Вкусът на Рая

Моника хвърли косо поглед през улицата и провери адреса. Убеди се, че това е мястото, което бе споменала Сара Джейн.

Огледа се, но не видя познати. Моника се зарадва, че е останала най-сетне сама, въпреки че се почувства обидена, когато Сара Джейн помъкна Аби настрана, а Дарси и Дру запрашиха в противоположната посока. Задачата, която си бе поставила, изискваше пълна дискретност.

Пресече улицата. Разпозна продълговатите прозорци с капаци и балконите с пищна метална решетка над тях — в другия си живот често бе минавала оттук. Тогава й се струваше, че къщата е стара, износена и празна, но днес заложната къща гъмжеше от купувачи и стока.

Сара Джейн вероятно беше права. Може би „приятният“ креол, собственик на оказионния магазин, който говореше разпалено и непрекъснато, действително обслужваше посетителите си добре.

Тя се приближи, вратата се отвори с весело дрънване на звънче и отвътре изскочи джентълмен, очевидно развълнуван, тъй като забърза надолу по улицата. Същото звънче извести и нейното влизане, но никой в претъпкания магазин не я посрещна с усмивка, всеки изглеждаше зает изключително само със собствения си бизнес.

Моника се нареди на опашката пред гишето и беше почти изблъскана от една застаряла дама, която изтича навън. В очите й имаше сълзи, носната й кърпичка беше притисната до устата, жената изглеждаше толкова разстроена, че дори не се извини; когато се промуши покрай хората. Звънчето звънна пак, този път — печално, когато жената напусна магазина.

Моника се поколеба, защото осъзна, че в магазина се предлагаха прекалена много бижута, часовници и бойни мечове.

Но точно тогава собственикът на магазина се усмихна с онзи чар, който бе прехвалила Сара Джейн, и Моника се върна на реда си да почака. Реши все пак да види каква цена ще й предложи, скъпоценностите не бяха от полза никому, ако продължаваха да стоят в гардероба.

Когато дойде редът й, собственикът се представи като Жак Рейнард и тя съобщи своето име. Извади кутията с бижута и я сложи на гишето.

Мъжът беше красив, не можеше да се отрече, но начинът, по който разглеждаше скъпоценностите, я предупреди, че изгодата за него е на първо място. С „Извинете ме, мадам!“ и изразен френски акцент той направи предложение за толкова ниска цена, че Моника се почувства унижена заради Моник. Никой не заслужаваше спестяванията му за цял живот да бъдат оценени на такава мизерна сума. Чак сега разбра защо старата жена преди нея си бе отишла плачейки.

Моника събра скъпоценните камъни и му съобщи, че ще занесе съкровището си на друго място.

Той сви рамене, жестът беше като на потомък на галите, и й се усмихна тъжно.

— Такива са времената, мадам Самнър. Правя бизнес. Как мога да спечеля, след като никой не проявява интерес към това, което предлагате? Тук всички идват, за да продават, продават, продават… Но ако имахте нещо рядко, уникално…

Пусна й мухата и спря дотук. Моника се сети за пръстена в джоба си.

О, как беше изкусена. Би почувствала такова облекчение да се отърве от него. Но като си помисли за нищо неподозиращия купувач, който щеше да сложи змиите около пръста си — какво щеше да стане, ако извършеше пътешествие във времето? Можеше да се окаже и по-щастлив на новото си място, но най-вероятно нямаше да е така.

На сбогуване тя поблагодари на мосьо Рейнард за труда му и си излезе без пукнат цент.

Потокът от посетители не секваше, тя осъзна, че всеки посещаваше магазините с подобна мисия. Щеше да бъде истинско чудо, ако успееше да вземе истинската цена при продажбата на скъпоценните камъни.

Тежки времена. Войната може и да бе свършила, но несигурността оставаше. Където и да погледнеше Моника — от напуканата мазилка на сградите до страха, изписан по лицата на минувачите, — виждаше само разрушени надежди. От книгите в другото време знаеше, че възстановяването щеше да трае дълго и щеше да бъде мъчително. Не, днес не можеше да очаква чудеса.

— Защо е тази мрачна физиономия?

Моника вдигна поглед и видя Дарси, който й се усмихваше непринудено. Тя хвърли бегъл поглед назад към заложната къща и му даде своята версия на вдигането на рамене подобно на галите.

— Тази сутрин не успях в нито едно свое начинание.

— Днес лошите новини като че ли са на дневен ред. Току-що се разделихме с Дру. Старгел му отказа. — Видя питащия й поглед и добави: — Не ти ли е споменал за него?

— Мъжът ми почти не разговаря с мен. — Нямаше горчивина в думите й. Вниманието й бе ангажирано изключително с това, което се бе случило с Дру. — Моля те, разкажи ми.

Дарси сви рамене.

— Предполагам, че не е никаква тайна. Дру дойде в града, за да измоли една услуга. Част от укреплението на брега край плантацията е отмита и ако в скоро време не извърши поправка, един силен дъжд ще наводни захарната тръстика. Дру е заложил бъдещето си на тази реколта. Ако му провърви, Ривърз Едж също няма да пропадне.

Моника усети разочарованието на Дру като свое собствено.

— Най-лошото е — продължи Дарси, — че Дру дойде, защото го убедих, че Старгел му дължи услуга. Но добрият стар капитан му каза: „Щом нямаш пари, няма да има доставки“. Убедих се, че няма никакъв смисъл човек да губи време да моли стари познати за каквото и да било. Когато Дру му предложи бойния си меч като допълнителна гаранция, Старгел само му се изсмя с думите: „Тъпото острие няма никаква стойност“. Беше му удобно да забрави, че със същото това оръжие навремето Дру спаси живота му.

Колко ли трудно е преживял Дру предлагането на гордостта си, само за да му се присмеят. Почувства отново тежестта в джоба си и помоли Дарси да изчака за момент.

Влезе в оказионния магазин и представи пръстена на Рейнард, очите му се разшириха, а акцентът му премина в бостънски диалект, когато я запита откъде го има.

