Вкусът на Рая

Моник наближи къщата. Без новата си обшивка последната имаше занемарен вид, полетата изглеждаха западнали без плувния басейн с бъбрековидна форма и парка. Подсмихна се. За първи път посети Ривърз Едж на седемнадесет години и прояви достатъчно наивност да си помисли, че мястото не можеше и да бъде по-великолепно.

Ох, как жадуваше да се върне към онова имение, което бе възкресила и създала в бъдещето! Беше се улисала в мисли и затова досега не бе забелязала причината за вътрешното си безпокойство. Можеше да се закълне, че преди да замине, филизите на захарната тръстика едва покарваха, но сега стигаха до гърдите й. А насипът около изкуственото езеро дали не беше по-нисък с цели метър и петдесет?

Прогони тези мисли със свиване на рамене. Цели две десетилетия беше живяла като Джудит Самнър, а след това — за няколко месеца и като Моника, затова не можеше да се осланя напълно на паметта си. Странно, изживя толкова години, след което се оказа, че е на възраст, колкото бе напуснала на път за бъдещето.

Чу говор и се отдръпна отстрани на къщата. Веднага разпозна гласа. Дру често я беше заплашвал.

Говореше на Аби и на някакъв мъж, когото не познаваше, а и не искаше да знае. Последното, което можеше да си позволи, беше скандал. Не бе чак толкова завеяна и помнеше последните думи на Дру, преди да замине за града. „Да не си си подала носа вън от къщата!“ — предупреди я той.

Тръгна предпазливо назад и се отправи към стълбата през чардака. Избра външния маршрут, по който можеше да влезе в спалнята си незабелязано.

Отвори прозореца и стъпи вътре. Хвана Елизабет застанала до вратата на гардероба.

— Ники! — извика възторжено детето с явно облекчение. — Знаех, че ако чакам търпеливо, ще дойдеш да ми помогнеш.

Моник не повярва на очите си. Най-напред си помисли, че е влязла в друга стая, тъй като красивата френска мебелировка бе изчезнала, заменена с местен кипарисов боклук. Кой беше сложил онзи грозен шкаф в ъгъла?

Сложи ръка на слепоочието си и опита да се ориентира. Чувстваше увереност, че това бе нейната стая, но защо бе променена? Дали след пътешествието във времето не бе попаднала в друго измерение? Външно всичко изглеждаше подобно, но откриваше все повече странни малки разлики.

Приближи гардероба с твърда стъпка и се почуди какво се бе случило с вратата му. Скривалището й бе на мястото си и тя въздъхна с облекчение, но когато отмести дъсчицата на пода, откри, че нишата бе празна.

Завъртя се и се изправи пред Елизабет.

— Ти го направи, нали? Винаги ме шпионираш с цел да сложиш ръка на скъпоценните ми камъни! Мога да се обзаложа на каквото и да е, че си си играла с тях в спалнята си!

— Не съм!

Детето се обиди, а след това се изплаши.

— Тук имаше и книга, дявол да го вземе! — накипяваше Моник. — Какво си направила с нея?

Мразеше малките, които се страхуваха и плачеха, а детето пред нея беше свило ръце пред гърдите си в защита и това не само я подлуди — слабостта му беше повече от оскърбителна.

Преди момичето да се дръпне назад, Моник я улови за ръката.

— Да те напляскам ли по дупето? Или да те заключа в гардероба? — „По дяволите, вратата е махната. Няма значение, ще напъхам този фъстък в шкафа.“

Елизабет поклати глава с изненадващо упорство.

— Няма да ти кажа нищо. Ти си мама!

— Разбира се, че съм. Коя друга бих могла да бъда?

Малката прехапа устни, сякаш съжали за излиянието на чувствата си.

— Нарече ме „Ники“ — нахвърли се Моник върху нея, припомни си как я посрещна дъщеря й и някои неща й се изясниха.

Защо се беше събудила в колибата, а не на земята, където я бе положила Рейчъл? Височината на захарната тръстика и на насипа, всички тези малки разлики — дали не бяха нещо по-съществено от едно изкривено възприятие?

Беше проявила привързаността да избяга и никога не се бе замисляла какво щеше да се случи междувременно с изоставеното й тяло. Щом духът й бе навлязъл така безпроблемно в плътта на Джудит и Моника, то какво можеше да спре някоя чужда душа да не обладае собствената й захвърлена материална обвивка?

