Вкусът на Рая

Дру вдигна племенника си от земята и го положи на леглото, като се стараеше да не го разбуди. Разхвърляните завивки свидетелстваха, че е сънувал лош сън, преди да падне на пода.

Дру знаеше какво е да сънуваш кошмари. Той също се бореше насън с въображаеми противници още от времето на войната и отвратителния концентрационен лагер.

Бледият светлик на неразпукалата се зора очертаваше изпънатото тяло на Стивън в другото легло. Изглеждаше сдържан, дори и когато спеше. Не беше нормално момче да спи в позата на угрижен старец. За Бога, беше още дете, най-тревожните му мисли сигурно се въртяха около това как да избегне наказанието за белите, които бе забъркал през деня.

Погледът на Дру прескачаше ту към единия, ту към другия и гърлото му се сви. Аби се оказа права. Трябваше да прекарва повече време с тях и да им докаже, че най-лошото вече е отминало и че могат да играят и спят спокойно.

Но как да се занимава с тях, като самия него го мъчеха кошмари? И откъде да намери време?

Андрю се размърда, стенейки тихо в съня си. Дру го бодна чувство за вина. Измисляше си хиляди извинения, но не решаваше проблема — децата се нуждаеха от внимание и родителска грижа. Подпъхна одеялото под брадичката на племенника си и се зарече да намери време. На всяка цена.

„Но не днес“ — поправи се наум и заслиза към хола. Следващите няколко седмици беше зает със сеитбата, с поправката на газгенератора, осигуряващ гориво за лампите в къщата; трябваше да потърси начин да подсили брега около пристана и изкуствения залив, които беше изградил по настояване на Моник.

Освен това не беше единственият родител в тази къща.

Задържа се пред стаята на Моник, негодуванието му от нея го погълна. Коя майка не се интересуваше, че синът й има кошмари и колко често? Но Моник не отделяше от времето си за сън за тези „детски брътвежи“. Ако Андрю биваше смутен или уплашен от нещо, тя прехвърляше на по-големия му брат задачата да го успокои.

Стига, търпя предостатъчно. Още преди да се оженят, й каза, че трябва да се промени. В тази къща нямаше място за егоисти. От този момент нататък тя трябваше да влезе в ролята си на майка и да се грижи за децата.

Трябваше да излее изпълнилото го възмущение. Тласна вратата на стаята й и влезе в тъмното. Отсреща трепна пламъкът на свещ, той прекрачи и се спря на вратата. Моник стоеше пред огледалото и се обърна, очевидно стресната от появата му, големите й бели гърди бяха голи. Гореща, забранена сласт пропълзя по него като змия. Опита се да я превъзмогне. Нуждата му да я обладае действаше като отрова, не трябваше никога да й се поддаде отново.

Очакваше, че тя ще се изсмее на усилията му за по-голяма физическа близост и остана изненадан, когато бързо се пресегна към роклята си и закри с нея гърдите си.

— Любуваш се на себе си? — уязви я той и кимна към огледалото ядосано.

— Тъкмо се миех — посочи с поглед към масата, — истина ти казвам.

Дру забеляза сапуна в легена и мократа кърпа отстрани и се почувства като глупак.

— Защо не си лягаш? — попита я остро. — Никога не ставаш преди пладне.

— Аби и аз сготвяме рано и успяваме да свършим, преди да започне горещината през деня. Така ни остава време и за други неща.

— Какви?

— Аби чисти къщата, а аз…

— Не ми казвай, предпочитам да не знам как прекарваш деня. — Можеше да си представи достатъчно добре. Само две седмици след чудесната им сватба беше потърсила отдушник за развлечения. — Само не забравяй споразумението ни, Моник. Ако ти спазиш твоята част, и аз ще удържа на моята.

— Какво съглашение?

Изглеждаше толкова озадачена, че той веднага омекна.

