Вкусът на Рая

— Събрали сме се тук в присъствието на Бога, за да съединим…

Слушайки провлачения говор на отец Доринг, Моника си мислеше колко по-добре би било, ако багажът й бе пристигнал от Ню Йорк или ако беше останало време да отскочат до центъра на града да купят булчинска рокля. Беше изпрала и изгладила дрехите, с които бе дошла, но не можа да върне свежия им вид. Кафявата пола и бежовата блуза бяха кошмарно начало на брачния й живот.

Преди се бе опитвала да си представи деня на сватбата си, беше мечтала за хорали, изпълнени на орган, за въздишки на възхищение от роднини, приятелки и познати. Днес единственият звук в стаята, като изключим монотонния напев на свещеника, беше хриптенето на кислородната бутилка на Джудит.

Сватбарите се бяха скупчили около леглото и се опитваха да не обръщат внимание на лекарствата и медицинския персонал с мрачни лица отстрани. Отец Доринг четеше от предварително приготвен текст така, сякаш правеше сватби всеки ден, а Хартли Бюфорд, просмукан от шампанско, се кандилкаше отстрани на свещеника и се бе втренчил многозначително в бюста на шаферката.

Моника не обвиняваше Хартли, тъй като мис Пиърсол се бе разголила, а деколтето й едва ли скриваше нещо. Бледорозовата рокля падаше на предизвикателни гънки около бедрата на Еми и правеше облеклото на Моника да изглежда като бакалски чувал.

Бе се съгласила с Дерек на замяната заради бързината и удобството, но сега съжаляваше, че не настоя за Фърджи. Може би медицинската сестра на Джудит би имала милостта да не блести така, сякаш самата тя е невестата.

— … встъпи в брак като твой законен съпруг? Настъпи тишина. Стресната, Моника вдигна поглед, осъзнавайки, че чакаха нейния отговор.

— Ъ-ъ, да — каза тя без да мисли, преди да си е припомнила традиционния отговор. — Искам да кажа, да, съгласна съм.

Отец Доринг кимна тържествено и се обърна към Дерек, който му отговори с усмивка. Моника го погледна и сърцето й преля от щастие: „Винаги ли ще изглежда така дяволски очарователен?“

— Носиш ли пръстена? — попита отец Доринг.

Дерек затършува из джоба си, а сърцето й чак подскочи от радост. Как можеше да има някакви съмнения в него? Независимо от обстоятелствата и паническото препускане, Дерек бе намерил време да й купи и брачна халка.

— Тост! — измънка Джудит иззад кислородната си маска. — Най-напред да вдигнем тост.

Дерек кимна с усмивка. Престана да търси пръстена, пресегна се за петте сребърни бокала върху нощното шкафче и ги раздаде. Смутена и развълнувана, Моника се поколеба, преди да вземе своята чаша, но Дерек само дето не й я натика в ръцете.

— За продължаването на рода Самнър. — Джудит дишаше тежко. — Нека да пребъдем и да преуспяваме.

Моника сръбна от силния, сладък като лекарство ликьор и неразположението й се усили. Пусна бокала си с усещането, че нещо ставаше скрито от нея, че другите знаеха, но не й казваха.

Джудит продължи тоста си, думите й се изкривяваха от маската, но не това беше причината Моника да не разбере нищо от тяхното съдържание, а да схване само общия им ритъм. Обезпокоена се обърна към Дерек.

С успокояваща я усмивка той положи настрани чашата си и отново бръкна в джоба си. В момента, когато хвана Моника за ръката, Джудит вдигна дясната си ръка.

Пулсът заблъска слепоочието на Моника и отекваше като първобитен барабан с тътен и ритъм, усилващи се при всяка приглушена дума, която леля й произнасяше. Ръката на Джудит се приближаваше сантиметър по сантиметър, докато най-накрая легна на китката на Дерек.

С уплаха Моника забеляза, че леля й няма нищо на пръста си. Стрелна поглед към отворената длан на Дерек, като почти се беше досетила какво ще види там. Двойката сребърни извиващи се линии я накара да дръпне инстинктивно ръката си.

Дерек я хвана по-здраво. Изглеждаше учуден от нейната реакция и вероятно малко засегнат, но не по-малко решен да сложи пръстена на пръста й. Изглежда, нескончаемата молитва на Джудит го вдъхновяваше.

— Не! — извика Моника, когато пръстенът се превъртя, и вледеняващ мраз скова костите й. Тя тръсна ръка, пръстенът излетя и отскочи от рамката на леглото с ехтящ звън, завъртя се като дервиш, затанцува по пода и изчезна.

