Вкусът на Рая

Дарси О’Брайън! Аби се облегна на рамката на вратата, сърцето й биеше силно. Пристигна след толкова време — по-важен за нея от всичко друго и двойно по-красив.

Не трябваше да допуска да я види в такова състояние.

Плъзна поглед по роклята си с оръфан край към избелелите жълти връзки на полата си, посипани с брашно. Дотук траяха надеждите й, че Дарси ще я обикне отчаяно от пръв поглед. Той беше гулял с най-красивите и недостъпни дами от Ню Йорк. Как можеше да се надява да стане жената на неговите мечти, когато в действителност изглеждаше по-зле и от домашна прислужница?

Особено щом снаха й се бе докопала до него първа. Аби се опита да потисне чувството на завист. Беше дребнаво и под достойнството й, освен това не беше справедливо по отношение на Дарси. Ако Ники беше Моник, той щеше да прозре това за миг, тъй като беше най-земният, най-честният и най-внимателният мъж, когото Аби познаваше през живота си.

Когато преди идваше на посещение, тя беше твърде млада, за да може да скрие възхищението си от него, но той нито веднъж не й се присмя. Дори когато му пелтечеше глупости и се въртеше около него непохватно като малка кобилка, никога не я отпъди. Жените го преследваха не по-малко от Дру, но за разлика от брат й винаги намираше време да отговори на безкрайните й въпроси и да й се усмихне. С Моник, или без нея, миналото си оставаше минало.

Освен това Аби беше вече зряла жена и познаваше Дарси по-добре от Моник. Беше му приготвяла любимите му ястия за вечеря, супа от бамя и малинов пирог, сервирала му бе в китайския сервиз с излъсканите сребърни прибори. А ако се облечеше добре, хващаше око…

Спомни си, че върна синята копринена рокля, и сякаш я обляха със студена вода. Не смееше да я поиска отново, беше съвсем в стила на Моник да й заеме роклята, а след това да разправя на Дарси колко труд била положила Аби, за да се направи красива за него. Полека-лека Моник щеше да обере каймака, докато Аби щеше да й сърба попарата.

Моник имаше обичай да влиза внезапно в стаята и да събира погледите на мъжете с богатата си премяна и диамантите, красива и изискана дори в подробностите. Не, Аби нямаше никакъв шанс да се сравнява някога с нея.

Аби стисна очи и опита да прогони от съзнанието си как Дарси се наведе, за да целуне ръката на снаха й. „Тя е Ники“ — каза си тя и сключи пръсти зад гърба си.

Но какво трябваше да направи, ако беше предишната Моник?

Дарси О’Брайън последва Дру навън и погледна с умиление бялата сграда под дъбовете. За пръв път посети това имение, когато беше петнадесетгодишен. Тогава си помисли, че да живее в гарсониерата е някакво наказание, но се подчини на повелята на родителите си и въпреки предварителните си представи установи, че всъщност е получил така лелеяната свобода. Ах, какви спомени го свързваха с Дру от далечното минало.

— Мисля, че ще харесаш старата си квартира. — Дру се усмихна, отвори една врата и отправи покана с жест към стаята със съвсем ергенска обстановка.

Дарси нахвърля пътните си чанти вътре и си напомни да попита за Моник. През войната по време на прекараните заедно безсънни нощи Дру не спираше да я ругае и положително не беше показал по-голяма любов към нея, като се бе върнал вкъщи.

Дарси преодоля любопитството си, колкото и голямо да бе то, и реши да изчака удобен момент, когато Дру е в настроение да говори на тази тема.

— Ти в съседната стая ли си — попита вместо това, — както в доброто старо време?

Дру поклати глава и се усмихна унило.

— Напоследък спя в къщата.

— А, разбирам — женитбата.

— Не, искам да бъда близо до децата. — Усмивката му изчезна и лицето му стана толкова мрачно, че Дарси не можа да се сдържи да не полюбопитства.

— Нека пообиколим — предложи той с надеждата, че при разходката Дру може да си развърже езика.

Дру хвърли бърз поглед към джобния си часовник и сви рамене.

— Както искаш. Всяка разходка е полезна за мен. Дарси се усъмни — досега не беше виждал приятеля си в по-добро физическо състояние.

— Надявам се, че не злоупотребявам с гостоприемството ти, но просто не можеш да си представиш колко исках да се върна отново тук. Толкова отдавна не бях посещавал Ривърз Едж. Мисля, че това място ми липсваше не по-малко, отколкото и на теб.