— Помолих те само да се държиш като майка. Знаеш ли, че Андрю всяка нощ сънува кошмари? Не се ли тревожиш?

Тя прехапа устни и отмести поглед. Всеки друг, включително и той, би помислил, че тя има угризения на съвестта си, но в речника на Моник липсваше думата „извинявай“.

— Ами Стивън? — продължи той още по-развълнувано. — Животът му тежи така, сякаш целият свят лежи на раменете му. Забелязала ли си колко рядко се смеят децата, дори Елизабет? За Бога, те са още малки и са твоя кръв и плът. Как можеш да ги пренебрегваш?

Тя вдигна поглед, в очите и се четеше опровержение. Дру също я погледна и за част от секундата спомените му се върнаха към деня, когато беше довел Моник от блатото. Тогава, както и сега, почувства сякаш тя го поглъща с поглед. Тревогите му избледняха, почувства се успокоен и облекчен…

Тръсна глава. Да не би да се бе побъркал? Моник не му даваше спокойствие, а го приспиваше. Подготвяше го, за да го използва след това за нейни цели.

— Само спазвай обещанието си — каза той ядосано и се обърна на пета и понечи да излезе от стаята.

Тя го сграбчи за ръката.

— Добре. Ще го направя. Само ако знаех, че било така.

По дяволите, топлината на пръстите й се разпространи по тялото му. Той отстъпи и се освободи, но отбягна погледа й.

— А, да, имаш амнезия. Чудя се дали не е заразна, щом и аз забравям за нея. Тогава да направим така. Ще се държиш като идеална майка, а аз няма да позволя да те откарат в затвора.

— В затвора ли?

— Дръж се както трябва — каза й през рамо вече вън от стаята. — Както вече ти казах, предпочитам децата да нямат майка, отколкото да имат лоша майка.

Обърна се и погледна назад. Тя стоеше като истукан и още притискаше роклята към гърдите си, лицето й беше угрижено.

„Не — каза си той, като се пускаше по стълбата, — няма да позволя да бъда измамен от широко отворените очи и чара й като на малко, загубило се момиченце.“

Беше се хванал веднъж на въдицата й и бе й изсърбал попарата.

Малко по-късно този ден Моника ровеше в таванското помещение. Изправи се, изтри потта от лицето си и отметна падналата на очите й коса.

— Елизабет! — извика тя, като предполагаше, че момиченцето се е заиграло в една от многото стаи. — Ела и ми помогни!

Беше й неловко, колебаеше се дали е подходящо за едно малко момиче да се разхожда в този хаос. Имаше малко прозорци, които пропускаха недостатъчно светлина. Какво щеше да стане ако се спънеше и си счупеше врата?

— Елизабет! — извика я пак, точно в момента, когато я видя да й маха от най-далечната стая. Усмихна се на любопитството й. Бяха намерили истинско съкровище тук. „Находката е твърде прашна — си каза тя след поредната кихавица. — Наздраве!“

— Стивън! — зяпна тя и обърна лице към него. Той стоеше неподвижно, готов всеки момент да понесе удара й, без да бяга.

— Извинявай — звучеше изтъркано, сякаш от честата употреба изразът беше загубил всякакъв смисъл за него.

— Няма за какво. Само ме стресна. Беше толкова тихо, че си помислих, че няма никой горе.

— Елизабет е… — той отстъпи към вратата. — Слезе надолу. Ще ти я доведа.

— Стълбите са в тази посока. — Моника сподави усмивката си, досети се, че той защитава сестра си. — Обзалагам се, че е в крайната стая. Харесала си е онези стари рокли.

— Сега ще дойдем.

— Не, остави я да играе. Хвани дръжката от другата страна и ми помогни да преместим сандъка, за да достигнем малката масичка. Сигурно там има и други интересни неща. Чудя се защо чичо ти не ги използва вместо вехториите долу.

