Вкусът на Рая

— Няма какво да правя — оплака се Андрю, като излизаше от спалнята си. — Мразя, когато вали.

Моника вдигна поглед към небето. Занимаваше се с пренареждането на мебелите и не бе забелязала дъжда. Но като чу капките, които шибаха стъклата на прозореца, се сети моментално за Дру.

„Дигата! Старгел трябваше вече да е изпратил инструменти или хора.“

— Не виждаш ли, че сме заети? — скастри го Стивън и пъхна последното чекмедже в новия бюфет. — Ако няма какво да правиш, Андрю, помогни ни да оправим стаята.

— Почти приключихме. — Моника изпрати мимолетна усмивка към Стивън, с която му благодари за помощта, но погледът й се върна отново към прозореца. Вероятно при този дъжд реката щеше да излезе от коритото си. — Всъщност, мислех да оставим всичко така, както е. Искам да изляза навън за малко.

— Може ли и ние да дойдем?

Лицето на Андрю изразяваше нетърпение. Идеята не беше лоша. Ако Дру се нуждаеше от помощ, то момчетата щяха да се справят и с най-тежкото.

— Преоблечете се в стари дрехи. — Сети се, че всичките им дрехи бяха износени. — Поне си сложете обувки — поправи се тя и се запъти към новия си шкаф. — Излизаме да помогнем на чичо Дру.

— Но какво ще правим?

Тя се разтършува из роклите си, но не откри нищо подходящо. Джинсите отпреди щяха да й свършат добра работа.

— Е, добре, да започнем така. Стивън, донеси ми някоя риза и панталони на вуйчо ти и иди помоли Аби да направи сандвичи и горещ чай за пиене. Мисля, че ще ни се наложи да се напрегнем пряко сили.

Това нейно предчувствие се засили, когато, облечени и запасени с храна, дружно тръгнаха под проливния дъжд.

Забързаха към реката и откриха Дру, който раздаваше заповеди наляво и надясно на работниците, наети да му помагат в полето. Отвъд реката прииждаше и изпълваше малкия каменист залив, и Моника се увери, че тук беше най-ниското място на насипа. Скоростта, с която се повишаваше нивото на водата, показваше, че четиримата нямаше да успеят да предотвратят нещастието.

— Какво мислиш, че правиш? — изрева й Дру, като видя, че е обула панталоните му.

— Дойдох, за да поизцапам изнежените си ръце — отвърна му упорито, докато момчетата се приближаваха. — С какво да ти помогнем?

— Върнете се вкъщи, друго не е необходимо. Когато започне наводнението, не желая децата да се озоват наблизо.

— И ние искаме да помогнем — каза му Стивън сериозно. — Вече не сме малки.

Колкото и изтормозен да беше, Дру намери време да го погледне.

— Зная, че не сте, но не желая да рискувам, можете да се удавите.

— Не се безпокой — намеси се с пискливо гласче Андрю. — Ники ни научи да плуваме.

Дру погледна въпросително Моника и тя прибързано поясни:

— Наученото няма да ви помогне много в бушуващата вода, момчета, но вероятно бихме могли да окажем помощ с нещо друго. Някой трябва да пълни чувалите, с които укрепваш насипа, нали? — обърна се към мъжа си. — Не може ли да се заемем с това?

— Разполагам само с една лопата и чувалите ми вече свършват.

— Тогава ще копаем с нея и ще гребем земята с ръце. Що се отнася до торбите, можем да напълним наличните и да потърсим още — каза му натъртено. — Предупреждавам те, няма да се откажа така лесно.

Той прокара ръка през мократа си коса и викна към един от работниците:

— Джеми, вземете вагонетката и идете с госпожа Самнър и момчетата горе в работилницата опушване на месо. Глиненият под там е достатъчно сух — обърна се пак към жена си — и ще ви бъде лесно да копаете. Джеми ще ни донася пълните чували.

Тя кимна с глава. Мислите й препускаха напред, сети се за чувалите с брашно, захар и боб в складовото помещение. Ако временно ги пресилеха другаде, можеха да използват торбите тук и да ги напълнят с глина.

Дру се върна на предишното си място, Моника тръгна към вагонетката. Наблюдаваше го как работи пряко сили и го нарече мислено „двуличник“. Изкарваше се песимист, но очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Изпълни се с гордост, че този човек беше неин съпруг.