— Ники ли ми взе дневника? — попита тя момичето и я стисна по-здраво за ръката.

— Не.

— Не ме лъжи! Какво стана с него?

Елизабет вдигна брадичка.

— Тя… го скъса на хиляди парчета и след това го хвърли в огъня.

Повярва й. На нейно мястото и тя би изгорила такива улики. Но като се замисли, се сети, че вече го беше направила… в бъдещето.

Захласна се от заплетените последствия от пътуването във времето. А дали изменение на миналото не променяше бъдещето? Притеснена, си спомни за стопяването на богатството на Самнърови, за изчезването на скъпоценните камъни от гардероба й. Ако тази Ники се бе вселила в тялото й, дали не й беше отнела и още нещо?

— Ти й помогна, нали? — скара се тя на Елизабет и заби нокти в ръката й. — Предателка! Ловя се на бас, че си направила всичко, каквото те е помолила.

— Обичам Ники!

Моник побесня. Без дневника си трябваше коленопреклонно да умолява Рейчъл за заклинанията. Трябваше да я накара по някакъв начин да й помогне, но с какво можеше да я сплаши? С нищо, вероятно само с Дру.

Може би трябваше да му каже, че старата знахарка отдавна я беше омагьосала и сега се нуждаеше от помощта му, за да се освободи. Щеше да повярва, ако го насочеше ловко и това копеленце не объркаше нещо.

— Малките момичета трябва да обичат своята мама — тросна се на дъщеря си и я повлече през стаята. — Ще те науча какво означава вярност. Ще те затворя в шкафа и ще останеш там, докато не си спомниш, че си ми длъжница.

— Не! Мамо, моля те, недей!

Моник си направи оглушки за писъците й и продължи да я дърпа за ръката към шкафа.

— Мирувай и може би ще те пусна скоро — каза й назидателно, докато затваряше и залостваше вратата. — Ще се научиш да не доносничиш. Не забравяй, че съм от едно семейство с теб, единственото, което имаш.

Усмихна се иронично, като си спомни как тази подигравка въздействаше силно на завеяната Моника. Надяваше се, че Елизабет щеше да е достатъчно уплашена, за да не я издаде, ако някой я откриеше. Щеше да е няма като гроб, съдейки по израза на лицето й, преди да хлопне вратата.

На излизане от стаята Моник хвърли изпитателен поглед на скъсаните си дрехи. Не й харесваха, но едва ли можеше да се върне до шкафа за нови. В този й сърцераздирателен външен вид молбите й щяха да хванат дикиш. Дру беше емоционално отзивчив, особено ако някой се нуждаеше от помощ.

Но в кабинета на съпруга си намери единствено оня непознат мъж.

Той гледаше през прозореца, беше невероятно красив.

— Ники! Слава богу — каза той и се обърна, — мислех, че… Няма значение, важното е, че се върна.

Той тръгна към нея с отворени обятия, но Моник не пристъпи от прага. Всеки ли си мислеше, че бе Ники? Може би трябваше да подхване играта и да се престори, че беше другата, в такъв случай щеше да увещае мъжа си по-лесно.

— Разбрахме, че си отишла до колибата на Рейчъл. Дру тръгна след теб, тъй като си мислеше, че се нуждаеш от помощта му. — Спря и погледна изучаващо лицето й. — Какво се случи? Изглеждаш някак…

— Сега съм добре. — Опита да налучка верния тон. — Трябваше да избягам от Рейчъл. Тя ме омагьоса. Съпругът ми…

— Ще отида да го доведа.

— Недей! — Усмихна се и го доближи. — Не се тревожи. Робинята ми толкова се плаши от него, че няма да му стори нищо лошо. Само дето… — Сложи ръцете си върху слепоочията си и направи всичко възможно да изглежда объркана и уплашена. — Чернокожата има нещо, някаква кукла, мисля, с която непрекъснато ме привлича към себе си. Само Дру може да я спре. Единствено той може да ме спаси.

— Тогава се налага да отскоча да го доведа. Никак не й хареса идеята този решителен мъж да помага на съпруга й.

— По-добре е да отиде там и да види със собствените си очи какво е замислила проклетата магьосница.