Забеляза, че той иска да вземе пръстена на всяка цена, и като спомена неясно за някакъв произход от Ню Инглънд и се позова на познанството си със Сара Джейн, успя да се спазари за цена, надвишаваща двойно първоначалното му предложение. Получи само няколко долара под действителната цена, но тя го уговори да се закълне, че няма да продаде пръстена преди края на следващия месец. Беше готова да продаде всичките си рокли, за да си го върне, не можеше да понесе мисълта, че някой невинен, нищо неподозиращ; човек може да пропътува във времето с помощта на носещото злочестина украшение.

В крайна сметка се почувства горда от сделката и се обърна да си върви с парите в ръце, когато видя Дарси О’Брайън на прага.

Без да промълви и дума, той я хвана с ръце за раменете. Тя го погледна в очите, той се успокои и отпусна, след което свали ръцете си с крива усмивка.

Моника го придружи навън, като се чудеше колко ли е видял и доколко трябва да сподели с него. Не желаеше Дарси да си помисли нещо лошо за нея, но какво можеше да му каже — „Не се притеснявай, продадох само това, което ме доведе тук от бъдещето“?

Изглежда, той също намираше думите с труд.

— Прости ми моето предубеждение — промълви той накрая, погледът му се плъзна към чантата й, — но се радвам, че не заложи всичко. Повечето от тези търговци се надяват да се възползват от бедственото ти положение. А останалите, които ти съчувстват и са честни, не могат да си позволят да ти платят това, което заслужаваш.

— Знаеш ли, за просяците твърдят, че нямат голям избор. Понякога човек трябва или да продаде, или да умре от глад.

Ако искаш да получиш най-добрата цена, отиди при реномиран златар, а не в оказионен магазин. За да бъда най-цинично откровен с теб, почти няма надежда да си възвърнеш заложеното по някакъв начин.

— О, не се нуждая от бижутата, а само от парите.

Той я погледна видимо изненадан.

— Това е една дълга история — каза му тя и напъха парите в ръцете му. — Както и да е, можеш ли да занесеш това на Старгел като допълнителна гаранция и да провериш дали е достатъчно, за да получи Дру необходимото му?

Като съдеше по историческата епоха, предположи, че шестдесет и пет долара представляват значителна сума, но Дарси остана потресен, което я хвърли в догадки.

— Ако трябват още…

— О, не, това е повече от необходимото — каза той и се огледа предпазливо наоколо, като пъхна банкнотите в джоба си. — Всъщност, надявам се, че никой не ни видя. Нека да спрем файтон и да отидем да поговорим със Старгел.

— Предпочитам да не се замесвам в това. Най-добре за всички ще бъде, ако си помисли, че Дру е изпратил парите.

Той я погледна особено, но не каза нищо. Махна с ръка на един открит екипаж. Заговори й чак когато потеглиха, очевидно това бяха въпросите, които го вълнуваха.

— Бих желал да науча повече за пръстена, който заложи. На Дру ли е?

Чаткането на конските подкови сякаш бяха удари с учителска показалка по нейната съзнателност: „Бъди добро момиче и кажи истината“ — като че ли й нашепваха те.

— Не, кълна ти се, че е мой. Подари ми го леля ми.

— Тогава защо не съобщиш на Дру откъде идват парите? И защо така настояваше пръстенът да не се продава веднага?

Не, тя не можеше да му обясни защо се страхуваше от скритата сила на пръстена.

— Дру е прекалено горд и упорит, и затова няма никога да вземе пари от мен — отговори му уклончиво. — Ще предпочете да умре от глад, отколкото да се задължи с нещо на жена си.

— Да предположим, но това не дава отговор на втория ми въпрос. Кое е особеното в пръстена, което те кара така отчаяно да желаеш да си го възвърнеш?

Вместо това и Моника имаше няколко въпроса, които трябваше да му зададе.

— Откъде знаеш, че искам да си го върна? — попита тя, учудена от настоятелността му.

Той се облегна назад и се престори, че е загубил интерес към темата.

— Чух те в магазина.

— Но аз не казах нищо, от което да се извади заключение, че съм отчаяна. Откъде знаеш как съм се почувствала?

Погледът му неволно се плъзна по ръцете му, но след това бързо и преднамерено погледна настрани. Тя се сети за начина, по който я бе хванал за раменете, и странното чувство, което изпита първия път от допира на ръката му. Изрече съвсем импулсивно:

— Ти си телепат! Разгадаваш мислите ми, като ме докосваш с ръце!

Той се стресна, сякаш бе хвърлила в лицето му обвинението, че е извършил множество убийства.

— Не! — опита да отрече, но изглежда размисли. — Е, добре, да, в действителност предполагам, че е така. — Сви рамене и изрази смущение. — Изглежда, имам нежеланата способност да разбирам чужди мисли. Не ги разчитам напълно, но мога да схвана цялостната им насоченост.

— ЕСВ. — Видя неразбирането му и добави: — В моето вре… там, откъдето идвам, го наричаха „екстрасензорно възприятие“. Най-реномираните клиники изучаваха явлението. Ще се изненадаш, ако ти кажа, че много хора притежават тази дарба, но не желаят да я използват.

Той наклони глава и я изучаваше с поглед.

— Нарече го дарба. Но то е повече проклятие.

— Предполагам, че зависи от начина, по който го използваш. Но със сигурност опростява отношенията между нас, нали? Искам да кажа, че вече си разбрал, че нямам никакви намерения да навредя на Дру.

Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Може би, но още не си ми отговорила на въпроса. Каква е особеността на този пръстен.

— Не е особен. Опасен е.

Той повдигна вежди от учудване.

И изведнъж я завладя нуждата да му се довери. Ако имаше психически способности, различни от тези на околните, то би бил по-подготвен да чуе всякакви чудатости в сравнение с обикновените хора на деветнадесети век.

— Ще ти изглежда много щуро… — започна тя, пое дъх и се впусна да разказва.

Каза си и майчиното мляко — като почна от детските си мечти, свързани с Ривърз Едж, и свърши със сцената с умиращата Джудит, кошмарната й женитба и появата й в блатото. Старателно пропусна само ролята на пръстена — и без това историята й бе достатъчно необикновена.

През пялото време Дарси кимаше с глава или повдигаше вежди, но накрая реакцията му не беше израз на пренебрежение.