„Или поне един от многото“ — поправи се, като си спомни за пръв път от няколко седмици насам предишната си женитба. Но Дерек беше само бледо копие на съпруг. Трудно й бе да си го представи как се бори по подобен начин за спасяването на семейното имение. По-скоро вече щеше да го е продал или заложил, или пък щеше да е съсипал плодородната почва, превръщайки я в игрище за голф.

Стигнаха работилницата за опушване на месо, решени повече от всякога да помогнат. Тя изпрати Андрю до дома, за да помоли Аби да изпразни още чували. Джеми копаеше глинестата почва, а тя и Стивън пълнеха с ръце чувалите. Преброи торбите, с които разполагаха. Пет имаха тук и още шест — в склада, общо правеше единадесет. Представи си придошлата река и прецени, че нямаше да стигнат.

Андрю се върна след минути и с готовност се зае да помага. Каза им, че Аби вече била в склада и Мъничето щяла да донесе торбите, щом ги изпразнели.

Напълниха осем и ги поставиха върху вагонетката. Моника предложи да ги откара сама, за да можеше Джеми да продължи да копае.

Аби направи каквото можа и се върна в склада, за да провери дали не можеше да намери още нещо подходящо. Стигна до заключението, че в краен случай щяха да използват за пълнене калъфките за възглавниците.

Когато Моника пристигна при Дру и останалите, видя, че критичният момент вече бе настъпил. Мъжете грабнаха торбите, вдигнаха ги на рамене и тичешком се запътиха към брега. На лицата им се четеше отчаяние, реката прииждаше бързо и не достигаха хора и чували. Всеки момент водата щеше да прелее.

Отправи поглед към мъжа си, дъждът шибаше лицето му, мократа му коса беше прилепнала.

— Няма да се отказваме — започна, но чу някакъв звук.

Наостри уши и възбудата й нарасна.

— Слушай, не е ли това шум от двигател?

— Пристига параход — потвърди Джаспър до тях. — Изглежда, ще спре тук.

Моника се взираше през пелената на дъжда и беззвучно произнесе молитва.

Сякаш в отговор от предната палуба на кораба й извика Дарси О’Брайън. Без да му мисли повече, тя изтича към пристана.

Поради бясното течение закотвянето на парахода се оказа нелека задача. Хората наскачаха и започнаха да хвърлят припасите, преди да бяха затегнати въжетата. Дарси слезе пръв и започна да раздава заповеди наляво и надясно. Моника се затича и го прегърна силно и с благодарност.

— За малко не закъсня, полковник О’Брайън!

— За последен път се проявявам като офицер от армията. — Усмихна й се и я прегърна, след това я отблъсна леко от себе си. — Как е положението? Може ли да се избегне наводнението?

— Само ако побързаш. Вече използвахме и последния чувал.

— Няма значение. Донесохме доста, а също и лопати. Придружават ме и една дузина яки войници.

— Какво става? — попита Дру зад тях.

Дарси я пусна и Моника се завъртя с лице към съпруга си.

— Дарси дойде, за да ни спаси — изрече почти без дъх.

Господин Самнър се намръщи, дъждът оставяше вадички по лицето му.

— Старгел промени решението си — каза му Дарси със свиване на рамене. — Хайде да разтоварим припасите и да ме упътиш на кое място да разположа мъжете за работа.

— Ще ги заведа до работилницата за опушване — предложи Моника. — Тъкмо копаехме…

— Не! — Съпругът й я хвана за ръката. — Не желая да припарваш до войниците. Поне не облечена така.

— Намирам облеклото ти за очарователно — усмихна се Дарси, — но Дру може да се окаже прав.

Зад тях се чу вик. Кеят започна да пращи и да се клати.

— Параходът няма да удържи — извика Дарси и разпореди на войниците: — Бързо, направете жива верига и пренесете припасите на твърда земя.

Дру отпусна ръката й и го последва. Започна да лови товарите, които хвърляха от палубата.

Въпреки въжетата и мощта на ревящите мотори, съдът бавно отплуваше, отнасян от реката, а кеят под тях продължаваше застрашително да скърца.

Моника намери място в образуваната верига и помогна да се пренесат на сушата лопатите и чувалите.

Картината пред нея се замъгли. Дарси отвърза въжетата, корабът започна бавно да се отдалечава, Дру крещеше някакви заповеди, надвиквайки вятъра и надмогвайки дъжда.

Част от войниците грабнаха лопати и се захванаха да копаят и да пълнят торбите, а други през това време ги вдигаха и струпваха върху дигата. Моника реши да не остава по-назад и също грабна лопата.

