къщичката отвътре. Ще сложим листа от лилии и мъх, ще стъкмим истински кралски дворец.

Елизабет се закиска.

— А ще му направим ли трон?

— Не зная. Трябва да попитаме главния конструктор. Можеш ли да направиш трон, Стивън?

След няколко секунди по лицето му бавно се разля усмивка.

— Както каза, предполагам, че ще можем да постигнем всичко, стига да решим това.

Вдигна поглед към Ники и когато погледите им се срещнаха, Аби сякаш чу едва доловимо изщракване. Дру явно се лъжеше относно нея.

Мигът бе съвсем кратък. Стивън се смути внезапно и се обърна, за да забърза след брат си.

— Стивън? — извика Ники след него и Аби затаи дъх. „Не насилвай нещата — искаше да я предупреди. — Момчето е толкова плашливо, че ще загубиш всякакъв контакт с него.“

Ники протегна книгата, която държеше.

— Намерих я в кабинета на чичо ти — продължи бързо тя — и веднага си спомних за теб. Когато бях на твоята възраст, много харесах тази история.

Стивън взе книгата. Разгледа я недоверчиво, кимна, пъхна я под мишница, благодари учтиво и бързо напусна стаята.

— Ами аз? — запита плачливо Елизабет и се размърда в леглото си. — Какво ще стане с урока ни, Ники? Никога няма да се науча да чета.

— Ако стоиш мирно — Ники говореше на детето, но гледаше към Аби, — мисля, че можем да прочетем една приказка. Почакай, докато Аби и аз донесем книгата с приказките.

— Искам „Пепеляшка“ — помоли Елизабет. — Най-много харесвам нея.

Ники кимна и подкани Аби да излезе с нея от стаята.

— Тя наистина ли е о’кей? — прошепна тя, докато се спускаха към хола.

— Какво значи това?

— Израз. Исках да попитам дали е добре. Нали не го разправяше само за пред момчетата?

Аби се усмихна, трогната от съчувствието й.

— Не, тя е… о’кей. Нуждае се от спокойствие. Има голяма цицина.

— Нараняванията на главата са коварни. Може би трябва да е под непрекъснато наблюдение.

Аби се обезпокои.

— Но аз трябва да сготвя обяда и да оплевя градината. — Внезапно усети колко е влажен въздухът. — Трябва да прикрепя и мрежите против насекоми към твоето и моето легла.

— Ние, Аби. Двете ще свършим работата. Ако знаех, че ще може да се яде, бих сготвила сама. — Усмихна се също като Аби. — Може би е по-добре да стоя неотлъчно до Мъничето през целия ден.

Всъщност Аби щеше да се чувства по-спокойна, ако някой наглеждаше племенницата й. От друга страна, едва ли щеше да има нещо против да приготви обеда сама, беше го правила в продължение на години. Проблемът беше в това, че Дру я беше предупредил. „Не й се доверявай — настояваше той. — Тя само те използва.“

Ники спря пред вратата на класната стая, лицето й изразяваше и тревога, и очакване.

— Не зная. — Сякаш някой друг отговори вместо Аби. — Не съм сигурна, че на Дру ще му се хареса.

Ники се облегна на рамката на вратата с въздишка.

— Никога не бих наранила Мъничето, Аби. Не го ли разбра досега?

Аби се почувства раздвоена. Дру я беше помолил да бъде предпазлива, а Ники искаше да бъде съдена според делата си. Логиката и миналият опит я предупреждаваха да стои нащрек, но инстинктът й подсказваше да се довери на жената, която току-що бе спасила живота на племенницата й.

— Дру ще бъде на полето през целия ден — каза бавно, явно поддавайки се на инстинкта си. — Предполагам, че ако не узнае, няма да се раздразни.

Ники се усмихна. Аби си помисли: „Не ме карай да съжалявам за постъпката си“, но гласно каза само:

— По-добре е да поговоря с момчетата, очакват да им помогнеш да направят клетката следобед.

— Съвсем забравих. — Ники се поизправи, погледна нагоре към стълбите и прехапа устни. — Не бива да ги разочаровам.

Изглеждаше толкова разтревожена, че Аби побърза да я успокои.

— Ще ти влязат в положението. Мисли само за Елизабет. И аз ще наминавам от време на време.

Ники се усмихна смирено, сякаш разбра, че Аби ще проверява повече нея, отколкото племенницата си.

Аби се запъти към стълбата, но се почувства неловко за предпазните мерки, може би бяха съвсем ненужни. Тъкмо щеше да докаже на Дру, че не е прав.

— Още нещо — извика след нея Ники. — Отнася се за Дру.

Тъкмо беше сложила крак на стъпалото, но се обърна и видя, че Ники още стои на прага и хапе устните си.

— Можеш ли да ми кажеш защо Дру непрекъснато ме заплашва… тоест Моник… че ще я прати в затвора?

Аби сви рамене от неудобство.

— Станал е затворен, след като се върна от войната, не споделя нищо с мен.

— Спомена ми, че Моник имала скъпоценни камъни.

Мрачното й предчувствие се засили. Моник често се беше хвалила, че те й осигуряват сигурност и финансова независимост. Защо ли Ники се интересуваше от тях?

— Само се питах — продължи Ники — дали заплахите му не означават, че тя ги е откраднала?

Аби поклати глава и не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Не по такъв начин, че да иде в затвора. Но тя съвсем откровено обра Робърт, който бе заслепен от исканията й. Разори Ривърз Едж, за да й купи бижута.

Погледът на Ники се промени и тя престана да тормози устните си.

— Предполагам, че не знаеш къде са скъпоценностите сега?

Горещината в коридора сякаш внезапно я потисна. Аби каза кратко „не“ и избърса челото си с ръка, обезпокоена още повече от внезапния й интерес към бижутата.

— А имаш ли някаква представа? — настоя жената. — Искам да кажа, има ли някакво подземно мазе или някакво скривалище, където тя е държала ценностите си?

— Не съм аз тази, която би знаела — отвърна рязко Аби. — По онова време тя нищо не ми доверяваше.

— Сигурно струват маса пари. — Заета с мислите си, Ники блуждаеше с поглед в пространството.

На Аби й се прииска да попита Ники защо й е притрябвала информацията за скъпоценните камъни, но сякаш чу отново брат си. „Човек не се променя за една нощ“ — настояваше той. Това означаваше, че ако Моник е получила амнезия, то тя продължаваше да е алчна… и неискрена, както винаги.

— По-добре е да се заема с книгата — каза Ники внезапно и се усмихна широко. — Иначе Мъничето ще се чуди къде съм пропаднала.

Аби я гледаше как се отдалечава бързо и се бореше с подтика си да извика да се върне, но какъв смисъл имаше да пита Ники дали в момента е пак Моник? Снаха й винаги я лъжеше, без да мигне.

Заслиза бавно по стълбата и я обзе нарастващо безпокойство, че е оставила Ники насаме с Елизабет. Аби реши, че трябва да ги посещава по-често, отколкото смяташе първоначално. Стори й се неправдоподобно, че Ники въобще се грижеше за децата и че се държи чудесно с тях. Думите на Дру бяха съзвучни с мислите й.

„Моник ще те обезоръжи — казваше й той — точно в момента, когато възнамерява да ти забие нож в гърба.“