Настъпи неловко мълчание. Всички гледаха със зяпнала уста голия й пръст. Моника опита да обясни обзелата я паника, но стоеше онемяла. В действителност и самата тя не разбра какво стана. Случи се съвсем спонтанно, подсъзнателно беше убедена, че не трябва да позволява на тези влечуги да се затворят в кръг около пръста й.

— Дайте… пръстена! — изпищя Джудит и захвърли кислородната маска.

Замръзналата от изненада компания се раздвижи. Еми, Дерек и Хартли започнаха да ровят по пода, а свещеникът, лекарят и двете медицински сестри притичаха към Джудит.

Моника остана сама, цялата парализирана, и вцепенено наблюдаваше как тежките клетви на леля й се редуваха със спазми на кашлица.

— Ах ти, кучко… — изплю Джудит, очите й представляваха две черни бездънни дупки. — … Нали ми обеща!

Моника предпазливо отстъпи назад, потресена от яростта, която прочете в немигащия поглед на Джудит. Не можа да познае леля си, така можеше да я гледа само непозната — студените очи искряха от злоба.

Джудит се надигна и помете медицинския персонал, черпеше сили от омразата, и посегна да удуши племенницата си. Костеливата й ръка опасно се приближи, но след това увисна и падна с тъп звук върху леглото.

Очите на Джудит се разшириха от страх и недоверие.

— Ти ми обеща! — изстена тя. — Проклета да си, ти ми обеща! — След това взорът й остана неподвижен.

Разтърсена до дъното на душата си, Моника се обърна най-напред към лекаря, а след това към свещеника и дори към Фърджи, но вниманието им беше концентрирано върху Джудит. Те се опитваха да я съживят и Моника можеше да се закълне, че видя проблясък от смъртнобяла светлина под чаршафа, където бе положена лявата ръка на Джудит.

Внезапно усети главозамайване. Уплаши се, че може да припадне. Объркана и разстроена се обърна към Дерек, който все още стоеше коленичил. Погледите им се срещнаха, след което той подкани с очи най-напред Еми, а след това и Хартли. Тримата бавно се изправиха на крака, сякаш негласно се бяха споразумели, че търсенето на пръстена е вече излишно.

Дерек приближи и я смуши с лакът да излязат от стаята.

— Ето, изпий това — й каза почти умолително и поднесе сребърен бокал към устните й. — Ще те успокои.

Моника се почуди кога и защо беше взел чашата, но за кратко — едва се държеше на крака и беше толкова разстроена, че не беше способна да разсъждава за друго, освен за смъртта на Джудит.

— Тя ме прокле — прошепна, след като пресуши питието — с последните думи в живота си.

Дерек протегна ръце и тя се сгуши в обятията му с единственото желание да остане така завинаги. Смътно забеляза как Еми и Хартли се приближиха, но разсъдъкът й беше изцяло обзет от ужас от кончината на Джудит. Дерек я потупа по гърба.

— Тихо, повече да не говорим за това. Беше превъртяла накрая. Пръстенът, тостът — вярвайте ми, беше се побъркала. Може би ракът е засегнал и мозъка й.

Моника потрепери. Ненормална или не, леля й я бе проклела от смъртното се ложе. Остави й като страшно наследство неудовлетворения си дух да броди наоколо до края на дните й.

Отец Доринг се присъедини към тях със скръбна усмивка.

— Страхувам се, че Джудит е преминала в отвъдното — проточи той монотонно — и вече е в Божиите владения.

„Преминала в отвъдното?“ — повтори си тъпо наум Моника. Джудит употребяваше този специфичен израз с типично арогантния си маниер: „Нещо така безвъзвратно като смъртта не би могло никога да докосне Джудит Самнър.“ О, не — тя просто щеше да премине в отвъдното.

— … свърши ли сватбения обред? — попита Дерек свещеника.

— Обявявам ви сега и завинаги за мъж и жена — отговори той с великолепна усмивка — официално за църквата. Според закона вие сключихте брак в момента, когато подписахте брачния протокол.

— Отлично. — Дерек въздъхна дълбоко, с явно облекчение. — В такъв случай искам да положа жена си в леглото.

Хартли направи някаква похотлива забележка, но смисълът й не достигна до Моника. Еми му изсъска да си затваря устата.

— Загрижен съм от бледия вид на Моника — прибави Дерек. — Искам да си почине. Всички си опънахме нервите — сватбата, приготовленията, а сега и Джудит…

Гласът му премина във фалцет. Моника си помисли, че преживяното беше оставило тежки следи и у него. Тя се опита да се раздвижи.

— Всъщност, чувствам се добре. Ще извикам собственика на погребалното бюро. Приживе Джудит не би пожелала да остане по-дълго от необходимото в това болнично легло.

— Не затруднявай красивата си главица — настоя Дерек. — Еми и аз ще се погрижим за останалото.

