Вкусът на Рая

Стресната, Моника се поколеба, преди да влезе в паянтовото обиталище. Смутена и дезориентирана, чувствата й се раздвоиха в противоположни посоки. Смътно чу, че някой я вика по име, но не намери сили да се обърне и да си отиде, макар да знаеше, че трябва да го направи, и то веднага. Усети, че провидението я теглеше неудържимо към вътрешността на колибата.

Дъските бяха изкорубени и прогнили, покривът — провиснал, а подпорите на покритата тераса всеки момент щяха да поддадат, съборетината изглеждаше потискаща и изоставена на произвола на времето. Потъмнелите дървета и застоялата вода наоколо не даваха признаци на движение, само една голяма, черна змия игриво се извиваше по пропукания парапет на верандата.

Моника щеше да прекара часове, съзерцавайки и треперейки от необясним страх, ако студената ръка на Рейчъл не я бе дръпнала настойчиво през скърцащата врата.

Вътре обстановката не бе приветлива, една тъмна и влажна стая, слабият огън в камината само засилваше контраста на сенките. Едно черно перде се вееше зловещо по продължение на цялата отсрещна стена, но като се съдеше по температурата на стаята, вероятно леденият въздух проникваше през процепите.

Стаята бе мизерно обзаведена. Имаше сламен дюшек в ъгъла, маса и два стола, рафт с множество делви и приспособления с неизвестно предназначение. Явно тук не играеха деца, а през нощите влюбени двойки не си шепнеха любовни слова. Приличаше повече на работно място, отколкото на дом.

„Дойдох, за да свърша нещо — помисли си тя и опита да си спомни какво бе то. — Трябва да си го взема и бързо да си ида.“

— Премръзнала си — изврънка Рейчъл до нея. — Ще направя чай.

— Чай ли? — повтори Моника, схващаше бавно смисъла. — Но нали нямаме. Аби все се оплаква, че е много скъп.

— Правя си го сама от билки.

„Билков чай — помисли си Моника, — топъл, подкрепителен и полезен за здравето.“ Въпреки че в сегашното си състояние с по-голяма готовност би използвала малко кофеин.

Рейчъл пресече нечистия под и приближи черното гърне, което къкреше на огъня върху триножник в камината. Вдигна капака и Моника я лъхна дъх с прекрасен аромат. Навея й спомени от дома, за дъждовните дни, които по време на детството си прекарваше много рядко с Джудит. Понякога леля й сваряваше гърне с билков чай и ставаше по-любвеобилна, което много допадаше на Моника.

Един спомен ослепително блесна в съзнанието й — Джудит пищеше, пръстите й, приличащи на изкривени хищни нокти, се протягаха към нея да й поднесат пръстена. След това я прокле, прати я по дяволите…

Рейчъл се появи иззад рамото й с димяща чаша и Моника се пресегна с удоволствие. Искаше да възвърне доброто си самочувствие, изпита нужда да забрави сцената със смъртното ложе. Потръпвайки, отпиваше от течността и топлината й се разливаше по тялото й.

Моника се сгорещи, възприятията й отслабнаха. Имаше нещо познато във вкуса, макар и едва доловимо, но тя се бе успокоила и не пожела да се помъчи да си го припомни. Ако беше нещо важно, щеше да изплува в паметта й, а ако ли не — щеше да се наслади на чувството си на унес.

Поддаде се на вътрешния си импулс и тръгна напосоки из стаята. Сякаш плуваше със сал по река и се печеше безгрижно на слънце, докато течението я отнасяше. Докосна грубите мебели, прокара ръка по делвите и странните инструменти и накрая се понесе към предопределението си.

Дръпна завесата и се изправи пред сложно изработен олтар. Разбра, че е пристигнала на местоназначението си.

Пръстите й се разтрепериха, когато посегна към примитивно изработената кукла, просната по очи всред множество мъждукащи свещици. От главата й стърчеше голяма, остра игла, привързана към дълга няколко метра бяла нишка. Тук също витаеше атмосферата на нещо познато, но този път не стана нужда да се осланя на паметта си, за да си спомни.

Обхвана я вледеняващ ужас, когато разпозна откраднатото парче розов сатен, употребено за направа на роклята, косата беше истинска и бе взета от четката й за вчесване.

Отвратена, за малко да изпусне куклата, но може би съзнанието й не беше докрай замъглено. Хвана конеца и дръпна с всички сили.

Рейчъл се засмя зад нея, като видя, че го отскубна.

— Много е късно. Куклата те доведе тук, а настойката ще те задържи.

— Не!

Моника извика, но на ум. Мускулите й губеха сила постепенно, но бързо. Успя само да изпищи. Какво ли й беше сипала робинята в чая?

Моника понечи да избяга, но краката й натежаха, ръцете й се отпуснаха край тялото и изпуснаха куклата на пода. Проследи я с поглед и забеляза змията. Беше влязла откъм чардака и се прокрадваше към нея, люспите й стържеха напластената мръсотия на пода.

— Вече ти казах веднъж. — Чернокожата се доближи. — Не принадлежиш на нашия свят, а на бога.

— Не! — повтори умолително Моника.

Започна да се бори с черната стена, която се затваряше около нея. Змията приближаваше сантиметър по сантиметър и съскаше нежно, сякаш искаше да накара негърката да побърза.