— Не разбираш ли, бих желала да ми повярва, тъй като в миналото не ми доверяваше.

— Мислех, че двамата сте изгладили взаимоотношенията си. — Изглеждаше неподправено объркан. — Аби е на мнение, че брат й най-после се е научил да ти вярва.

„Коя ли е тази жена — възмути се вътрешно Моник, която е успяла да накара циник като Дру Самнър да й вярва?“

— Надявам се да е така — отвърна му с равен глас. — Но ако все още таи някакви съмнения?

— Тогава ще му покажем новата му банкова сметка. Успях да продам скъпоценните камъни, които ми даде. Дори след като извадим сумата, която похарчих за закупуването на захарна тръстика за имението, ще се окаже, че са останали страшно много пари.

Значи онази никаквица беше откраднала цялата й колекция от бижута, а тоя тук я бе продал? Дори по-лошо — беше дал парите на Дру?

Обхвана я сляпа ярост, едва се сдържа да не започне да къса, хвърля и троши из стаята. Бяха я разорили. Ако останеше още тук, щеше да живее като последна просякиня и… робиня на мъжа си.

Трябваше да пристигне в колибата на Рейчъл, преди Дру да я беше напуснал. При това — в отсъствието на този непознат хубавец.

Моник се приближи, клатейки предизвикателно бедра, и спря на сантиметри от него. Ако имаше поне едно нещо, което знаеше как се прави, то това бе обезоръжаването на противоположния пол.

— Прав си — каза му със загадъчна усмивка. — Мисля, че е по-добре да се кача в стаята си и да се облека по-представително. Нали ще ме извикаш веднага щом пристигне Дру?

— Разбира се.

— Много си мил!

— Сложи пръста си на устните си и след това го премести с нежност върху неговите. Раздвижи го леко, за да направи намека си по-ясен, обърна се и тръгна към вратата с плъзгаща се стъпка.

На прага стоеше Аби. Моник разгада погледа й, беше го виждала у поне цяла дузина лица на ревниви жени. Зълва й искаше този човек, и то — на всяка цена.

Колко жалко, че нямаше възможност да поостане и да разбърка нещата. Щеше да бъде много интересно да й го отнеме, като го съблазнеше.

Мина покрай другата с широка усмивка, като едва не я събори. Не можеше и да си мечтае да отвлече вниманието му по по-добър начин. Аби щеше да го занимава с обвиненията си, докато тя щеше да избяга към блатото.

— Добре ли си, Дарси?

Той погледна към Аби и поклати глава, опитваше да се съвземе. Как да изрази с думи какво почувства, когато онези нежни пръсти се спряха на устните му!

— Леденостуден си — продължи тя, след като го хвана за ръката. — Кажи ми нещо. Какво има?

— Елизабет!

Сякаш измъкна насила думата, а тя породи поток, който отприщи това, което докосването бе задържало.

— Приготвила е нещо за нас, но е в беда. Необходимо е да я намерим, след което да помогнем на Ники.

Тя продължи да стиска ръката му и не се помръдна от място. Възпря го, когато той понечи да тръгне.

— Винаги ли ще бъде така? Щом ти подсвирне онази жена, и ти ще тичаш след нея?

Чак сега го осени какво й беше на акъла. Поклати глава.

— Не разбираш. — Посочи й към вратата с очи. — Това не беше Ники!

Дру с мъка си проправяше път през тинята и улисан в мисли по жена си, почти не усещаше влагата, просмукваща се в ботушите му. „По дяволите, къде е проклетата Рейчъл?“

В колибата не беше намерил никого и затова започна да търси из блатото. Загрижеността му нарастваше с всяка крачка. Не че се страхуваше, че щеше да се загуби — като малък беше изследвал и добре познаваше всяка пътека, — но скоро щеше да се стъмни и не му даваше мира мисълта, че жена му щеше да се озове на чуждо място, трепереща от страх в някое тъмно усамотено ъгълче.

„Извикай ме по име — молеше я наум. — Само ме позови мислено и се кълна, че ще дойда.“

Обърна се, повече усети нещо, отколкото чу. Отпред се издигаше бараката на Рейчъл. Поради някаква неизвестна причина знаеше, че бе предопределено да се върне пак тук.