— Идваш от бъдещето — каза й спокойно, когато тя приключи, сякаш му бе казала, че идва от Чикаго.

— Нали не мислиш, че съм се побъркала?

— Кой съм аз, че да наричам луд този ли онзи? — поклати глава той и се усмихна. — Във всеки случай, звучи ми много логично. Напълно измененото ти поведение, объркването на Дру, трите различни имена.

— Моля те — засмя се тя нервно, — наричай ме само Ники.

— Е, добре, Ники, имаш ли представа как си дошла тук, или по каква причина?

Тя сключи ръце около дамската чанта в скута си, все още нямаше желание да говори за пръстена.

— Най-напред, когато всичко бе ново за мен и ме плашеше, мислех, че е станала някаква голяма грешка. Но когато се запознах с децата, Аби и… Дру, започнах да си мисля, че има някаква причина. Искам да кажа, че мога да направя толкова много за тях, ако ми бяха позволили.

— А не желаеш ли някога да се върнеш в предишния си живот?

Това живот ли беше? Сив и скучен — учителската й кариера, ужасната сватба с Дерек, скуката, безсмисленото бъдеще. Тя поклати глава.

— Доколкото мога да си спомня, мечтаех да имам истинско семейство. Животът ми принадлежи на това време, на Самнърови. Готова съм да помогна на Дру да спаси Ривърз Едж, дори ако трябва да дам живота си, за да опитам.

Лицето му засия.

— Разбирам. Искаше да заложиш това — кимна към чантичката в скута й, — за да направиш първата стъпка. Защо се отказа? Не можа да се разделиш с тях ли?

— Не желая да притежавам скъпоценните камъни. Във всеки случай, те не са и мои. Взех си ги обратно, защото Моник на мое място щеше да се обиди на мизерната сума, която предложи собственикът на магазина.

— Браво на теб. Виждам, че имаш желание да ми се довериш, затова ще ти направя и друго предложение. Моят далечен роднина Семюъл Уедърз започва бизнес като бижутер в Ню Йорк. Може би няма да може да купи всичко, което имаш, но вероятно ще може да ме ориентира към някого, който ще ми даде най-добрата цена.

„Бижутерският магазин на Уедърз“ — помисли си стреснато Моника. Името й беше познато — беше любимото място за покупки на Джудит по времето, когато двете живееха в Ню Йорк. А малко по-късно Джордж Самнър беше купил оттам подарък за рождения ден на леля й — диамантена огърлица, която Джудит бе пазила грижливо след смъртта на съпруга си. Беше същата, която намери в скривалището на Моник.

Моника опипваше несъзнателно с пръсти чантичката си и се дивеше на капризите на съдбата, която я накара да продаде бижутата си, които един ден щеше да наследи. Смешно, но много често животът като че ли се движеше в кръг.

— Не ми харесва да се натрапвам и да разчитам на великодушието ти. — Извади кутията със скъпоценните камъни и му я подаде. — Но парите със сигурност ще бъдат от полза за Ривърз Едж.

Той ги пое, изненадан от тежината им.

— Господи, забележителна колекция!

— Принадлежат на имението — отвърна твърдо Моника. — Моник ги е взела, а сега аз ги връщам. — Поколеба се. — Ако не възразяваш, предпочитам да не казваш на Дру и за бижутата. Знаеш колко горд може да бъде и предпочитам да не рискувам с това, че няма да приеме парите. По-добре е да внесеш получената сума направо по банковата му сметка.

— Нищо ли не желаеш за себе си?

— Не. Е, може би достатъчно, за да си върна пръстена.

— А, да, пръстенът. Все още не си ми обяснила предназначението му.

Но тя нямаше и такова желание. Да говори за пръстена означаваше да признае силата му. Не харесваше спомените за сребърните змии, дебнещи някоя нищо неподозираща жертва в заложната къща.

— Това е само една семейна наследствена вещ — каза му безгрижно, доволна, че той не докосваше ръката й.

— Страхотна семейна реликва, която струва шестдесет и пет долара.

— Така беше, наистина.

Колата спря и изведнъж Моника схвана, че вече са пристигнали на местоназначението си.

— По-добре е веднага да вляза — каза Дарси и скочи долу. — Искам да оставя ценностите ти на сигурно място.

Моника погледна двуетажната сграда, дървените й стени с релефна мазилка, наподобяваща мрамор, и й се стори, че още веднъж се е пренесла във времето. Намираха се в тази част на града, където имаше повече американци и бизнесмени и която беше по-представителна от старинната Вю Каре.

Като че ли обстановката промени настроението на Дарси и той стана делови. Помогна й да слезе и я придружи до една сенчеста пейка, потупа джоба си и обеща да не се бави.

Следващият половин час измина, докато Моника седеше и наблюдаваше минувачите около нея и се учудваше колко беше привикнала на живота си в миналото. Вече не се нуждаеше от леките коли, автобусите и пронизителните сирени.

Като че ли времето бе спряло за нея, въпреки че усещаше същия ритъм на града.

Когато преценяваше нещата от гледната точка на бъдещето, стори й се, че е започнало формирането на новия облик. Европейската практичност воюваше с африканските легенди, южняшкото благоприличие — с прибързаността на янките. Всички се бореха за място под слънцето, омесваха се и ставаха такива, каквито неписаните закони им повеляваха. Както и в Ню Йорк, всяка култура привнасяше нещо към нарастващата социална енергия, но за разлика от Севера нямаше и сянка от бързане. Животът течеше като реката, върху чиито брегове беше построен градът, хората намираха задоволство от посоката, към която ги влечеше, и всяко нещо с времето щеше да си дойде на мястото.

Може би грешеше, като считаше за признак на поражение напуканата фасада на френската щабквартира. Независимо какво се случваше — американска окупация или рецесия на петролната промишленост — нищо не беше в състояние да сложи траен отпечатък върху облика на града. „Свиквай с несгодите — като че ли й казваше с насмешка Ню Орлийнз. — Изчакай търпеливо и вечната река ще докара неусетно по-добри времена.“

Чу познат глас, вдигна поглед и забеляза Сара Джейн да се разхожда с Аби. И двете не бяха доволни, че я видяха, очевидно търсеха някого друг.