— Нали ти ги вдигна на тавана. — Той я изгледа с насмешка. — Каза, че са селски боклук и че никога не би седнала на стол направен от блатно дърво.

„Моник е била сноб — помисли си Моника, тъй като не видя никакви дефекти, които не биха могли да се прикрият с добро лакиране. — Защо трябва да се подценява кипарисът, след като почти цялата къща е направена от същото това яко дърво?“

Както влачеха сандъка и разчистваха пътя, Стивън блъсна огледалото зад него. То падна на земята и се пръсна на хиляди парчета. Той побеля като платно.

— Огледалото ти. Кълна се, че не желаех… Стана случайно.

— Няма значение — успокои го тя, беше й неприятно от паниката му. — Радвам се, че най-сетне се счупи. Донесох го тук, защото не ми трябваше повече в стаята.

Излъга го най-безочливо. Огледалото й беше свършило добра работа. Изчерви се, като си спомни днешната утрин. Колко унизително беше да си представя как горещите, мазолести ръце на Дру милват тялото й, а той да се окаже на прага на стаята й, втренчил поглед в нея. Не — кръвнишки взор.

— Честно казано — добави за по-убедително, — радвам се, че вече го няма.

Той я погледна така, сякаш току-що му беше съобщила най-спокойно, че е обрала местната банка.

— Помогни ми да занесем това долу и да го сложим в класната стая — смени тя темата. — Искрено се радвам, че намина. Тъкмо се чудех как Елизабет и аз щяхме да се справим сами.

Евтин трик, правеше се на безпомощна жена. В действителност нито един от мебелите не беше по-тежък от тези, които беше качила сама на третия етаж в апартамента си в Ню Йорк. Струваше й се, че да позове джентълменския инстинкт у него би се оказало по-краткият път към сърцето му.

Докато работеха, тя се убеди, че Дру беше прав относно племенниците си. Стивън беше прекалено сериозен, твърде тих и учтив. Сдържаше емоциите си, без да им дава външен израз, и ако в скоро време не намереше отдушник, щеше да избухне. Какво ли беше направила Моник на децата си, че те не й вярваха, по-точно — страхуваха се от нея?

Дру я беше заплашил със затвор. Преувеличаваше ли, или жената беше сторила нещо наистина ужасно?

— Свършихме чудесна работа! — каза му тя, след като положиха и последната маса на новото място. — Стана забележителна класна стая!

Изглеждаше като странна смесица от маси и столове.

— Предполагам, че е хубава — отвърна Стивън учтиво, както винаги. — Но защо чиновете са четири?

Трудно можеше да му убегне нещо от погледа.

— Другите два са за теб и Андрю. Зная, че сте твърде заети, за да се занимавате с уроци, но предположих, че някой път можете да наминете и да проверите дали й върви на Елизабет. Като че ли усвоява материала малко по-бавно. — Това беше явен опит да използва инстинктът му да защитава малката, но трябваше някак си да привлече и него в мероприятието. — Може би ако и вие сте тук, тя няма да проявява такава нервност. Вероятно и вие бихте могли да ми подскажете в случай, че върша нещо не съвсем както трябва.

Преди да успее да й отговори, в стаята влетя Елизабет, нетърпелива да започнат. Моника предложи на Стивън да подреди на рафтове книгите от кутията, докато тя и сестра му се занимават с четенето. Момчето се нацупи, но се зае с работата.

Елизабет сричаше страница след страница от буквара, а той се преструваше, че не им обръща внимание. Когато урокът свърши и сестричката му хукна презглава навън, той се обърна към Моника:

— Тя няма да се научи да чете, ако всеки път се намесваш и я поправяш — й каза дръзко. — Остави я сама да види къде е сгрешила.

Знаеше това, но тънкото му наблюдение я изненада.

— Прав си. Трябваше да се досетя за това.

Мимолетната му, едва забележима усмивка я накара да се запита дали някой някога се беше потрудил да го похвали за нещо.

