Вкусът на Рая

Моник

1866

Установих, че да бъда вдовица не е чак толкова практично.

През двете години, докато бях сама, отблъснах безчислени предложения за женитба едва ли не от всеки глупак в Луизиана. Не можеха ли да разберат, че щях да се омъжа само за човек, който можеше да се грижи за мен, а такъв нямаше из целия Юг, където духът на поражението още висеше във въздуха? Много по-изгодно ми бе да се съюзя с някой американски войник, от тия, дето развличах — някой богат, притежаващ средства, за да ми купеше каквото пожелаех.

Дори Антон Байърз прояви наглостта да ми предложи женитба след задължителния — ох, колко необходим! — период на траур. За малко да го попитам какво го караше да мисли, че щях прекарам остатъка от живота си с такова отвратително същество като него, но навреме се сетих, че трябваше да се шегувам и да шикалкавя, докато не разберях какво бе видял онази нощ, когато почина Робърт. Никак не ми беше лесно да заобикалям въпросите на Байърз и да не му се присмея.

Опитах да живея с това, което беше останало от имението. Идеше ми да пищя, като научих как глупавият ми съпруг бе разорил плантацията. Аби настояваше да пестим, за да предотвратим разпадането на имота пред очите ни, но нейните мрачна физиономия и зловещи предсказания бързо ми омръзнаха. Защо да страдам, като Ривърз Едж щеше да бъде наследен от децата?

Мислех си, че щом приключех с Робърт, щях да заживея с Дру, но от Вашингтон пристигна писмо, с което ни известиха, че бе изчезнал безследно в битка. Каква полза имах от него, ако беше умрял или осакатен?

Щурах се с месеци нерешителна и притеснена, и най-накрая стигнах до заключението, че трябва да се омъжа за американец, достатъчно богат, за да ми купи Ривърз Едж, преди да го бяха разпродали за погасяване на дългове. Тогава Дру се завърна.

Ох, каква радост изпитах, като го наблюдавах как яздеше по Ривър Роуд и се спускаше по хълма! Като го видях толкова висок и изправен на седлото, от пръв поглед закопнях за него, изгарях да усетя голото му тяло, притиснато до моето. Този мъж бе моята слабост, пътеводната звезда на тъмния хоризонт. В този момент почти бях забравила, че бях навлязла дълбоко в света на Рейчъл. Затреперих от вътрешна нужда и се затичах към него.

Но сякаш се виждахме за първи път — престори се, че не ме познава. Любовта и копнежът му бяха насочени изключително към проклетото имение. Сетих се, че нямаше да заема никога място в живата му, с това сякаш ми бяха ударили плесница.

Срамувам се да призная, но още го желая.

Сляпата ми любов се изпепели, когато се впусна да въвежда нов порядък. Промени всичко, ужасен от състоянието, в което се намираше плантацията — от часовете, в които се хранехме, до списъка на посетителите. Най-напред си заминаха американските войници, но следващият на ред бе Антон Байърз. Дру се оправда с довода, че не сме могли да си позволим да плащаме на човек, който губел повече време да ме ухажва, отколкото да преподава уроци на децата. Аплодирах това негово решение.

Но един ден Байърз поиска да избягам с него. „Нуждаеш се от съпруг — настоя той. — Не можеш да стоиш сама в Ривърз Едж.“ Надяваше се, че нямало да проявя глупостта да се надявам, че Дру Самнър щял да се ожени за мен.

Попитах го: „А защо не?“, той замръзна на място и явно подразбра каква беше причината да му откажа. „Защото смятам да поговоря с него — запъна се той. — Затова!“

Речено — сторено. Не зная какво точно са си приказвали в продължение на цели два часа зад заключената врата на кабинета, но впоследствие узнах, че Байърз е задавал въпроси около смъртта на Робърт.

Но когато Дру му поискал доказателства, Байърз позеленял от злоба. „Мога да докажа, че е неспособна майка — заплашил. — В действителност е мой дълг да отведа децата.“

Дру ми разказа всичко това в кабинета си, след като човекът си бе отишъл. „Ще ти задам само веднъж следния въпрос — каза ми с леден тон. — Отрови ли или не брат ми?“

Почти въздъхнах от облекчение. Краставата жаба явно не беше видяла нищо, щом считаше, че съм отровила Робърт. Отговорих му: „Не, как можа да си помислиш такова нещо?“, без дори да ми се наложи да излъжа.