Очите им светнаха, когато Дарси излезе от сградата, веднага стана ясно кой беше този някой.

— Полковник О’Брайън — изпадна във възторг Сара Джейн и го хвана за ръката. — Дру още ли се бави вътре?

Значи не търсеха и Дарси. Моника остана разочарована, искаше й се Аби поне мъничко да отвърне на интереса, проявен от негова страна, но момичето го пренебрегна й се зае да разглежда пазарските си мрежи.

— Страхувам се, че си тръгна — обясни Дарси, вниманието му беше изцяло фокусирано върху Аби. — Бързаше да се върне навреме в Ривърз Едж.

Моника хвърли поглед към реката, искряща в отблясъци недалеч от тях, и почувства нужда да се присъедини към него. След като бе приключила с поръчките си, си спомни за големите очи на Мъничето, пълни със сълзи, когато я молеше да побърза да се върне в къщи.

— Далече ли е пристанът? — попита Моника Дарси, тъй като знаеше, че не може да си позволи файтон. — Мога ли да стигна до там пеш?

— Но ние още нямаме намерение да тръгваме — запротестира Сара Джейн. — Дойдохме да измолим няколко долара от Дру.

— Моля те, Сара Джейн.

— Заявявам ти, Абигейл Самнър, крайно време е да се застъпиш за себе си. — След това се обърна към Моника. — Още не си тръгваме, Моник. Ако толкова бързаш, можеш да продължиш и без нас.

— Но не и сама — възрази Дарси.

— Ще бъда с Дру.

„Пътуването ще бъде весело — помисли си. — Три часа с леденото мълчание на съпруга ми.“ Но като имаше предвид нежеланието на Дарси да се отдели от Аби, не пожела да попречи на любовната завръзка.

— Всичко е наред. Само ми покажете посоката.

Дарси я взе под ръка.

— Доковете не са място за самотна жена — каза той твърдо. — Идвате ли с нас, дами?

— Благодаря ти, не. Ще поостанем още малко. После ще потърсим един познат на баща ми, за да ни изпрати до доковете. Аби, искам да посетим мосьо Рейнард. Само да видиш какъв магазин притежава.

Отдалечиха се бързо, на Моника й стана неловко заради пръстена. Когато забеляза, че Дарси я наблюдава, насили се да се усмихне. „Брилянтът на Зомби няма да смени притежателя си — каза си тя. — Мосьо Рейнард обеща да изчака месец и половина.“

Тръгнаха към доковете мълчаливо, всеки зает с мислите си. Дарси отвори уста чак след като й купи пасажерски билет и доближиха парахода.

— Не проявяваш ли любопитство какво каза Старгел?

Тя примигна.

— О, да. Ще помогне ли на Дру?

— Сухото шумолене на банкнотите, изглежда, по-съживи алтруистичните му качества, но не можа да го разбърза. Бързината очевидно струваше двадесет долара.

— О. — Тя не можа да сдържи разочарованието си. — Значи не си му дал достатъчно. Трябва ли да заложа и някой скъпоценен камък?

— Изразих се саркастично. Старгел възнамерява да изпрати хора и запаси, но не по-рано от края на седмицата. Демонстрация на власт, нали разбираш. На човека му е харесало да кара бившия си командир да играе по гайдата му. Можех да му предложа още стотак или два, но това нямаше да промени нещата. Ето защо оставих малко пари и за теб.

Тя отблъсна тънката пачка банкноти, която той се опита да пъхне в ръцете й.

— Не, дай ги на Аби, когато се върнеш при нея. Би могъл да й кажеш, че Дру е минал и ти е оставил някой и друг долар.

— Защо мислиш, че ще отида при Аби?

Тя се усмихна:

— Ти си джентълмен. Не можеш да оставиш две дами да се разхождат съвсем сами.

Той кимна и напъха парите в джоба си.

— Не мога да не отбележа, че си изключително щедра. Извинявай, че ти го казвам, но двете дами досега не проявяваха благосклонност към теб.

— Никой не може да ги упрекне. Те си мислят, че съм Моник.

— Не можеш да ги убедиш в обратното, ако ги държиш на тъмно. Нужно е да знаят откъде идват парите. По същите причини трябва да информираш и Дру.

— Знаеш добре, че ще се почувства обиден, ако му помогна зад гърба да се измъкне от беда. Моля те, обещай ми, че няма нищо да му казваш.

Дарси поклати глава, но от печалната му усмивка тя разбра, че е съгласен.

— Освен това — добави тя — помисли какъв герой ще изглеждаш в очите на Аби.

Той се изненада, усмивката му стана глуповата.

— Четат ли се тайни по лицето ми?

— Не мисля, че си й направил дори и намек. Ти си този, който говориш за хора, държани на тъмно. Дори не си й загатнал за своите чувства.

Лицето му потъмня.

— Не мога. Дру е най-добрият ми приятел. Достатъчно трудности среща с възстановяването на имението в обстановката след войната, за да му се случи и американски войник да ухажва сестра му.

— Може би, но смяташ ли да останеш в армията завинаги? Защо не се преместиш тук, за да станеш плантатор? Чух, че имението Бел Монд се продава.

— А избрала ли си вече и сватбения ми костюм?

Този път беше ред на Моника да отвърне с глуповата усмивка.

— Извинявай, но исках само да направя Аби щастлива. Надявам се, поне малко си взел на сериозно това, което ти казах.

— Пазариш се за голяма сделка, мисис Самнър. Може би ти трябваше да говориш със Старгел.

Моника въздъхна.

— Надявам се, че ще изпрати хора навреме. Няма да мога да понеса, ако Дру загуби всичко.

— Не се тревожи. — Стисна ръката й успокояващо. — Скоро пак ще идвам в града и всеки ден ще гоня като хрътка добрия капитан. Между впрочем, време е да се качваш на борда.

Моника погледна в посоката, която й сочеше, и гърлото й се сви. На палубата стоеше Дру, красив и горд, лекият бриз разрошваше косата му и тя хвърляше златисти отблясъци. Зад него се суетяха матросите, докато търкаляха варели и вдигаха щайги, но никой в това меле не успяваше да помръдне Дру от стабилната му стойка. Той гледаше към града с копнеж в очите. „Изглежда самотен — помисли си тя — и неспокоен.“

Погледите им се срещнаха. За момент тя забрави блъсканицата около тях. В съзнанието й съществуваше само Дру и тя трябваше да отиде при него.