— Но и аз би трябвало да помогна. — Ако можеха да надзърнат в душата й, щяха да се убедят, че тя изобщо не протестираше.

— Лягай си — заповяда новият й съпруг, — в противен случай ще извикам лекаря да ти инжектира успокоително. Ще имаме нужда от теб чак утре. За да посрещнеш с усмивка всички посетители, които ще дойдат да ни поздравят.

Моника още отсега се страхуваше от предстоящото изпитание. Прецени, че Дерек е прав — най-много се нуждаеше от почивка.

— Събуди ме след час-два — отвърна му тя, като си тръгна. — Наистина искам да помогна. В края на краищата тя беше моя леля.

„Наистина ли? — помисли си тя, като влизаше във стаята си. — Каква е разликата между вчерашната Джудит и днешната — толкова неподвижна и бездиханна в леглото? Ако душата съществува съвсем независимо — както свещеникът ги бе накарал да вярват, — дали е напуснала тялото й в момента, когато то престана да функционира? Ако е така — чудеше се тя, докато се разсъблече по комбинезон, — то къде ли е отишла?“

Замаяна и обзета от сънливост, Моника се строполи на леглото. Опита се да приеме факта, че леля й е мъртва, за да разбере преходността на всичко живо, но не можа да се отърси от чувството, че все още нещо не е довършено.

Мислите й потъваха в мъгла все повече и повече. Продължаваше вътрешно да съзерцава мъртвешки бялата светлина изпод чаршафа и тъкмо като се унасяше в дълбок, безпаметен сън, когато думите „ти ми обеща“ се загнездиха в съзнанието й.

Събуди се със същите думи, които този път й звучаха подигравателно, но не успя да ги дешифрира. Главата й тежеше, опита се да се изправи. Беше тъмно, часовникът до нея показваше двадесет и два. Може би бе спала около два часа.

Последователно си спомни, че Джудит беше починала и че сега беше омъжена. Стана от леглото дезориентирана и тръгна с олюляваща се походка. „Нуждая се от Дерек“ — се въртеше единствено в главата й.

Беше неин съпруг, следователно трябваше да знае думите, с които тя щеше да се почувства по-добре. „Отсега нататък — мислеше си със замечтана усмивка — Дерек ще бъде до мен винаги, когато се нуждая от утеха.“

Отправи се към стаята му с вдървени движения. Чу тих шепот и помисли, Че Хартли Бюфорд вероятно е при него. Късно забеляза, че е само по комбинезон, и понечи да се върне за пеньоара си, но й се чу мек женски кикот.

— Направи го чудесно, скъпи — измърка Еми Пиърсол, — но не трябва ли вече да обърнеш малко внимание и на жена си?

Моника си спомни похотливата усмивка на Хартли към бюста на Еми с изблик на съжаление към бедната Нанси Бюфорд. Но този тук не беше Хартли, а Дерек.

— На жена ми? — изпръхтя. — Боже опази. Много скоро ми предстои да си губя времето само с нея. Исусе Христе, видя ли чувала, в който бе облечена?

Моника беше шокирана, стоеше като ударена с мокър парцал. Не желаеше да слуша повече, но краката й се бяха сраснали с цимента.

— Не можеш да предизвикаш симпатията ми, Дерек. Защо ти трябваше да тичаш след онази крава и да й се вържеш, като можеше да се ожениш за мен?

— Никой не ми предложи петстотин хиляди долара за теб, сладурче.

— Копеле! Нещастно копеле! Спомняш ли си колко малко ти трябваше да се откажеш?

— Вярвай ми, знам какво правя. Джудит ми каза, че трябва да се оженим, преди да умре, спомняш ли си? А аз се подсигурих, като най-напред подписахме брачния договор. Не ми се искаше онези акули, дето ми отпуснаха заема, да развалят хубавото ми лице.

Шокът на Моника се претопи в унижение. Джудит му беше платила, за да се ожени за нея.

— Не беше затънал с повече от петдесет хиляди, Дерек. Бих казала, че си направи едно прилично малко състояние.

Моника почти осезателно си представи ухилването на Дерек.

— Играем на хазарт, скъпа. Не забравяй, че си взех и богата жена. Както би казала Джудит, аз съм нейното семейство — единственото семейство, което й е останало.

Моника затрепери. Не знаеше от какво я болеше повече — от предателството му, от манипулациите на Джудит или от собствената си глупост.

— Със сигурност имаше нещо свръхестествено в Джудит — отвърна Еми озадачена. — Какво се криеше зад онази разправия с пръстена, между впрочем?

— Кой знае? Беше се побъркала на края.

— Не се ли страхуваш поне малко? Искам да кажа, че не изпълни нито едно нейно желание.

— Уплашен от какво? Злата вещица е мъртва, скъпа. Джудит не може да промени хода на нещата сега.

