Вкусът на Рая

Дру хвърли поглед към ръждясалата машинария, след това се обърна с лице към отворената врата, откъдето проникваха последните слънчеви лъчи на залязващото зад дърветата слънце.

— Донеси свещ — викна на Джаспър, двуметровия бивш роб, който и сега вършеше най-тежката част от работата. — Няма да можем да поправим газгенератора, ако нямаме добро осветление.

Джаспър смръщи чело, знаеше за обещанието на господаря да се върне у дома за официална вечеря и разбра, че няма да бъде спазено.

„По дяволите, Робърт е оставил всичко на самотек“ — помисли си Дру.

— Като отидеш в къщата, кажи също така на сестра ми, че няма да успея да се върна навреме.

Джаспър кимна.

— А да й кажа ли защо?

Дру поклати глава, нямаше нужда Аби да изкарва яда си на Джаспър.

— Кажи й само да не ме чака. По-късно ще се погрижа да й се извиня.

Черният гигант излезе и се отправи към къщата в потиснато настроение. Може би разбираше обстоятелствата, които принуждаваха Дру да вземе подобно решение, но предпочиташе да преживее земетресение, отколкото да види дори една единствена сълза в красивите очи на господарката си.

По дяволите! Дали си мислеше, че Дру си доставя удоволствие, като тормози сестра си? Но Джаспър трябваше да се убеди, че къщата се нуждаеше от евтин източник на светлина, не можеха да си позволят да купуват свещи непрекъснато.

В такива моменти Дру се колебаеше има ли смисъл да се блъска да работи все така безперспективно. Моник беше разточителна, а брат му не беше реалист — ето как наследи една бездънна яма от разходи.

„Ривърз Едж!“ — въздъхна той и хвърли поглед към полето със скрита гордост. Колкото и сурова да беше битката, която водеше, щеше да се бори до последен дъх, за да съживи плантацията. Беше не само наследство, а и негов дом.

Представи си Моник така живо, сякаш беше застанала до него, както в онзи момент, когато я доведе от блатото. Беше невероятно, но за малко да повярва, че тя мислеше като него и споделяше нуждата да изгради своето бъдеще тук.

Потъна в сладки копнежи, представи си как се връща вкъщи, уморен и доволен от труда си, привлечен от миризмата на гореща домашна гозба. Всички прозорци светят празнично с мека светлина, а цялото му семейство го чака на вратата, за да го посрещне. А жена му, с широко отворени обятия…

Хвърли поглед към къщата, толкова тъмна и далечна, и се насили да прогони глупавите блянове. Колко пъти още трябваше да го омотава с черните си магии, преди да проумее истината? Моник никога не му беше допадала. Това, което си въобрази, че е прочел в очите й, се оказа безусловна илюзия.

Прокара ръка през косата си и се върна с неудоволствие към работата си. Трябваше да мисли за децата. Трябваше да живеят по-добре от него, беше готов да се съсипе от работа, за да им осигури бъдещето. Изнурителен труд и лишения — това беше неговата съдба.

Но като размислеше как се беше отнесъл с Робърт — може би така щеше да го обезщети.