Благодари набързо на Дарси и забърза към парахода. Доближи се към мъжа, който по стечение на обстоятелствата беше неин съпруг, и му се усмихна нерешително и свенливо.

Усмивката му веднага угасна и той демонстративно отмести поглед.

Тя се закова на място, излъгана в очакванията си, породени от погледа му. Явно беше, че й се подиграва и предпочита да остане сам, отколкото да прекара дори и малко време с нея.

Тя прехапа долната си устна, заби поглед в палубата и изтича към противоположния край на кораба.

Изглежда, пътуването до дома щеше да бъде дълго.

В момента, когато усети, че е зяпнал жена си, Дру се насили да отмести погледа си. Той не просто я гледаше, а се бе опулил и несъзнателно й се молеше да остави Дарси и да се върне у дома с него.

Въпреки че знаеше до какво щеше да доведе това. Щяха само да се карат и да приключат с желанието да се удушат един друг.

Но напоследък не бяха разигравали грозни сцени. Поне не от деня, когато я намери в блатото.

„Не — каза си той — така не бива да продължава.“ Беше допуснал тази жена да преследва ден и нощ мислите му като призрак, докато стигна до там, че не можеше да разсъждава нормално.

„Бях твърде дълго без жена“ — каза си той и се хвана здраво за перилата. Терзанието му не беше нищо повече от физическа потребност, която лесно можеше да се задоволи, като прекараше няколко часа в публичен дом. Трябваше да отиде на такова място, а не при Старгел.

Дру трепна. Беше достатъчно унизително да отиде да проси, но още по-лошото бе, че срещна безразличие и презрение от страна на бившия си сержант. „Сега стоим на противоположни страни на барикадата — припомни му Старгел. — Кой би се изложил на риск, за да помогне на някой пропаднал фермер?“

„Преживях още едно разочарование — каза си Дру. — Едно от многото. Трябва да свиквам.“ По дяволите, трябваше да може да извика жена си точно сега и да не си го изкарва на нея, ако тя го пренебрегнеше.

Но когато погледна пак към нея, видя само Дарси да маха от кея. Моник се качваше на парахода точно когато екипажът се готвеше за отплаването.

„Връща се вкъщи“ — помисли си той леко замаян.

Пусна перилата и се обърна, за да я наблюдава, безсилен да си забрани това. Когато стъпи на борда, изглеждаше зашеметена, но и облекчена, сякаш се бе страхувала, че корабът ще потегли без нея.

Може би имаше среща с някого. Моник не би се мешала със сганта на непривлекателната обща палуба, където билетът беше по-евтин. Вероятно си бе намерила достатъчно богат любовник, който й бе осигурил удобствата на каютите по-горе. Ядоса се от тази мисъл, въпреки че и той не би се отказал от такъв комфорт.

Тогава погледите им се срещнаха и цялото й лице просия. „Може би се връща у дома — звънтеше ликуващо някаква скрита струна у него — и търси единствено мен.“

Осъзна, че се усмихва като кръгъл глупак, намръщи се и отмести поглед.

Но продължаваше да я гледа с крайчеца на окото си. Усмивката й угасна, тя се закова на място и се огледа, сякаш току-що разбра къде се намира. Почервеня цялата, явно смутена и вдигна с ръце роклята си, за да мине внимателно покрай щайгите, касетките и другите пътници, които задръстваха пътя й към перилата откъм противоположната страна.

Дру бавно се обърна, като следеше с поглед придвижването й и се питаше защо се бе отнесъл така хладно към нея. Дали наистина искаше да се защити от нея, или вече му беше станало навик?

„Не — каза си той. — Не трябва да отслабвам вниманието си.“ Но колкото повече я гледаше, толкова по-малко застрашен се чувстваше. Тя стоеше неподвижно, хваната за перилата и почервеня още повече, когато две семейства фермери с нежните си половинки се вторачиха в нея съвсем откровено и криеха в шепи хихикането и клюките си.

Той наблюдаваше вдигнатата й брадичка, усилията й да не обръща внимание на присмеха и усети бодване в гърдите си. За първи път, откакто се познаваха, се питаше дали Моник не беше тази, която се нуждаеше от защита.

Преди да се усети, се намери до нея.

— Знаеш ли, не се смеят на теб — прошепна й той, облакъти се на перилата и посочи надолу, — а на фустана ти.

Тя сведе поглед към края на роклята си, притисна с ръка корема си и поклати глава.

— Вероятно връзките са се развързали пак. Има ли стая за жени? Въпреки че докато я намеря, глупавият комбинезон ще се свлече в краката ми.

— Ето, нека ти помогна.

Като че ли беше най-естественото неща на света, Дру мина зад нея и плъзна ръце около кръста й.

— Престори се, че това е момент на нежност — пошушна й той в ухото. — Ще те заслоня от чужди погледи.

Тя пое дълбоко дъх, когато ръцете му докоснаха кръста й. Същото направи и той, тъй като разбра, че не носеше корсет, нито пък друго бельо под дамската си риза. Опита се да не вдъхва нежния аромат на цветя и трябваше да положи огромно усилие, за да спре треперенето на ръцете си. Нищо не го защитаваше от телесната й топлина, от нежната й кожа и след като напипа проклетите връзки и ги затегна, не намери сили да се оттегли.

— Благодаря ти — каза му тихо, когато той се облегна пак на парапета. Стоеше неподвижно, вперила поглед в реката, сякаш твърдо решена да не му покаже, че и тя е изпитала подобни чувства.

— Никога не съм била добра за тези неща — промълви тя внезапно. — Искам да кажа, че другите момичета винаги знаеха кога си схождат цветовете на обувките и дамската им чанта, кога да се украсят с перли и как да направят прическата си, но аз винаги го правех по-лошо.

— Това беше само фустанът ти.