— М-да, всъщност има някои изменения, Дарс.

Дарси не отговори. Бяха настъпили промени, и то най-вече с приятеля му. Предишният Дру се смееше и шегуваше непрестанно, а днешният едва процеждаше подобие на усмивка. Дру зарея поглед в далечината, издаваше вътрешно неспокойство, заетост, сякаш по-скоро трябваше да се намира другаде. Дарси проследи погледа му към полузасятите поля и се досети, че грижата му е свързана с работата.

— Не е нужно да ме забавляваш — промълви той, — зная, че имаш много неща за вършене.

Дарси понечи да предложи помощта си, но прецени, че това можеше да бъде възприето като обида. Всички плантатори от Юга, включително и Дру, по-скоро щяха да си прекършат гръбнака от работа, отколкото да позволят на госта им да си мръдне пръста.

— Не ставай смешен — отсече Дру и се завъртя, за да го погледне в очите. — Не всеки ден вятърът довява стар приятел в града.

— Приказвам сериозно. Не съм дошъл да разстройвам плановете ти. Вечерта ще разполагаме с повече време за разговори. Освен това не дойдох само заради теб. Къде е Аби, между впрочем?

— Вероятно в кухнята. Но по-добре е да те предупредя, че не обича да я прекъсват, докато работи.

— Че каква работа върши?

— Готви, чисти и кой знае още какво. Поела е цялата грижа за къщата.

— Но не и за подовете. — Лицето на Дру изрази учудване, затова добави: — Жена ти лъскаше в хола.

— Предполагам, че е имала причина. — Лицето му потъмня. — Няма изключения от това правило.

— Длъжен съм да ти обърна внимание, че тя изобщо не е такава, каквато ми я беше описал.

— Не позволявай на ангелското изражение на лицето й да те въведе в заблуждение.

Дарси поиска да му обясни, че не външността й го впечатли. Притежаваше уникална природна дарба, което не бе споделял досега с никого, дори с Дру. Умението му го плашеше, можеше да хване някого за ръката и да проникне в душата му. Ставаше му ясно и най-съкровеното, като например страхът, гневът… или откровеността. Реши да смени темата.

— Ще ми кажеш ли защо я наричат с три различни имена?

Дру сви рамене, изглеждаше объркан.

— Причината е може би амнезия. Тя твърди, че била паднала и си била ударила главата.

— По моему не звучи правдоподобно.

— Склонен съм да се съглася, че си е загубила паметта, но тя очаква да приема, че в същото време е и друга личност. Последното прилича на истина, тъй като от съзнанието й действително са изтрити всички спомени.

— Прости и забрави. Доколкото схващам, не си склонен да я приемеш по новому?

— Не мога. Дарс, не знаеш на какво е способна Моник. Тя е като змия в пазва.

Не беше така. Дарси беше успял да разбере всичко, което ръката й му каза. Дарбата му досега не го беше подвеждала никога — нито във военно, нито в мирно време.

Още от самото начало усети благия характер на жената, след това я бе докоснал и се бе уверил, че не е способна да извърши зло. Искрено обичаше Дру и децата, това го прочете и в очите й.

Прецени, че няма да успее да убеди приятеля си в противното. Дру трябваше да го открие сам.

Дарси не поднови разговора в същата посока и го придружи мълчаливо към полето. Чудеше се дали Дру несъзнателно се насочва натам или вътрешният му зов беше по-силен и не можеше да го преодолее.

Най-вероятно — и двете. Дру се разкъсваше от желанието да прекарат времето заедно, но работата явно го подтикваше към действие.

— Забелязвам, че Ривърз Едж изживява тежки времена — каза меко Дарси. — Ако се нуждаеш от заем…

— Не, благодаря ти, но искам да се справя сам. — Беше горд до саможертва.

— Знаеш ли, имам излишни пари. За какво са приятелите, ако не за да те измъкват от затруднено положение от време на време? Само един малък заем, Дру. Сигурно не желаеш имението да западне пред очите ти.

Дру се обърна към него, в очите му блесна решителност.

— Няма да взема. Поне докато ме слушат ръцете. Започвам бавно, Дарс. Засадих малко ориз, зеленчуци и каквото беше останало от захарната тръстика. Ако положа достатъчно грижи и ако времето е благоприятно и данъците не се вдигнат, ще върна предишния блясък на имението. Може би не съвсем, както преди войната, но поне ще бъде рентабилно. Убеден съм, че ще успея със собствени сили.