— Какво още правиш тук? — попита я малко по-късно Дру.

— Не се инати — каза му отсечено и заби лопатата в земята. — Нуждаеш се от всеки, който може да ти помогне.

Той мигаше, за да не му се премрежваше погледа от дъжда и огледа изкуствения насип.

— Положението не е вече толкова лошо. Вижда се светлина в края на тунела.

Изморена, Моника отпусна ръце върху лопатата.

— Сигурен ли си, че това не е по-скоро проблясък на надежда?

Внезапната му мимолетна усмивка стопли сърцето й.

— Трябва да настаним хората да пренощуват някъде. Виж дали не можеш да им осигуриш по едно легло — може би в старите колиби на робите. Бих предложил и в гарсониерата, но ми казаха, че вече е заета по твое нареждане.

„Закача ме, какво пък — помисли си. — Знае, че съм оставила Седи и бебетата там, и това е начинът, по който ми съобщава, че е съгласен.“

Усмихна се на свой ред и изправи гръб.

— Не е нужно да ми приказваш със заобикалки, господин Самнър. Ако не желаеш да остана тук, не ми измисляй предлози да се махна, а ми го кажи направо.

Той хвана ръката й, пръстите му проследиха глината, запечатала се под напуканите й нокти. Моника си спомни за предишните пъти, когато я беше докосвал, и затаи дъх в очакване на нещо повече.

— Добре тогава, не желая да стоиш тук. — Изявлението му не задоволи очакванията й напълно.

— О’кей, тръгвам си. Надойдоха толкова много гладни гърла, че Аби със сигурност ще се нуждае от помощта ми в кухнята.

Той пусна ръката й.

— Качи се в стаята си и се преоблечи в сухи дрехи.

— Не се притеснявай — отвърна и закрачи тежко. — Вече няма да те смущавам, като нося твоите панталони.

— Ники? — извика я колебливо.

Обърна се и забеляза особеното му изражение, въпреки дъжда.

— Само исках… да си на сигурно място. Наблюдаваше го как се отдалечава и усети такъв световъртеж, сякаш я бе целунал. „Исках да си на сигурно място.“

Преоблече се все още замаяна, но този път в рокля, и прекара следобеда в приготвяне на стаите за спане. Когато отиде в кухнята, Аби я посрещна наежено и мълчаливо, но Моника почти не й обърна внимание, мислеше непрестанно за Дру. Освен това я боляха всички мускули от пренареждането на мебелите през последните два дни и беше прекалено уморена, за да приказва.

Мъжете вечеряха на смени, мъжът й дойде с последната. „Бурята утихна — чу го да казва на сестра си. — Ще можем да се приберем окончателно след час-два.“

Моника се успокои, изми чиниите и тръгна към спалнята да си легне. Малко след като се бе хвърлила в леглото, Андрю почука на вратата.

— Сънувах кошмар — оплака й се и потърка очи.

— Хайде ела и ме гушни — покани го, без да обръща внимание, че не си беше свалила роклята.

Прегърна го и му запя приспивна песничка, от която и на двамата им се доспа толкова, че скоро задрямаха.

Дру мина през стаята на момчетата да види всичко ли е наред и откри, че леглата им бяха празни. Отправи се загрижен към Елизабет, но се застоя пред отворената врата на стаята на жена си — може би Ники знаеше какво се бе случило с децата.

Вътре мъждукаше свещ. Спря на прага, привлечен от светлината й. Андрю и Елизабет спяха, прегърнали Моника, а Стивън се беше свил на крайчеца на леглото.

„Моето семейство“ — помисли си затрогнат, като си спомни как му се бяха притекли на помощ днес. Инициативата беше дошла от жената, която ги държеше в обятията си.

„Ах, Ники! — помисли, като забеляза точицата кал, засъхнала на лицето й. — Защо не ти благодарих, не избърсах нежната ти буза и не ти показах колко много означаваш за мен?“

Тя ли бе превъплъщението на лъча надежда?

Усмивката му угасна, когато си спомни как се бе затичала към Дарси. Затова и нищо не й беше казал, думите заседнаха в гърлото му. Съдейки по начина, по който прегърна най-добрия му приятел, личеше, че нямаше да е далеч денят, в който слънцето на надеждата щеше да залезе.

Позволи си един прощален поглед, след което се опита да си втълпи, че това бе семейството на Робърт, а не неговото. Искаше му се да се изтегне до тях в леглото, но не им принадлежеше.

Духна свещта и тихо напусна стаята.