— Този път — да. Но снощи облякох неподходяща рокля. Мислиш ли, че не усетих колко съм се навлякла за вечерята? Сара Джейн си помисли, че се самоизтъквам, но аз исках само да не те засрамвам пред гостите.

— Мисля, че изглеждаше добре.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Дори сега, когато трябва учтиво да ти благодаря и да спра до тук, продължавам да дърдоря. Започвам много да говоря, когато се чувствам неудобно. А мисля, че положението не би могло да стане по-нетърпимо.

— Какво искаш да кажеш?

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти, аз, часовете, които ще прекараме заедно. Кажи ми, трябва ли да ти приказвам целия следобед, или намина само за да разменим две-три приказки?

Тя го очароваше и го правеше добре.

— Не умея да водя разговори — отряза той късо.

— Разбирам.

— Моник, да се изправим с лице към фактите. Какво целиш? Днес нямам желание и сили да се боря с теб.

Обърна се с лице към него, лицето й излъчваше симпатия.

— Извинявай, Дру. Дарси ми съобщи какво се е случило при капитан Старгел.

— Той няма право да разисква частните ми работи с теб.

Тя се сепна и бързо отмести поглед.

— Не беше необходимо да се впуска в подробности. Видях счетоводните ти книги, нали си спомняш?

— Да.

— И зная добре, че за теб е непростима загуба да прекараш деня далеч от полето.

— Чудесно! Значи вече знаеш всичко.

— Не съвсем. — Тя се обърна към него.

Зад нея лопатките на колелото пенеха мътната вода, комините бълваха пушек към небето, но Дру виждаше само нея и нейната загриженост.

— Разкажи ми — добави тя нежно, — може би мога да ти помогна.

Не можеше да избере по-лош подход към него. Спомни си деня, когато я хвана, че шпионира, четейки счетоводните му книги.

— Помощ ли? — изръмжа той и сниши глас, тъй като хората се заобръщаха да го погледнат. — Погледни реката, виж колко се е вдигнало нивото й. Ако робите бяха укрепвали брега толкова време, колкото копаха проклетото ти изкуствено езеро, нямаше да има опасност следващият дъжд да ни отнесе. — Сви устни.

— Признаваш поражението си ли?

— Притежавам една първобитна лопата и няколко торби, които мога да напълня с глина. Така че ако не възнамеряваш да покопаеш с лопатата с изнежените си ръце, не ми давай уроци дали да се откажа. Зная какво да правя, когато съм притиснат до стената.

— Но наистина ли няма изход? Може би гледаш прекалено песимистично на нещата.

— А ти всичко в розово ли виждаш? Не разбираш ли, че не само икономиката запада? Целият ни досегашен начин на живот е обречен.

— Тогава да започнем по новому. — Тя вдигна поглед, лицето й беше нежно и молещо. — Това не е първата война, която водиш. Знаеш, че не е нужно да спечелиш всяка битка, за да станеш победител накрая. Не можеш да се откажеш точно сега.

Вътрешно в себе си бе съгласен с всяка нейна дума, но се раздразни, защото го чу от нейните уста.

— Преди време ми каза нещо подобно. „О, Дру — изимитира я той, — някой ден Робърт ще оцени усилията ти.“ Глупак бях, повярвах ти. А ти завъртя опашката си и се ожени за него, а не за мен. Накрая направи така, че брат ми влезе в гроба, без да ми прости.

— Дру…

— Постъпих в армията не по свой избор, Моник. И двамата знаем добре, че трябваше да се махна от къщата, за да бъда далеч от теб.

Настъпи мъчителна тишина. Дру предпочете да не си бе отварял устата. Изля насъбралата му се горчивина, но не му стана по-леко — почувства се само някак си душевно опустошен.

— Войната, затворът, караниците с брат ти — зная, че имаш ужасни спомени — каза му тихо и го погледна в очите. — Но не разбираш ли — трябва да забравим миналото, — само така можем да съградим бъдещето.

— Ние ли?

Тя пое дълбоко дъх, сякаш да почерпи нови сили.

— Не се страхувам от черната работа, а също и Аби, дори и децата. Ние сме едно семейство — трябва да работим заедно.

Защо ли я слушаше, запита се той. Защо все изчакваше с надеждата, че най-после тя ще го убеди за нещо повече?

— Прав си — добави тя, — всичко се е променило. Не можеш ли да приемеш, че и аз съм се изменила — също като всичко останало?

— За една нощ?

Тя заговори бавно, мерейки всяка дума.

— Оправдавам гнева ти към мен, но позволи ми да ти докажа, че не аз съм жената, която мразиш. На първо време просто спри да мислиш за мен като за Моник. Ако трябва да прекараме заедно следобеда, нека да се преструваме, че съм някоя друга — така ще ни е по-приятно.

— Като например Моника Райън от Ню Йорк?

— Ще направя компромис — каза тя с крива усмивка, — наричай ме Ники.

Прякорът, който й измисли Елизабет, много й подхождаше. Нещо повече — беше я превърнал в нов човек. Дру я разглеждаше внимателно и се опитваше да отгатне какво точно я правеше по-различна днес. Може би липсата на бонето — не беше в стила на Моник да не го носи. Никога не би си позволила слънчевият загар да замени нежния розов цвят на бузите й. Нито пък би допуснала косата й да се изплъзне от кока й. Върху лицето й падаха тънки кичури коса, които отмяташе и сега играеха дяволито, подухвани от бриза.

Сякаш за да подчертае веселата атмосфера, оркестърът от горната палуба подкара весела мелодия. Дру не разпозна песента, но игривата, запомняща се мелодия хармонираше напълно с усмивката й. Настроението му се повиши и той реши да отговори на закачките й.

— Добре, Ники. За какво ще говорим?

— За глупости. — На лицето му явно се изписа изненада, тъй като тя продължи прибързано. — Например това, което казваш за първи път при запознанство. По-рано никога не са флиртували с мен и бих желала да го изпитам.

— Хайде сега, ти си флиртувала, още откакто си се родила.

— Моник — не аз. Винаги съм била болезнено стеснителна и се срамувах от теглото си. Нямаше момче, което да погледнеше два пъти към мен.

— Може би пиесата, която разиграваш, малко загрубя.

Тя поклати глава.