Дру се беше изправил пред изключително предизвикателство, подобна беше мечтата на всеки американец — да просперира, като започне от абсолютната нула.

— Признавам, че ти завиждам. Бог да те благослови, Дру Самнър! С тази плодородна земя и красивата ти жена, която ти помага…

Дру го погледна особено.

— Разказвал съм ти за Моник. Как можеш да говориш за нея като за Божия милост?

Беше не толкова въпрос, колкото молба за помощ, сякаш бе раздвоен от съмнения относно способността й да върши зло. Дарси само сви рамене.

— Просто така го чувствам. Щом иска да ти помогне, защо не й позволиш?

Дру изпръхтя недоволно. Очевидно думите на Дарси го раздразниха.

— Едно време си мислех, че иска да ми помогне, но се убедих, че не е така. Дарс, внимавай да не те оплете с чара си.

— Напълно погрешно мислиш за нея.

Дру се намръщи и Дарси се поколеба дали да не му каже за дарбата си. Не, в сегашното му състояние не беше настроен да възприеме нещо по-необичайно. Щеше да си помисли, че е мръднал.

— Губиш си времето да спориш с мен — каза на Дру и сложи приятелски ръка на рамото му. — Хайде, връщай се на работа. Можем да кръстосаме шпаги и по-късно.

Не го каза с насмешка, дори не се усмихна, но леката гънка в крайчеца на устните на Дру издадоха, че не е изгубил някогашното си чувство за хумор.

Дарси се загледа след него и си помисли, че приятелят му се нуждае от по-ведра обстановка. А единственият начин бе да прости на жена си.

Беше докоснал гърба на Дру и беше усетил, че чувствата на приятеля му бяха дълбоки и се простираха от яд до любовен копнеж. Съвсем несъзнателно, но с цялата си същност, Дру приемаше, че Ники ще спомогне за сбъдването на мечтите му и че тя е единствената жена, която ще направи живота му щастлив.

Дарси О’Брайън беше далеч от мисълта да се намесва в техните взаимоотношения, но все пак някой трябваше да помогне да се преодолее разстоянието между тях.

Моник 19 август 1860 г.

В книгите пишат, че отмъщението е сладко.

Съгласна съм, то носи известно удовлетворение, но бих добавила, че чувството, което остава след това, не винаги е от приятните. Възможно е замислянето и подготовката да доставят повече радост, отколкото действителното изпълнение.

Ето защо пиша тези редове — възбудата лумва отново в мен, когато си спомням как оплетох Дру в мрежите си.

Глупавият Робърт остана вкъщи да се възхищава на безценните си синове и нямаше и най-малка представа какво смятах да правя в града. Наистина повярва, че възнамерявах да напазарувам за децата — като че ли бих похарчила и едно пени за скъпоценните му копелета.

Взех и Рейчъл с мен. Никога повече не бих желала да се лиша от любовните й настойки и магии, особено в такова съдбоносно начинание, каквото бях предприела.

От писмото на Дру узнах, че щял да пристигне в хотела същия следобед, след което щял да чака появата на брат си в пивницата. Използувах канцеларските принадлежности на Робърт, имитирах почерка му и скалъпих, че закъснява. Междувременно бях помолила един от приятелите на мъжа ми да забавлява Дру.

Пресметнах пристигането ми да бъде точно преди вечеря, когато Дру щеше да е изпил поне една бутилка бренди, но нямаше да е прекалено пиян, за да мога да изпълня намеренията си. А за всеки случай взех и любовната настойка на Рейчъл.

Изглеждах великолепно в роклята си от виненочервен сатен, украсена с фин бежов ширит. Деколтето ми беше дълбоко изрязано под раменете и наситеният му топъл цвят контрастираше неповторимо с бледата ми плът. Между гърдите ми висеше диамант с формата на сълза и привличаше вниманието към тяхната обилна пълнота. Две перфектно подбрани обици се люлееха на ушите ми точно на мястото, където Дру обичаше да ме целува.

Усмихнех ли се само веднъж по моя съблазняващ маниер, знаех, че никой мъж нямаше да ми устои.

Но още веднъж се оказа, че Дру не е от обикновените. Когато влязох в пивницата, той се наежи и се изправи, за да ме отпрати. Попита ме дали съм луда, щом влизам така смело в мъжки бардак, на което му отговорих с тъга, че трябва да поговорим.