— Ще ми отделиш ли още малко време? — Искаше да продължат още малко. — Помогни ми да закачим тази карта на стената. — Той хвърли поглед към вратата, сякаш желаеше незабавно да си тръгне. — Мисля, че географията ще й помогне да се научи да чете — продължи тя и повдигна картата. — Да научи за нови места ще стимулира интереса й по-добре, отколкото букварът. Например за Хаваите или за Аляска.

По лицето му се изписа неразбиране. Тя схвана, че колкото и екзотични да бяха двете държави, колкото и вероятността да привлекат и неговия интерес да беше голяма — нямаше да бъдат присъединени към Съединените щати още много години.

— Ето — каза му тя, — хвани другия край на картата, докато я закрепя с кабърчета. Всъщност е по-добре да започнем от североизток, откъдето започва нашата родина. Ти знаеш тези неща: Бостънската чаена компания, Декларацията за независимост, войната, получила отзвук по целия свят.

— Глупости на янките — изпръхтя презрително Стивън.

Моника се видя в чудо какво да му отговори и спечели време, като забождаше картата от своята страна. Трябваше да е предпазлива, дори и в нейното историческо време хората бяха чувствителни, щом се заговореше за Гражданската война.

— Не е съвсем така, Стивън. Трябва да споменем и нашите предци. Те са се борили за нашата свобода и независимост.

— Същото е правел и президентът Дейвис и армията на Конфедерацията.

— Не можеш да правиш сравнение, без да вземеш предвид стремежа да се получи изгода от нещастието на друг човек. Робството е било лошо и е трябвало да му се сложи край.

— Войната не е била за премахване на робството. Чичо Дру казва, че е била за пари. Твърди, че войните винаги се водят за нечие обогатяване.

„Ах, Дру Самнър, този непоправим циник!“ Трябваше веднага да се досетя, че такива разсъждения не могат да възникнат в главата на момче.

— Той говори като бунтовник — каза тя раздразнено. — Мислех, че се е бил на страната на Съединените щати.

— Знаеш добре, че е така. — Изглеждаше като Дру, само че в по-малък мащаб, сините му очи излъчваха същата злоба и ненавист. — Не е могъл да се откаже да бъде войник на страната на американците само защото войната е била вече избухнала. Може би ти можеш да преминаваш към едната или другата страна, когато ти скимне, но чичо Дру е човек на думата. За разлика от теб — да дадеш дума не означава нищо за теб.

Той пусна картата и тя се нави на руло. Тръгна си и Моника посегна да го спре с надеждата, че ще докосне най-съкровените струни на душата му, но се уплаши, че може би никога няма да й се довери, докато я смяташе за Моник.

— Стивън, опитай се да ме разбереш. Аз не съм…

— Само не ми казвай, че не си моята майка. Единствено бебе като Елизабет може да повярва, че си дошла, защото те е пожелала. — Студеният му поглед я смразяваше. — Убеден съм, че такива желания не се сбъдват.

„О, да, съвсем прилича на чичо си.“ Моника го пусна, натъжена от цинизма му.

— Мога да удържа на думата си — каза му меко. — Обещах на сестричката ти, че ще я науча да чете, и спазвам обещанието си.

— Какво ще стане, ако не успееш?

— Можем да направим всичко, щом сме решили.

— Ами! А можеш ли да спреш бълнуването на Андрю? Или да направиш така, че бирникът да престане да тревожи чичо Дру? — Изтръгна се от нея и избяга.

Моника му позволи да си отиде, но — само този път. Чувстваше се емоционално изтощена, чудеше се какво ли беше направила Моник на момчето, че така се заяждаше с нея. Имаше ли някой на този свят, когото да не беше обидила с нещо?

Поправи картата и я закрепи на стената. Съзнаваше, че колкото и трудно да се окажеше, се налагаше да намери пътя към сърцето на Стивън. Не беше от лесно достъпните. Беше интелигентен и с вродена любознателност, но ако никой не го насочеше към умствени занимания, талантът му щеше да се пропилее.