— Нямаш си представа как изглеждах в другия ми… когато бях малка. Поучаваха ме, че има значение само вътрешната красота, но сега, като се огледам в огледалото и видя прекрасното ми ново лице… Е, зная, че звучи изтъркано, но не мога да не се зарадвам. — Изчерви се. — Не зная защо ти разправям всичко това. Предполагам, че пак се разбъбрих.

— Не.

Говореше смислено. Сякаш се бе целила продължително — така точно порази целта. През целия живот на Дру всеки виждаше само добрата му външност. Робърт постигаше слава и богатство; предназначението на Дру беше да се ожени по сметка, а не да печели пари.

Привличаха го не лицето или тялото на Моник. Дори не я беше забелязал до момента, когато тя не го бе извикала настрана да си поприказват. Това, което го оплете в мрежите й, бе неуловимата грижа, която полагаше за него, което се дължеше на способността й да проникне в душата на човека и да узнае и най-съкровените му желания.

И ето я сега пред него — вършеше същото пак отначало и, Бог да му е на помощ, не желаеше да я спре.

— Предполагам, че е трудно да върнем нашите взаимоотношения до простото флиртуване — усмихна се тя, — особено след като преживяхме нашия „момент на нежност“.

— Предлагаш ми да сложа ръцете си отново на кръста ти?

— Не! — Очите й се разшириха, след това в тях заиграха весели пламъчета. — О, само ме закачаше, нали? Казах ти, че не бях добра в това отношение. Нека да видим, може би трябваше да кажа… — Тя подпря брадичката си и му каза строго: — „Заявявам ви, господин Самнър, че минахте всякакви граници…“

— Остави ме да ти докажа, че грешиш… — той замълча и се приближи, — … или че си права.

Тя се отмести настрана.

— Наистина, но в такъв случай ще трябва да сменя темата. В края на краищата току-що се запознахме.

— Много съжалявам.

Тя поклати глава с усмивка.

— Кажи ми, мистър Самнър, така ли говориш с всички момичета?

„Да, винаги“ — обобщи наум Дру. В миналото си позволяваше да пропилее времето си в празни приказки. Но животът напоследък беше толкова тежък, че бе забравил колко приятно му беше да флиртува.

— Само с най-красивите — усмихна й се той със скандалната усмивка, с която бяха известни Самнърови. — А ти, мис Райън, си една от най-красивите, която съм срещал някога.

— Ники. От една страна ми се иска да продължиш с това грубо ласкателство, но това няма да е в реда на нещата, нали. Затова ми кажи какво правиш там при… където живееш, мистър Самнър.

— Дру — поправи я той и се усмихна широко. — Не само живея в Ривърз Едж, но и го притежавам.

— Боже мой, трябва да си от онези плантатори, за които чувам често напоследък. Намирам темата за захарната тръстика за очарователна. Моля те, разкажи ми всичко, каквото знаеш.

Той се подсмихна, тя си играеше ловко с него, но поне не го криеше.

— Ще те отегча до смърт.

— О, не можеш. — Изглеждаше като малко момиченце — невинна и нетърпелива. — Искам да кажа, че не е така просто, както да засадиш някаква култура. Не мога да се сетя за нещо по-вълнуващо от това да започнеш от нула и да се утвърдиш в живота. Да си създадеш бъдеще. Не само ти се възхищавам — завиждам ти.

— Положението ми не е за завиждане. Особено като се има предвид, че за последна година се занимавам със захарна тръстика.

— Не съм много уверена какво означава това. Още веднъж се оказа, че се е прицелила точно, тъй като нямаше друга такава тема, на която той би говорил до изтощение. Поддаде се на нежния й натиск и започна да й обяснява как се изрязва част от стъблото, за да се засади следващата година, въпреки че при този климат добрата тръстика издържаше само три-четири години. Продължи да описва надълго и нашироко проблемите, свързани с жътвата и следващата обработка.

— Времето е от изключително важно значение — обобщи той. — Ако температурата спадне, намалява се качеството на продукта. Повечето плантатори наемат допълнителна работна ръка в началото на октомври и тези разходи са оправдани, стига да имаш парите. Цялата беда при отглеждането на захарната тръстика е в това — добави унило, — че изисква амбиции, много труд и големи капиталовложения. Имам първите две, но парите са сериозен проблем.

— Наистина бедствено положение. Но там, откъдето идвам, беше в ход поговорката: „Във всяко нещастие има лъч надежда“.

— Наистина, остава ми само да се надявам.

Тя се усмихна.

— Ако получеше внезапно една голяма сума, какво би направил?

Той сви рамене.

— Риторичен въпрос. Днес никой в Луизиана няма пари.

— Играем си на преструване, нали. Да предположим, че имаш някой богат вуйчо от Севера, който тайно се възхищава на непрестанните ти усилия. Ако получиш неочаквано наследство, какво ще направиш най-напред?

— Много просто. Ще купя още тръстика.

— Дори ако не притежаваш инструменти или не можеш да наемеш работници за жътвата?

Той кимна.

— Тръстиката е като пари в банката.

— О, използваш я като допълнителна гаранция.

Изненада се, че тя знаеше финансовия термин.

— Съвсем вярно. Невероятно колко лесно банките заемат пари, ако има после какво да вземат от теб.

— Но няма да се нуждаеш от помощта на банката. Особено ако надеждата се е превърнала в действителност.

Той се усмихна.

— Жизненият опит ми подсказва, че нещастието не идва само. Никога не са ми падали пари от небето.

— Човек никога не може да бъде сигурен — каза тя безгрижно. — Животът винаги поднася изненади.

— Като теб например?

Тя се изчерви и прехапа долната си устна.

— Отново флиртуваш с мен, нали? Предпочитам да не ми се усмихваш по този начин. Предизвикваш у мен непозната реакция.

— А може би искам да направя странни неща с теб? — Изобщо не се замисляше какви ги говори. Гледаше неотклонно пълните й, червени устни и в ума му се въртеше само онази нощ в хола. — Вероятно бих направил и много повече.

Устните й затрепериха, очите й светнаха от очакване. Той разбра, че тя също си спомни за целувката им и че й се прииска да я повтори.