Дру, изглежда, не се успокои. Погледна ме с отвращение и се закле, че ако му дам повод да си помисли обратното, нямало да се поколебае да ме тикне зад решетките.

След това ме информира, че щяхме да се оженим, но само за да спасим децата, а не поради някакво желание от негова страна. „Гледай да не сгрешиш — предупреди ме. — Женитбата ни ще бъде за удобство и втори път няма да те докосна.“

Ядосах се от отношението му към мен и малко остана да му кажа истината за Стивън и Елизабет просто така, от злоба, но прецених, че това е оръжие, което може да ми послужи по-късно. Най-напред исках да се убедя, че е изпитал достатъчно силно вина и разкаяние за простъпките си. А след това щеше да узнае и да заобича копелетата, и аз може би щях да мога да ги използвам против него.

Секунди след нашата кратка бизнес-сватба, Дру започна да се разпорежда. Забрани на Рейчъл да припарва в плантацията, беше научил за магиите й и не желаеше да се мярка около децата. Изчезна и причината за контакти с познайниците ми в Ню Орлийнз. Продадохме къщата ми там, за да изплатя дълговете си, и нямаше повече къде да отсядам, за да се забавлявам.

Накратко, трябваше да стана идеалната съпруга и майка — да си стоя вкъщи и да се науча на домашните си задължения от Аби. Попитах го какво щеше да направи, ако откажех. Отговори ми, че съм имала два пътя — да играя според гайдата му или да вляза зад решетките.

Съмнявам се, че бе искрен в заплахите си. Ако наистина подозираше, че съм направила нещо на брат му, никога не би допуснал дори да се доближа до скъпоценните деца.

Независимо от всичко, страхувах се от силата на фамилията Самнър. Едно беше хората да обърнат гръб на бълнуванията на глупака Антон Байърз, и съвсем друго — ако братът на жертвата започнеше да говори за нечестна игра — тогава всеки би се вслушал. Можеше да излезе и че съм отровила бившия си съпруг, протестите ми нямаше да променят нищо.

Непоносимо положение. Не можех да живея като пленничка отново, дори и заради Дру, нито пък можех да доизживея дните си като монахиня.

Това беше причината миналата нощ да се промъкна в колибата на Рейчъл сред блатото. Оплаках й се как животът ме задушава и че съпругът ми ме подлудява.

Тя се усмихна с ъгълчетата на устата си по отдавнашния свой маниер и ме попита дали не желая да направи нова кукла. Бях вбесена, но не можех да понеса мисълта за Дру, грохнал и пречупен духом като Робърт, при това — от моята ръка.

Казах й „Не!“, тя кимна, но забелязах, че е недоволна. Тя го мрази и може би дори се страхува от него. Без съмнение беше разчитала на мен, за да се отърве от съпруга ми.

Обърна се назад и се пресегна за малка кафява кесия зад олтара си. Лицето й вече бе спокойно, съобщи ми, че притежава талисман, източник на сила, много по-могъщ от всяка друга магия.

Усмивката й бе лукава, сякаш предугади, че щях да затая дъх и сърцето ми щеше да учести пулса си три пъти. Не се интересувах какво беше видяла. Знаех само, че моята съдба ме чакаше там, във вътрешността на кесията.

Тя въздъхна и с театрален жест извади пръстен, изработен във формата на две увиващи се една около друга сребърни змии. „Това е брилянтът на Зомби. — Започна да ми обяснява и ми го показа в отворената си длан. — Безценен символ, предаван от майка на дъщеря много преди да бъдем поробени в Африка. Пръстенът е обитаван от страховитата змия-бог Льо Гран Зомби.“

Ако проявях готовност да уча и да изпълнявам всяко Негово желание, може би един ден щеше да ми покаже начин да избягам от задушаващия ме живот.

Тя изговори тази реплика тихо и с благоговение, разбрах, че страхопочитанието й произтичаше от могъществото на змията-бог, което вече усещах. Протегнах ръка, за да докосна очертанията на пръстена, но във вените ми протече черна, пулсираща енергия. Причу ми се съскане, сякаш пълзящите влечуги ми говореха нещо и ми предлагаха перспективата на свят, отвъд моите възприятия.

Усетих пулса си ускорен силно от черната, мистична сила. Безсмъртните змии ме викаха, принуждаваха ме да ги последвам.

Трябваше да овладея силата, която ми предлагаха. А след това нямаше да я изпусна.