— Твоя е, о, велики Зомби! — произнесе тя напевно и падна на колене до Моника. — Вика те! — изшептя й. — Сега трябва да отидеш при него.

Моника се свлече безчувствена до куклата и чак сега се сети защо топлината й се стори така позната. Беше получила същото чувство на замаяност при отделянето от тялото си, както онази нощ в стаята на Джудит, когато сложи пръстена за първи път.

Чуваше молитвите на магьосницата като все по-далечни и по-тихи. Видя как змията се плъзна по протегнатата й ръка, но не можа да помръдне.

— Не! — възпротиви се Моника, когато Рейчъл надяна пръстена с брилянта на Зомби върху пръста й. С ужас си помисли за Самнърови и че бе обещала да не ги напуска никога. Мъничето щеше да пропадне без нея, а момчетата, особено Стивън, вече никога нямаше да повярват на жена отново. Трябваше да остане и да научи Елизабет да чете, а малчуганите — как да се забавляват, да помогне на Дарси да спечели сърцето на Аби и… Дру — о, боже, не можеше да понесе раздялата.

Но вече бе твърде късно. С отвратителен, страховит тласък тя почувства, че се издига все по-нагоре и по-далече.

Моник

Нещо не е наред.

Всеки ден става все по-трудно да управлявам живота, който взех от Моника. Понякога, късно през нощта, изпитвам страхове, че моята змия ме е напуснала завинаги.

Само ако можех да си спомня какво се случи по време на последното ми пътешествие. Стори ми се, че яхах вълната на удоволствието цяла вечност и се почувствах неудовлетворена, когато бях захвърлена настрани. Но не мога да си спомня дали видях Моника. Бях сключила сделка с нея, тя винаги бе изпълнявала волята ми безпрекословно, в противен случай как бих се озовала в тялото й?

Чувствам се неспокойна, тъй като усещам, че силата ми отслабва с всеки изминал ден. Богатството на Самнърови се стопи, въпреки че не можах да установя защо или как данъчните власти започнаха да показват засилващ се и нездрав интерес към плащането на данъци от моя страна. А миналата седмица, когато в отчаянието си отидох до скривалището в гардероба си, за да продам още един скъпоценен камък, видях, че липсваше цялата кутия.

Бях готова да обвиня Дерек за кражбата, но прецених, че не беше способен на такова нещо. Разочарова ме абсолютно във всичко. Независимо от външната си прилика с Дру, не можеше да се мери и с малкото му пръстче. Той бе въздух под налягане и много зле в леглото. Заяви, че се справял лошо, защото трябвало да прави любов и с държанката си, но от плътно стиснатите устни и свирепите погледи на Еми Пиърсол стигнах до извода, че и тя не бе по-задоволена от мен. Започнах да се опасявам, че племенникът ми се щади и страстта му е само привидна.

Щях да се отърва от Дерек, така както направих с Робърт и Джордж преди него, ако така отчаяно не исках да ми направи бебе.

Защото чрез това дете, наследник на фамилията Самнър, щях да постигна и предопределението на съдбата си, и отмъщението си. Някой ден дъщеря ми щеше да навърши двадесет и една години и щеше да добие законното право да се разпорежда с имотите. Тогава щях да я принудя да сложи пръстена, а тялото й щеше да стане мое.

И в крайна сметка аз не само щях да владея всичко, което притежаваха Самнърови, но и щях да бъда както една от тях, така и единствената.

Но за зла участ още не бях забременяла и започнах да се питам дали можех да си позволя да изчаквам още. Еми ме гледаше с изучаващ поглед и виждах ясно нейните помисли. Много скоро можеше да подтикне недосетливия Дерек да ме убие.

Вероятно бих могла да използвам любовницата му като трамплин, подобно на начина, по който използвах Джудит и Моника преди, като място, където можех да се притая, докато бебето ми израснеше и станеше зряла жена.

Исках да изглеждам като нея. Въпреки че отслабнах с двадесет килограма, тялото на Моника ме караше да се чувствам като амазонка. Желаех да съм с по-малък ръст и с руса коса, а имаше всички изгледи утробата на Еми да се окаже по-плодовита.

Забелязах как поглъщаше с очи брилянта на Зомби. Ако нещо ми се случеше, тялото ми нямаше да е още изстинало, и тя вече щеше да е сложила пръстена на ръката си. Разбира се, нямаше да знае, че имах дубликата му, който изхлузих от безжизнения пръст на Джудит. Но за алчността си тази предателка щеше да заплати с душата си, което много й подхождаше!

Перфектен план, само да бях малко по-сигурна за текста на молитвите. Да беше тук Рейчъл, за да ми помогне!

Вглеждам се в пръстена и се учудвам на плавността, с която преминах през времето, яздейки змията. В тази река от минути и часове възможно ли е робинята ми точно в този момент да изпее молитвата вместо мен така, както направи, когато бях захвърлена в бъдещето? Мога ли да й извикам „Помогни ми!“ и тя да ме чуе през годините?

Докато пиша тези редове, вратата на стаята ми се отваря. Пред мен се изправя Дерек, подтикван от алчната му метреса Еми. По израженията на лицата им се досещам, че вече са научили за запора, който наложих върху банковите им сметки.

Опитвам се да не им обръщам внимание, тъй като последното нещо, което желая, е някоя семейна разпра. Но този път посещението не е с цел да направим бизнес, тъй като съпругът ми изважда пистолет.

Рейчъл, помогни ми!…