Наведе се над нея и в забрава — пренебрегвайки всичко и всички — я доближи, за да опита отново същото усещане. Прегърна я и я зацелува с такава настървеност и отчаяние, докато тя с тих стон отдръпна главата си, освободи се и се озърна наоколо.

Дру се изправи и стисна юмруци. Не можеше да прецени на кого се ядоса повече — на нея заради спирането на целувката или на себе си, за това, че започна. Тя го хвана за ръката.

— Не бива пред толкова много хора — каза му тя нежно и хвърли поглед към фермерите. — Достатъчно ни се смяха.

Отново стрелата й улучи целта си. Не беше мислил за общественото мнение, по дяволите, главата му се бе изпразнила от всяка мисъл. Може би и двамата се нуждаеха от лека, студена напитка.

Той предложи да донесе нещо освежително и тръгна към бара. Тя не се съгласи, но замълча, само се усмихна леко и го помоли да не се бави.

Съвсем неочаквано, докато се качваше по стълбите нагоре, усети непреодолимо желание да се върне пак до нея. Мислеше си за това и когато заслиза надолу с лимонада в ръка и в очакване на милата й усмивка, стигна до заключението, че нетърпението му произлизаше от необходимостта да контактува с Ники, а не с Моник.

Кога ли беше започнал да мисли за нея като за две различни жени?

Леко раздразнен, той избърза към предната палуба, но установи, че тя не беше сама. Преподобният Байърз размахваше заплашително пръст към нея, лицето му беше мрачно и зловещо. Ники изглеждаше потресена, Дру несъзнателно ускори крачка, за да я защити.

Байърз изчезна, когато Дру пристигна.

— Тоя пък сега какво искаше от теб? — попита с яд. — Преследва ли те?

— Не. Пътувал нагоре по реката във връзка с посещението си в Батон Руж. Това, че се натъкнах на него, беше чиста случайност.

Дру забеляза бледнината и треперенето й.

— Хайде, изпий това — напъха лимонадата в ръцете й. — Ще отида да видя какво иска.

— Не. — Тя поклати глава. — Моля те, остави нещата както са.

— Какво ти каза?

— О, нищо… — Но не го погледна в очите. — Избърбори някакви глупости за това, че съм била неспособна майка. И може би е прав. Не трябваше да оставям сами децата днес.

Напрежението на Дру спадна. Възнамеряваше да се хвърли като рицар да я спасява. Сконфузен от намеренията си й отговори по-остро, отколкото беше необходимо.

— Те не са малки, могат известно време и без теб. Не можеш да бдиш над тях ден и нощ.

— Зная. Но ме мъчи едно чувство… — прекъсна насред дума и сви рамене. — Прав си. Постъпвам глупаво. Не мога да предвиждам бъдещето. Предполагам, че само много ми липсват.

— Почти пристигнахме. След няколко минути ще се видите и лично ще се убедиш, че всички са живи и здрави.

Тя изпадна в мълчание и отпиваше от напитката си, а Дру шареше с очи, търсейки Байърз. Червеят беше изпълзял от дупката си, мислейки, че няма да бъде възпрепятстван, но се скри пак под земята, щом видя, че среща съпротива. „Някой ден много скоро — закле се Дру — ще науча преподобния да не тормози жена ми.“

Откъде се бяха взели тези защитни чувства спрямо нея?

В крайна сметка Дру остана доволен от пристигането им в Ривърз Едж, тъй като разсея мислите си. Както беше предсказал, децата ги чакаха и им махаха неистово. Дру трябваше да следва Ники, която се бе приготвила да слезе много преди корабът да акостира. Трите деца щяха да я изядат, когато тя стъпи на кея.

Дру се почувства като натрапник и стоеше настрана, докато те се прегръщаха и целуваха. Обзе го съмнението, че ако беше паднал в реката, никой нямаше да забележи.

— А какво прави този тук? — попита внезапно Елизабет.

Дру проследи изпънатия й пръст и видя Байърз, който ги гледаше втренчено от горната палуба.

— Няма да остане с нас — отговори й Ники, но въпреки това притисна детето до себе си. — Виждаш ли? Корабът го отнася надалеч.

Независимо от това децата се скупчиха около нея, сякаш се обединиха, за да я защитят. Още веднъж Дру се почувства излишен.

— Ако някой се нуждае от мен — каза с груб глас, — ще бъда на полето.

Ники го погледна с изненада.

— Много е късно. Наистина можеш…

— Пиесата свърши, време е за работа.

— Разбирам.

Само един Господ знаеше дали наистина го разбира, иначе щеше да знае колко много му се искаше да бъде оплетен отново в нейната магия. „Убеди ме да остана — молеше я мислено. — Направи така, че да се отдам на нуждата си да почувствам тялото ти силно притиснато към моето.“

Но проклятието на логиката и здравия разум тегнеше над него и той отмести поглед, преди големите й, воднисти очи да го обезкуражат окончателно. „Това е Моник — напомни си той, — жената, която владее изкуството да използва сладострастието ми срещу мен самия.“

Ядосан, той се обърна, само за да се спъне в нещо, забравено на пътя. Наведе се, за да го вдигне и видя, че е дамската й чанта.

— Какво си направила? — попита, мислейки на глас. — Тази сутрин беше значително по-тежка.

— А, нищо — отговори му прибързано тя, пристъпи и я грабна от ръцете му.

— Беше издута. Притискаше я до себе си, не се отделяше от нея, но чак сега се сещам, че този следобед… — не й обърна никакво внимание. — „Разбира се, че не. Беше заета да флиртува с мен и да ми измъква информация с широко отворени, невинни очи.“

— Нищо не е станало — повтори тя, но без да го погледне в очите. — Трябва да си сбъркал.

Разбра, че крие нещо от него, в противен случай не би била толкова развълнувана. Дру опита да се пребори с обзелото го разочарование и отвращение към себе си, но трябваше да признае, че тя пак беше постигнала своето. Но този път не само й бе позволил, но дори я беше поощрил да го направи на глупак. Приятният разговор, предложението й да му помогне — всичко е било само игра. Още една илюзия, предназначена да му отвлече вниманието от нещо по-важно.

— Права си — промълви, като си тръгваше, — заблудил съм се твърде много.