Можеше да му даде толкова много от себе си, ако разполагаше с подходящи пособия. Компютърът и видеоапаратурата й бяха винаги подръка в Ню Йорк — о, Стивън щеше да напредне бързо с тяхна помощ. Тук тя имаше съвсем малко количество хартия. Самнърови разполагаха с толкова малко консумативи, че на Аби й се налагаше да използва гърба на престилката си вместо лист хартия.

Най-много се нуждаеше от книги. Прегледа подредените от момчето рафтове и намери учебници, които с нищо не можеха да провокират въображението. Само ако можеше да се добере до някоя богата библиотека!

Спомни си за стотиците томове, събрани от Джудит. Може би библиотеката не съществуваше, като се имаше предвид новото разположение на кухнята, но какво й костваше да провери? Изтича надолу по стълбите с нарастващо нетърпение и стигна до първата врата вляво. За нейно разочарование не можа дори да помръдне вратата. Заключена! Но защо?

Спомни си връзката ключове, които висяха на стената в кухнята. Може би един от тях ставаше за вратата, но мисълта, че Дру може да я хване с ключовете в ръка, й беше много неприятна.

Чу гласът на Аби на другия край на коридора. Сестра му може би знаеше кой е нужният ключ. Още по-добре би било, ако момичето я въведеше в стаята — в такъв случай Дру не би имал нищо напреки. Тръгна към гласа и спря пред стаята, която навремето беше всекидневна на Джудит. Чу и втори глас.

— Истина ти казвам, Аби, изглеждаш съвсем изтощена. — Гласът издаваше, че притежателката му е много наперена. — Начинът, по който живееш, ще накара хората да си помислят, че си една от робините на Дру.

— Но той не притежава роби, Сара Джейн, също както и всички останали. Освен това аз върша само най-необходимото. Няма нищо лошо в това да помогнеш в чистенето.

— Как още търпиш? Напротив, баща ти тук устройваше приеми на губернатора, а майка ти беше обслужвана от чернокожи, които само чакаха да си мръдне пръста. Родена си за много по-добър живот.

— Робърт почина и ни остави да се грижим за себе си много преди да вляза в обществото като някоя красавица — отбеляза Аби, разсъждаваше като зряла жена. — Знаеш ли, чувствам се по-добре в кухнята, отколкото в някоя танцувална зала.

— Освен ако онзи красив американски приятел на Дру не те покани на такова място. Обзалагам се, че тогава ще изкопаеш някоя стара премяна.

— Не е идвал тук още отпреди войната. Освен това знаеш, че нямам труфила.

— Допускам, че е така — въздъхна жената. — Всичко по-хубаво в къщата винаги го присвоява Моник.

Моника се сви. Как не беше забелязала по-рано, че всички, освен нея, в къщата ходеха с невъзможни дрипи, докато нейният запас от хубави дрехи изглеждаше неизчерпаем? Не беше за чудене, когато Дру помисли, че се любува на себе си пред огледалото. Толкова се бе унесла в мечти, че не беше усетила как постъпва лошо също като Моник.

Е, добре, възнамеряваше да промени това. Погледна към роклята си, в момента изглеждаше повече като прислужница, отколкото като примадона, и затова се поколеба дали да се присъедини към Аби и гостенката й. Ако докажеше на всички, че не се страхуваше от тежката работа и вършеше с удоволствие своята част, може би щяха да я приемат в обществото си.

Влезе в стаята и разговорът спря. Студенината на Сара Джейн я предупреди, че може да я прибави към набъбващия списък с хора, които мразеха Моник.

— Небеса, какво ти се е случило? — Аби зяпна от изненада.

Моника опита да изглади с ръка заплетената си коса.

— Децата и аз премествахме мебели. Исках да те помоля за една услуга, но ще почакам, докато си отиде твоята компаньонка.

