Вкусът на Рая

Мъничето чу шум от тежки стъпки по стълбата и с бързо движение прикри книгата на мама зад гърба си. Можеше да я чете само Ники и никой друг.

Скри я навреме. Секунди по-късно в стаята влетя Дарси.

— Къде е? — изрева срещу нея.

Мъничето поклати глава. Той търсеше Моника, разбра го, преди още да я попита, но беше последният, на когото можеше да се довери.

— Много е важно да говоря с нея!

Отново тръсна глава, но той не се предаде и не си тръгна. Вместо това се доближи, приклекна и я погледна в очите.

— Няма да нараня с нищо Ники. Аз съм й приятел и съм загрижен за нея.

— Ти си от Ню… Ню… онова място, където и тя е родена. Искаш да я отведеш пак там.

— Досега не си ли разбрала, че тя те обича толкова много, че никога не би заминала. Освен това и аз няма да замина за Ню Йорк. Ще остана тук и ще се оженя за леля ти Аби.

„Той и Аби? Да, би било добре!“ — Тя се усмихна.

— Но точно в момента — продължи мъжът — Ники се намира в беда и аз се нуждая от помощта ти, за да я намеря. Знаеш ли къде е отишла?

Поклати глава още веднъж, но този път не от упорство.

— Не зная. Преди минути беше тук и спомена нещо за Рейчъл.

— Робинята на майка ти ли?

Въпросът беше зададен с такъв остър и настойчив тон, че Мъничето се уплаши отново. Спомни се как един ден чернокожата дойде у дома и хвана за ръката Моника, която не можа да помръдне, хипнотизирана.

„Не — вдъхна си кураж малката, — Ники се бои от магьосницата, изпитва неприязън към блатото и никога не би отишла в грозната, стара колиба.“

Но дали не се лъжеше?

В действителност Моника не можа да се ориентира накъде да върви. От хорските хортувания знаеше, че Рейчъл живееше в блатото, и предположи, че това беше някъде близо до мястото, където пристигна най-напред, но така и не намери пътя, по които вървяха с Дру.

Движеше се по инстинкт, сякаш я водеше невидима нишка. Чувстваше, че съдбата й е предначертана и трябваше само да следва предопределението си.

Беше сигурна в начинанието си и успешния му завършек. Махна с ръка, минавайки покрай Джаспър. В далечината видя Дру, който винаги работеше без риза на полето и се спираше само за да избърше потта от лицето си.

За момент се почувства така привлечена от него, че почти щеше да изостави мисията си. Как можа да го оприличи на Дерек — физическата им прилика бе съвсем повърхностна! Дру излъчваше сила, честност и акуратност, а първият й съпруг — мазен чар. Може би беше вярно, че душата на човека го правеше истински красив. Сега й бе трудно да прецени какво толкова видя у Дерек.

Странно, но чу гласа му. Свистящ шепот, носен от вятъра, тихо я зовеше: „Братовчедке!“ От една страна се трогна от умолителния му тон, но повече се уплаши.

Внезапно почувства студ и я завладя чувство на празнота и невъзвратима загуба. „Дру!“ — извика наум. Нуждаеше се от топлината му, от звука на гласа му, но когато се обърна, не видя нито него, нито полето. Стоеше затънала до глезените в лепкавата тиня на блатото.

Премръзнала, примигна от учудване как се бе озовала тук. Клоните на кипарисите се вплитаха така плътно един в друг, че не можеше да види или дори да почувства слънцето. Сякаш за да допълни картината на студа или може би произлизаща от него, около краката й започна бавно да се извива мъгла, досущ като змия. Настъпи страховит покой, тишината бе толкова дълбока и приглушена, като че ли се намираше в гроб.

Нямаше и най-малка представа как се бе озовала на това ужасно място, дори нещо по-лошо — не знаеше как да се измъкне обратно.

В дълбините на душата й тихо и притъпено започна да се надига паника, въпреки че външно изглеждаше спокойна. Здравият разум я караше да бяга, но тялото й търпеливо очакваше този някой, който я извика, да дойде и я поведе.

Не чака дълго. Рейчъл изплува от мъглата и се материализира на сухия хълм пред нея.

„А, дойде най-сетне — измрънка и протегна ръка да й помогне. — Ела, време е.“

Моника се подчини външно и пое ръката й, но един вътрешен глас у нея непрекъснато викаше името на съпруга й.

