Вкусът на Рая

Моника вдигна поглед. Беше готова да направи всичко на света, за да я допуснат в стаята до леглото на Елизабет както всички други.

Но Аби я беше предупредила да се преоблече и да чака на долния етаж, докато му минеше ядът на Дру или докато не слезеше да я повика.

Нямаше никакъв смисъл да кърши ръце в мъчително очакване и затова реше да се заеме с работа. Преди доста време беше открила интересна прочитна книга за Стивън.

Взе ключа от кухнята, отиде и влезе в стаята. Остави вратата отворена след себе си, за да чуе Аби, когато слезе по стълбата.

Мястото изглеждаше мрачно, пищни кадифени завеси скриваха три прозореца. Драпериите стигаха чак до земята, това беше признак на богатство, но тъмнозеленият им цвят притъпяваше сетивата.

Оказа се, че тук не е библиотека. В центъра имаше самотно масивно писалище от черно дърво, а на пода овехтял персийски килим. Имаше шкаф от същото дърво, който беше вграден в стената. На два от рафтовете имаше книги, но на останалите — само прах.

„Нужна е повече светлина — помисли тя и прекоси стаята. — Ще се разхубави, ако се сложат цветя, а също и една-две вази от двете страни на книгите. — Дръпна пердетата и слънчевите лъчи нахлуха, по тесния лъч заиграха прашинки. — Няма да е лошо, ако почистя по-усърдно.“

Доближи лавиците и обходи с поглед заглавията. Отмина томчетата по земеделие и потърси нещо по-подходящо за момче. Колко добре би било, ако намереше „Том Сойър“, но може би авторът й Семюъл Клемънс току-що бе започнал кариерата си на писател.

Откри събрани произведения на Дикенс. Пресегна се за „Оливър Туист“, но зърна по-романтичната „Приказка за два града“. Взе я с усмивка и реши, че е най-подходящата книга за момче като Стивън.

Обърна се да си ходи, но забеляза още книги, разтворени върху писалището. Счетоводните книги на Дру! Приближи с любопитство и надзърна. Беше й се наложило да работи и като счетоводителка, докато се бореше да се освободи от финансовото опекунство на Джудит. Усмихна се на разхвърляността на записките на Дру.

Очевидно не се беше шегувал, когато все повтаряше, че няма време или пари за губене. Колкото повече се задълбочаваше, толкова по-сериозна ставаше.

— Какво правиш в кабинета ми?

Дру стоеше на прага, острият му тон я стресна и тя за малко щеше да изпусне книгата.

— Знаеш ли как ме изплаши, щеше да ми изкараш ангелите! — направи му нервна забележка тя, притискайки томчето.

Не можа да види изражението на лицето му, защото беше затъмнено от резките сенки, но напрежението, с което й заговори, показваше, че не му е до смях. Сякаш излъчваше натрупана енергия, също като хищник, който се готви за скок.

— Дойдох за книга — добави с половин уста, — за Стивън.

— Пак ли?

— Така и не я взех вчера. След като… — Моника се запъна и се изчерви. Дали и той се досещаше докъде можеха да стигнат с подобен разговор? — Тъкмо си мислех, че Стивън се нуждае повече от всякога от някакво развлечение.

— Колко мило от твоя страна. — Гласът му беше пропит със сарказъм. — И колко навреме, като се има предвид, че дъщеря ти лежи в полусъзнание в леглото.

Моника се смрази от страх.

— Но Аби каза, че ще се оправи.

Той сви рамене, но фигурата му остана все така напрегната; Стивън винаги се обръщаше по подобен начин към нея.

— Така е, но истинската майка щеше да провери сама.

— Пожелах и искам. — Моника прехапа устни, тревогата я задави. — Аби ме помоли да изчакам, докато излезеш от стаята. Опасяваше се, че може да се стигне до кавга, а Елизабет може би трудно ще я понесе.

— Отлично се справяш — каза примирено той като че ли повече на себе си. — Успяваш да намериш отговор на всичко.

— А ти винаги намираш в какво да ме обвиниш. Той наведе глава, горчивият й тон го изненада. Но само Бог беше свидетел, че и тя беше не по-малко удивена. Да се застъпи за себе си беше съвсем нова практика.

— Защо по-добре не ми разкажеш какво се случи? — Той се приближи и се закова от другата страна на писалището. — Момчетата казват, че Елизабет е паднала на пристана и ти си се хвърлила да я спасяваш.

— Удари си главата и я видях, че не изплува. — Моника потръпна, душевният стрес чак сега я завладя. — Признателна съм на Бога, че бях добра, когато тренирах за спасителка на плаж. Никога не съм и помисляла, че ще бъда толкова благодарна, че познавам ЖСП.

— Кого?

— Не кого, а какво. Това са първите букви на съкращението за животоспасяваща процедура. В действителност, приложих изкуствено диш… — Тя се спря, щом се досети, че той едва ли би се досетил какво означава и този термин. — Когато човек се е намирал дълго време под вода, много често се налага да му помогнеш да започне да диша отново.

Той вдигна вежди недоверчиво.

— Вкарваш въздух през устата на удавника — обясни тя, — като държиш ноздрите му, за да не излиза въздуха през тях, а да влиза в дробовете.