Джон Фоксуърт, в последно време известен по вече с името Жак Рейнард, вдигна поглед към бледоликата южняшка красавица, която го бе зяпнала в нямо възхищение. Стана на крака и се изпъчи от гордост. Щом влезе Сара Джейн Хокинз, той престана да бъде обикновен собственик на оказионен магазин, борещ се със зъби и нокти да изкара препитанието си. В собствените си очи се въздигна като бизнесмен и джентълмен, какъвто опитваше да стане с всички сили.

Много скоро възнамеряваше да поиска ръката й. Беше чул слуховете, че баща й го деляла само една стъпка от бедняшкия приют и бе благодарен на съдбата, че поради тази причина тя може би щеше да му пристане. Той не се нуждаеше от парите й, нито от красотата й, а още по-малко — от някое привидно женско достойнство. За Жак, мис Сара въплъщаваше ведно елегантността и доброто възпитание, които липсваха у хората в бордеите на Бостън, където бе израснал.

Поради тази причина бе готов да се труди като роб от зори до здрач и да натрупа малко състояние, достатъчно, за да си позволи дама като Сара Джейн да краси дома му.

— Един добър приятел празнува рождения си ден — обясни му с бавен, провлечен говор тя — и имам нужда да нося нещо по-специално по този случай. Татко ще получи удар, ако узнае, че съм минала оттук и съм разглеждала скъпоценните камъни.

— Тогава моля, ако смея да предложа, нека ти подаря нещо. Това ще бъде един вид благодарност, че добавяш блясък към моя скромен магазин. И може би, ако не звучи много дръзко, бих искал да изразя моите надежди за бъдещето.

Тя се изчерви, възпротиви се изискано, но Жак видя удовлетворението й.

— С твое позволение ще се обадя на татко ти в края на тази седмица. Но, моля те, избери си междувременно каквото поискаш като знак на признателност. Нещо, което поразява твоето въображение. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да зная, че подаръкът ми е допринесъл за изтънчената ти красота!

— Онзи пръстен! Само него. Откъде го имаш? Жак имаше предвид някоя перла и затова се шокира, когато тя посочи брилянта на Зомби.

— От една жена, твоя съседка в действителност.

Мисис Самнър ме помоли да го задържа до края на месеца.

— Това е подаръкът, който искам.

— Не, моля те! Всичко друго, но не и това! — Жак беше истински потресен.

Пръстенът може би струваше цяло състояние, тъй като беше символ на древна африканска култура, а също и предмет на прелюбопитна легенда.

Тя го изгледа с обида и изненада.

— Но нали каза, че мога да получа каквото си избера. Само това украшение поразява моето въображение!

Той не можа да понесе разочарованието й. „Какво значение има? — опита се да си вдъхне увереност. — Скоро ще се оженим и пръстенът ще се върне обратно при мен.“ Нямаше намерение да го продава все още, а притежателката му носеше белезите на голяма бедност. Никога не би повярвал, че мисис Самнър можеше да се върне.

— Добре — съгласи се неохотно, вдигна го и го наниза на една верижка, — но само ако ми обещаеш, че няма да си го слагаш на пръста.

— А защо?

Почувства, че е глупаво да разправя легендата, можеше да изглежда като суеверие.

— Металът е много стар — излъга я — и може да обезцвети изключителната ти кожа. Обещай ми, скъпа моя, че ще го носиш само на тази верижка.

Тя се засмя с финес и грабна подаръка от ръката му.

— Добре, щом настояваш. Много ти благодаря, господин Рейнард.

— Моля, наричай ме само Жак!

Тя му благодари още веднъж, като го нарече по име, обърна се и с танцова стъпка излезе през вратата. Завеян от картинката, която тя представляваше, той пропусна да я предупреди да не показва пръстена на никого — поне до края на месеца.

„Всичко ще е наред — успокои се той. — Мисис Самнър няма да се върне. Няма смисъл да се тревожа.“

Поне така му се струваше до следващия ден, когато полковник Дарси О’Брайън се изправи пред щанда му и втренчи поглед в него.

— … Какво сте направили? — попита човекът със заповеднически тон, едва сдържайки ръмженето.

— Казах ви вече, подарих го.

— На кого? — Думите бяха изстреляни срещу него, сякаш полковникът беше употребил пистолета си, висящ на кръста му.

— На една моя постоянна клиентка — емна му се, като опитваше да не изглежда, че се защитава. — Мис Хокинз.

— Сара Джейн Хокинз ли?

Жак едва бе кимнал и О’Брайън вече се беше обърнал.

— Господ да ти е на помощ — подхвърли той през рамо, като напускаше магазина, — ако се е случило нещо на някого.