„Дру!“

Той се изправи и за малко да изпусне плуга, след като се огледа. Почувства се глупаво, тъй като около него нямаше никой, може би му се беше счуло поради свистенето на бриза в тръстиката.

Гласът бе прозвучал така реално, че той можеше да се закълне, че сякаш Ники бе застанала непосредствено до него.

„Това се дължи на дългите нощи, които прекарваме заедно“ — помисли си с усмивка. Любеше я, говореше й, прегръщаше я силно — нищо чудно, че често всеки знаеше какво щеше да каже другият след малко. Стигна до там, че се питаше как е могъл да живее без нея.

В паметта му изплува картината от онази нощ, когато се бореха рамо до рамо в бурята, за да спасят Ривърз Едж. Беше полуудавена, кална и може би точно тогава не отговаряше съвсем на общоприетите разбирания за красота, но за него бе най-прекрасната. „Ще работим заедно“ — беше му казала с решителност. В този момент за първи път почувства, че бремето падна от раменете му и нямаше да се бори сам.

Остави ралото. Днес нямаше повече желание да бъде самотен. Напоследък работата му не спореше, пропиляваше времето си в мечти по жена си. Прииска му се да се приберат с Ники в спалнята.

Щеше да обясни на Аби и децата, че щеше да отвлича вниманието й, докато те довършеха изненадата, но възнамеряваше да стигне по-далеч. Искаше да я изпълни така, че да се слеят ведно. Господи, никога не можа да се насити на тази жена!

Усмихна се пак, малко глуповато. Само допреди няколко месеца щеше да се почувства ужасен от агонията на голямата си любов, първата в живота му.

„Ники — прошепна й нежно и обещаващо, — чакай ме, идвам при теб.“

Моник

1993 г.

Колко безнадеждно изглежда всичко, ако смъртта потропа на прага ти. Проклетият, коварен рак засега удържа победа въпреки парите, властта и положението ми в обществото. Ако, разбира се, не греша относно пръстена.

В настоящия момент крадците, които наех, се вмъкват в семейната крипта на Самнърови, отварят ковчега с останките на Моник Самнър. Ако съм права и тялото ми е било погребано заедно с пръстена с инкрустирания елмаз на Зомби, сложен на пръста ми, то аз ще разполагам с липсващия ми втори екземпляр.

Колко съжалявам, че унищожих собственоръчно написания си дневник и че разполагам само с черната кожена подвързия да ми напомня за миналото. Навремето обаче това ми се стори най-добрият изход. След смъртта на Джордж, а след това — и на сестра ми и съпруга й, не можех да си позволя доказващите моята вина редове да попаднат в чужди ръце. Както казах на красивия лейтенант, който дойде да нюха и ме обсипа с въпроси, смъртта беше настъпила при трагични обстоятелства и исках да помогна на братовчедка си да забрави мъката.

При паниката, която ме обзе, когато заличавах следите си, не трябваше да унищожавам последните няколко страници. На тях бях нахвърлила набързо молитвите на Рейчъл, с които извиквах Зомби да ме отнесе.

Какво щеше да се случи, ако не можех да ги възпроизведа правилно? Или още по-лошо — ако на змията й скимнеше да не ми помогне отново?

Не, виновна е болестта ми, тя замъглява съзнанието и изсмуква доверието ми. Разбира се, че Зомби ще ми се притече на помощ. Нали е гладен? А аз прилежно му принасях в дар душите, за които жадуваше.

Колко глупава е Моника. Всеки път, когато видя възпълничкото й тяло или я извикам от онова отвратително училище, зная, че ще ми се възпротиви. Но аз не ликвидирах родителите й и не изиграх ролята на щатен пазач само за да ми пречи след това. Ако трябва, ще съм жестока, любяща, или и двете, но ще я държа под ръка. В крайна сметка тя копнее единствено за семейство, а аз съм единствената й роднина, която й е останала.

Идва, за да ми достави удоволствие, но трябва да й предложа нещо повече, за да я привържа към Ривърз Едж. Навремето се забавлявах да съблазнявам ухажорите й, както правех и с Аби, но дойде време да й подхвърля идеалния съпруг. Мъж, който да я дари с деца и който… прилича на Дру като две капки вода.

Пръстите ми изтръпват все повече, а ръката ми отслабва, няма да мога да пиша за известен период от време. Друга на мое място би се молила, проклинала или изпадала в ярост от смъртта, дебнеща зад ъгъла, но аз се усмихвам тайно и със задоволство.

Имам Моника, а притежавам и пръстена.