Той трепна, мускулите му се разхлабиха.

— С това ли се занимаваше, когато ви открих?

— Трябваше най-напред да извадя водата от дробовете й, така че току-що бях започнала. Колкото и да ми се искаше да е моя заслугата, признавам, че тя започна да диша сама.

— Защо си толкова сигурна?

— Знам, тъй като Мъничето е много борбена.

— Не, искам да кажа, откъде знаеш за това… ЖСП?

— Казах ти, тренирала съм за спасителка на плаж. — Той я гледаше неразбиращо и тя се сети, че в средата на деветнадесети век нямаше спасители, още повече пък — жени. — Няма значение. Важното е, че не нараних с нищо Елизабет. Опитвах се да спася живота й.

— Всички твърдят това.

— Всички ли? — Думичката стопли сърцето й, учудващо, но беше така. — Дори момчетата?

— Андрю е силно впечатлен от познанията ти за жабите.

— Тогава вярваш ли ми? — Не можа да сдържи усмивката си.

Той я погледна внимателно и Моника затаи дъх. Само да можеше да го прегърне, да изглади с целувка бръчките по челото му, но… ги разделяше не само писалището.

— Няма да се оплача на властите, ако това те безпокои — каза накрая той, скръсти ръце на гърдите си и се наежи отново. — Но не смятай, че ще те изпусна от погледа си. Ще те наблюдавам непрекъснато, Моник. Една грешна стъпка и аз ще…

— Продължаваш да ме заплашваш. С какво заслужих недоверието ти?

— Дяволски добре знаеш какво си направила.

— Това, което дяволски добре ми е известно, е, че си несговорчив. Добре, може би ти е трудно да приемеш, че не съм жена ти, но не може да не си забелязал някои разлики. Какво да направя, за да ти докажа, че не съм ти враг? И че искам да ти помогна.

Той се засмя горчиво.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Мислиш ли? — Тя посочи счетоводните книги. — Сам ли смяташ да се измъкнеш от тази финансова пропаст?

— Чела си счетоводните ми книги? — От тона му не можеше да се разбере дали е изненадан, скептично настроен или ядосан, или и трите заедно.

— Едно от многото неща от които твоята Моник не е разбирала, за разлика от мен, но се надявам, че ще осмислиш това по новому. Искам да кажа, че книгите ти разкриха пред мен много мрачна картина. Това, което неумението на брат ти да управлява не е съсипало, войната го е довършила. Ако добре съм схванала, имаш много разходи и ниска печалба. По тази причина ли отглеждаш зеленчуци?

Той моментално се наежи и зае отбранителна позиция.

— Хората трябва да се хранят. Нека някой друг да даде по-добро предложение. Ще отглеждам всичко, което ми носи неизменна твърда печалба.

— Но това е захарна плантация. Не е ли опасно да сменяш вида на културите?

— Говориш ми като Бен Хокинз. Още малко и ще ми кажеш, че земеделието не е работа за джентълмен.

— Не ме разбра…

— А по-добре ли е да оставя земята незасята? Никой повече от мен не желае да се върне старият начин на живот, но нямам никакво намерение да седя на верандата, да лоча бърбън и безсмислено да отричам, че времената са се променили. Ако искаме да оцелеем, трябва да се изменяме заедно с тях. Защо никой не ме разбира?

— Аз те разбирам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той я погледна с други очи и Моника почувства отново инстинктивната връзка между тях. Защо се противопоставяха един на друг? Дълбоко в себе си желаеха едно и също.

— Мога да отглеждам захарна тръстика — каза той и стовари юмрук върху счетоводната книга, — но не в големи количества. Ако можеш да прочетеш, ще се убедиш, че нямам пари да наема работници или дори да купя повече посадъчен материал. Поради тази причина засаждам зеленчуци. Може и да е под достойнството на един Самнър да продава реколтата си на пазара, но предпочитам прадедите си — аристократи да се обърнат в гробовете си, отколкото да гледам как гладува семейството ми.

Моника поклати отрицателно глава.

— Не те обвинявам за нищо. Само исках да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — излая още веднъж с насмешка. — Както помогна на Робърт? Спести ми го, моля те.

„Решил е да бъде злостен — стана ясно за нея, — но няма да му позволя да ме предизвика.“

— Нека задържа книгите, мога да ги направя по-прегледни.

— Не искам никой да ги изфалшифицира набързо — отряза я той. — Нуждая се от пари. Така че ако имаш желанието да се разделиш със скъпоценните си бижута, няма да имам нужда от помощта ти. В противен случай мога и сам да разоря Ривърз Едж.

Излезе с твърди стъпки от стаята, а Моника зяпна след него, думите му отекваха в паметта й: „Скъпоценности! Но какви?“

Дру се спря чак след като излезе навън и се упрекна защо й беше позволил да го ядоса. Знаеше добре, че така не можеше да се справи с Моник. Ако не можеше да обмисля трезво, тя скоро щеше да му даде да се разбере.

Трепна при мисълта, че тя му предложи помощта си. За момент почувства…

Спомни си думите на Аби и измърмори някаква клетва под носа си. По дяволите, не му се вярваше.

Но вече знаеше от опит, че ако се поддадеше на домогванията на Моник, щеше да последва сигурна гибел.