— Компаньонка? Не ставай глупава! Семейство Хокинз са наши съседи още от заселването ни. Нямаме тайни от Сара Джейн.

Моника изучаваше с поглед гостенката, докато Аби приказваше. Изненадана откри, че са връстнички със Сара Джейн, а последната не беше изобщо надута, въпреки че се опитваше. Беше се разположила вдървено на самия край на стола. Носеше сива вълнена рокля, но толкова закрита, че се виждаха само лицето и ръцете й. Светлокафявата й коса беше опъната толкова силно назад, че нито един кичур не бе успял да се освободи от стегнатия й малък кок. Ноктите й бяха с маникюр, а пръстите й се бяха вкопчили в каишката на дамската й чанта, сякаш можеше да й се изплъзне.

Въпреки сдържаната си външност Сара Джейн изглеждаше удивително привлекателна. Кожата й беше мека като кадифе, притежаваше най-красивите мигли, за които една жена би могла да мечтае.

— Сара Джейн събира сведения след посещението на преподобния Байърз — Аби побърза да продължи, сякаш се опасяваше, че разговорът ще замре — и ни предложи помощта си, ако се нуждаем от нещо.

„Не ми изглежда така“ — помисли си Моника. Жената я гледаше на кръв, сякаш бе дошла с надеждата да намери Моник окована във вериги.

— Всъщност наминах и заради друга причина. — Сара Джейн заговори на Аби и се обърна с гръб към Моника. — Ела с мен до града следващата седмица. Открих най-привлекателната заложна къща по протежение на цялата Ройъл Стрийт. О, зная какво мислиш за извличането на изгода от бедите на хората, но в Действителност тези северноамерикански са поели бизнеса във всеки свестен магазин в Ню Орлийнз. Едва мога да си позволя да си купя панделка, цените са толкова високи. Но специално в този магазин собственикът е от главата до петите джентълмен от Юга. Кълна ти се, че е толкова приятен, че се кискам всеки път, когато го видя.

Моника сподави усмивката си, когато чантичката на улисаната Сара Джейн се изплъзна и падна на пода. Имаше основания да се запита човек докъде бяха стигнали отношенията й с притежателя на заложната къща, жената цялата сияеше.

— Много съм заета — отвърна Аби. — Нямам време да се разходя до града.

— О, можеш да кажеш на твоя Дру Самнър да си приготви веднъж сам вечерята за разнообразие. Даже си мислех и сама да му го кажа. Как, за Бога, очаква малката си сестричка да си намери съпруг, след като е погребана далече в тази стара къща?

— Нещата са добре, както са си, Сара Джейн.

— Кълна ти се, Аби, американец като този днес трябва със свещ да търсиш…

Сара Джейн се спря, когато Аби се изчерви и погледна към Моника. Очевидно не желаеше любовните й похождения да бъдат разисквани пред снаха й. От това, което беше научила за Моник, Моника не можеше да я обвини в нищо.

Часовникът в коридора отброи пет удара и Сара Джейн подскочи като изхвърлена от пружина.

— Как лети времето! — разбърза се тя и вдигна чантичката си. — Откакто мама почина, татко е изгубил мяра за всичко. Ако не се случа около него, до залез слънце ще се е нафиркал до козирката с бърбън.

Излезе забързано от стаята, Аби я изпрати. Моника ги последва отдалече и наблюдаваше раздялата им на вратата. Още веднъж остана впечатлена от привлекателността на жената.

— Толкова е мила, когато се усмихва — каза на Аби, която затвори вратата. — Трябва по-често да го прави.

— Предполагам, че няма много основания за това — отвърна момичето рязко. — Женитбата беше единственият й шанс да избяга от своя баща — алкохолик. Не можеш да очакваш от нея да се усмихва, щом й открадна Робърт.

Значи по тази причина жената се държеше като стара мома — Моник я беше превърнала в такава. Аби потърка ръцете си в полата.