Моника побягна, коравосърдечните му думи звънтяха в ушите й. А самонадеяността му нямаше граници. Беше оставил вратата отворена и всеки можеше да го хване с Еми в леглото.

„Около нас има истински мръсници“ — беше я предупредила Джералин. Какво ли щеше да каже, ако научеше, че Моника се е омъжила за най-големият мерзавец от всички тях?

Стигна коридора, скоро щеше да победи замаяността си, но не можа веднага да прецени накъде да тръгне. Несъзнателно, като сомнамбул, се понесе към стаята на леля си. Представяше си смътно, че трябваше да открие Джудит и да завърши започнатото.

„… Ти ми обеща!“ Споменът й се бунтуваше, но отлетя, когато вдъхна тежкия мирис на дезинфекциращо вещество. Пресегна се към електрическия ключ и внезапно ослепена от светлината на лампата, се убеди в истината. Нямаше никога вече да намери Джудит. Леглото й беше без дюшек, пластмасовата му повърхност бе студена и неприветлива също като моргата, в която може би беше положена в момента.

Моника го докосна, търсейки утеха, независимо че съзнаваше, че няма да я намери. Дори Джудит я беше предала в последните си жизнени мигове. Не беше направила нито един жест на привързаност, не бе казала нито една напътствена дума — беше й крещяла само: „Ти ми обеща!“

Моника отмести ръка. Нахлуха спомени за още едно противопоставяне край същото това легло. Представи си почти осезателно как Джудит се опита да надене пръстена на ръката й. „Обещай ми, че когато му дойде времето, я беше помолила, ще го носиш.“

Моника коленичи и потърси опипом под леглото, нощното шкафче и под бюфета в ъгъла, където беше намерила цигарите и ужасната черна книга. Докато търсеше, мълчаливо молеше леля си да й прости. Нищо чудно, че Джудит се бе разярила. Времето беше дошло, а Моника я бе изоставила морално.

Може би ликьорът бе виновен за замъгленото й съзнание. Още я правеше сънлива до такава степен, че едва се сдържаше да не положи глава на пода и да заспи.

С разтърсване пръстите й се удариха в сребърния кръг. Моника преглътна отвращението си и извади пръстена изпод бюфета. Независимо че бе замаяна и не го харесваше, бе длъжна да спази даденото обещание.

Въпреки това нещо отвътре я възпираше да сложи пръстена на ръката си. Трябваше да седне, и тя отиде леглото. Каза си, че е достатъчно да го поноси не повече от една секунда, само за да удържи на думата си. Заради Джудит, заради нейното семейство, единственото, което…

Спомни си грозния смях на Дерек, когато изопачаваше тези свети за нея думи. Заля я нова вълна на огорчение. Всъщност, тя беше тази, която употребяваше клишета, и поради това се бе подвела от усмивката му.

„Вярвай ми“ — беше й казал, и тя му повярва. О, само как я беше заболяло, като го чу да говори със същите думи на Еми.

Приседна на пластмасовата повърхност на леглото, усещаше студения допир през комбинезона си. Може би трябваше да му се противопостави. Но можеше да прояви злост, щом научеше намеренията й да не му позволява да управлява имението.

Изпита обладаващ я подтик да избяга, да отиде където и да било, така че никога повече да не го срещне отново.

Въздъхна дълбоко и огледа пръстена. Само ако беше възможно да бъде чародеен талисман и да й донесе вълшебни рубинени пантофки, които да я отведат далече! „Няма друго такова място като дома!“ — прошепна си тя, спомняйки си за мечтаното от нея семейство, и нахлузи сребърния кръг на пръста си.

Прониза я вледеняващ ток. Спомените й започнаха да се превъртат в обратна посока. „Пияна ли съм?“ — учуди се тя, като се сети как Дерек почти насила я беше накарал да изпие ликьора.

В дълбините на съзнанието й се надигна бавен, ритмичен припев, като че ли Джудит бе подела своята молитва. Съблазнителният зов я предизвикваше в отговор да се кърши и танцува. Миризмата на лекарства се разтвори в тежкия мирис на рохка земя, студената пластмаса я обгърна с топла, струяща сребриста светлина. Главата й стана по-лека и ефирна.

Част от сетивата й я предупреждаваха, че трябва да свали пръстена, но й се струваше, че ръцете й сега бяха отдалечени на хиляди километри. Почувства тялото си безтегловно и нищожно, докато се отдалечаваше от него. Летеше, носеше се все нагоре и нагоре…

Погледна надолу към стаята под себе си и там, на леглото, далечно и независимо от нея, видя тялото си. Смутена, опита да го достигне, но напевът я увличаше по-далече.

„Боже мой — помисли си тя, разпознавайки картината от многобройните филми, които беше гледала. — Може би умирам.“