По дяволите, смяташе да ме изостави във фоайето. Прочетох в очите му, че иска да се обърне и да избяга, и да не ми проговори втори път. Бях принудена да използвам за стръв загрижеността му за Робърт, преди да го убедя да ме заведе на вечеря. „Трябва да похапна — казах му, — преди да мога да ти обясня каквото и да било.“

Колко доволна бях, че донесох любовната настойка.

Донесоха ни вино, Дру изпи по-голямата част. Така и не разбра, че в гарафата сипах щедро от еликсира. След малко започна да мърда на стола си, очите му постоянно се спираха на мястото, където ръцете ми си играеха с диаманта. Когато донесоха десерта, вече знаех, че ще мога да го отведа без затруднение в моята квартира в града, в стаята, която Рейчъл и аз бяхме подготвили много старателно.

Той изглеждаше победен, когато го въведох в онази бърлога, обилно осветена от свещи, беше упоен и очите му не успяваха да обхванат всичко с един поглед. От Рейчъл знаех предназначението на всяка кукла или символ, бях изучила всяка стъпка на обредния танц, който щеше да докара този мъж до екстаз.

Отидох до огледалото и застанах така, че Дру да вижда отражението ми под определен ъгъл. Хвърлях му усмивки през рамо, бях сигурна, че не сваля поглед от мен. Разкопчах копчетата на роклята си и спуснах ръкавите, за да открия раменете си сантиметър по сантиметър, докато се показаха гърдите ми. Може би си е помислил, че е скандално да не нося долно бельо, но, от друга страна, по блясъка на очите му разбрах, че така му харесвам повече.

Роклята падна бавно до кръста ми и тогава започнах да напявам, както ме бе научила Рейчъл — с тих и дълбок глас, в определен ритъм, синхронизиран с всяко мое действие. Изпъчих напред гърдите си, за да ги разгледа по-добре, и се залюлях пред огледалото, като спусках бавно роклята с всяко завъртане на бедрата си. Дру стоеше като закован на място и едва дишаше, очите му поглъщаха всяко мое движение.

„Мой е — помислих си с нарастваща възбуда, — тази нощ ще направи каквото поискам.“ Опивах се от чувството си на власт над него, тонът на песента ми се извиси. Представих си как загрубелите му ръце докосват кожата ми на местата, където роклята я откриваше.

Роклята се плъзгаше, докато падна на земята. Чу се звук, който можеше да бъде като от шумоленето на сатена, така и от възхищението на Дру.

Не обърнах внимание каква е причината, тъй като в този момент бях обхваната от силата на магията. Тръснах глава назад, косата ми се разпиля по гърба, докоснах гърдите си и те се повдигнаха нагоре съблазняващо. В огледалото видях, че Дру пристъпи към мен.

Започнах да се смея, упоена от властта си над любовта. Дори целувката, с която щеше да ме задуши, не можа да спре победния ми смях. Напевът ми стана повече мой, отколкото на Рейчъл. „Той е мой!“

Свалих ризата му, панталоните и всичко, което стоеше между нас. След това скочих в ръцете му и обхванах кръста му с крака, докато той се облегна и ме облада направо на стената.

Шокирана съм, дори когато пиша всичко това впоследствие. Нито една дама от Юга не би се отдала на страстта си като диво животно, но дори и сега лелея да изпитам още веднъж непреодолимата любовна сила. Да бъда върху Дру беше празник за мен, принуждавах го да ме обладава пред всеки един от олтарите в стаята. Почувствах увереност, че съгласно обещанието на Рейчъл, той ще се привърже към мен завинаги.

Представете си моето слисване, когато се събудих сутринта и открих, че той вече се е облякъл и се готви да си тръгне. Погледът му беше пълен с презрение, което ми подейства като ведро ледена вода, лиснато върху израненото ми, но все пак задоволено тяло.

Скочих и се вкопчих в него, но той ме отблъсна. Казах му да не става глупав, че сме предопределени един за друг, но той само се засмя. „По-скоро ще се пържа в ада“ — закле се той, преди да се отдалечи с тежки стъпки.

Побеснях, проклинах го, но безполезно. Сритах всички олтари, но това не промени нещата. Оказа се, че нямах действителна власт над Дру. Единственият начин, по който можех да го управлявам, беше чрез настойките на Рейчъл.

Тогава дадох обет и съм твърдо решена да го спазя. Преди да се видим отново с Дру, а това ще стане скоро, ще узная всичко, на каквото е способна Рейчъл. Нейният бог излъчва изключителна сила и след като опитах могъществото му, съм изпълнена с копнеж за още.

Самнърови осуетиха моите планове, но ще ми платят за това, и то — прескъпо.