— Имам работа в кухнята. Не мога да си позволя денят ми да премине само в приказки.

— Нека ти помогна.

Аби я погледна внимателно и неохотно се усмихна.

— Може би е по-добре да се измиеш. Намислила съм днес да вечеряме официално.

Моника почувства нотките на възбуда. Досега сядаха сами с Аби всяка вечер в кухнята. Не ставаше нужда да се нарежда масата в столовата, тъй като Дру изобщо не се появяваше. Всяка нощ оставяха яденето му на печката.

— Дру обеща да се върне вкъщи по-рано — продължи Аби с грейнало лице. — Ще изровя китайския сервиз и ще лъсна сребърните прибори. Ще се нагиздим с най-доброто, както при специален случай, така правехме преди войната. Иска ми се Дру да почувства, че не всичко е загубено. Ако не друго, то поне има нас.

Нас. Моника почувства топлотата и остана щастлива, че и тя бе взета предвид.

— В такъв случай нека ти помогна, за да имаш време да се премениш.

Аби сви рамене и тръгна към кухнята.

— Няма да ми отнеме повече от минута да се преоблека с басмената ми рокля на цветчета.

Моника си я спомни, беше несъразмерна и цялата в кръпки.

— Сигурна съм, че искаш да облечеш някоя друга. След като свършим тук, хайде да се качим и да претършуваме гардероба ти.

Аби се промъкна през вратата с едно „хм“.

— Като че ли имам гардероб. Начинът, по който правителството облага с данък всяка стая, не позволява да имаме мебели повече от необходимото, а имаме достатъчно.

— Но аз имам гардероб.

Аби само се усмихна, сякаш имаше предвид точно това. Моника си представи роклите, които висяха горе — цели редове, — и предположи, че и с другите е така. Сара Джейн беше права, всичко най-добро беше обсебено от Моник.

— Тогава ще се разтършуваме в моите дрехи — каза на момичето и си спомни за една красива рокля от синя коприна, която хармонираше с очите на Аби. — Има чудесна рокля за теб.

— Предлагаш ми от твоите рокли? — Аби спря до кухненската врата и се обърна към нея с учуден поглед.

— Струва ми се, че ще ти стане, носим почти един и същи размер. Освен това синята копринена рокля ще приляга повече на теб, отколкото на мен.

— Ударът по главата ти явно те е променил. — Аби поклати глава и изведнъж се усмихна. — Откровено казано, бях готова да си продам душата на дявола за тази твоя премяна.

— Към нея има и подходящи обувки — отвърна й Моника с усмивка. — А сега, с какво мога да ти помогна?

Прекараха следващите два часа в трескава активност и почти не размениха и дума. Аби й хвърляше тайно погледи, сякаш очакваше снаха й да възвърне предишния си облик.

Наредиха масата и оставиха яденето да къкри на огъня. Моника се втурна да донесе обещаната рокля, твърдо решена да докаже, че познатата Моник се е изменила в положителна посока.

Както търсеше в гардероба си, откри, че сините чехли не бяха на мястото им. Заедно със сламената шапчица и чантичката с мъниста те бяха захвърлени на пода.

Огледа внимателно стаята си и видя, че легенът е от другата страна на бюфета. Няколко други предмета бяха преместени, но с толкова малко, че не би забелязала, ако не се бе вгледала.

Спря и се вслуша в учестеното си дишане, мислите й се спъваха със същия задъхан ритъм. Драпираните завеси се вееха от течението между балкона и отключената врата, водеща към хола; всеки би могъл да влезе, докато я нямаше.

„Не ставай смешна — каза си тя. — Сигурно Аби е почиствала. Или някое от хлапетата си е поиграло. Глупаво е да се безпокоя.“

Така й нашепваше разумът, но вътрешно трепереше цялата. Грабна синята рокля и изхвърча от стаята.