Вкусът на Рая

Моника остави дюшека на земята и огледа рамката на леглото. Трябваше да има някакъв начин да я разглоби, за да я изнесе вън от спалнята. Нямаше намерение да прекара дори час повече в ложето на Моник.

Не го правеше само заради Дру. Беше й противно и уморително да живее непрекъснато в сянката на своята двойничка. Възнамеряваше да опразни съвсем стаята и да изтрие всяка следа от стила на френския провинциализъм, така че Дру да не идва тук само заради старите си спомени.

Но не това беше единствената причина за новата подредба. Правеше го най-вече заради децата, за да можеха да идват винаги когато пожелаеха, без да си спомнят за жестокостта на майка им. Вече бе махнала вратата на гардероба от пантите, отсега нататък щеше да използва шкаф, като всички останали.

Представи си как Андрю се покатерва по леглото си с картинки, което бе свалила от тавана, как разсейва с приказки кошмарите му и го приспива с песен. Успокояваше и Мъничето, преструваща се, че я боли коремче, или дори…

Нямаше смисъл да отрича, каквото и да вършеше, мислите й винаги прескачаха към Дру.

Седна шумно на дюшека. Вътрешно трепереше и изгаряше, каза си, че постъпва глупаво. Беше истинско чудо, че дойде при нея. Отдаде му най-нежната любов, на която бе способно новото й тяло, но накрая той заключи безцеремонно: „Нищо не се е променило“.

Вероятно трябваше да се отдръпне. Може би го уплаши, като му показа нетърпението и жаждата си? Знаеше за навика му да мисли за нея най-лошото и като че ли миналата нощ му даде доказателства, че беше Моник.

— Ники? — На вратата стоеше Аби, явно озадачена от новата наредба в стаята. — Ъ-ъ, имаш посетител. Дошъл е да те види преподобният Байърз.

Дру се намираше край изкуственото езеро. Оглеждаше насипа и преценяваше дали щеше да поддаде, когато чу конски тропот. Откъсна се от заниманието си, заслуша се и определи, че конникът е спрял пред къщата. Прояви любопитство, пресече пътя и тръгна към дома, но след като взе последния завой, разпозна коня, вързан отпред. „Байърз — помисли си с изблик на неприязън. — Какво ли смята да направи сега този превзет шавливец?“

„Нищо добро“ — отговори си сам, когато забеляза и втория кон. Познаваше този светлокафяв жребец.

Байърз идваше за втори път и отново не беше сам. Сега беше довел шерифа.

С пресъхнало гърло Моника заслиза надолу по стълбата, за да посрещне посетителя. Но какъв гост можеше да бъде той? Този човек явно не правеше опит за социален контакт.

Байърз беше облечен в старомодна сива роба и самодоволен, непрекъснато хвърляше усмивки на човека до него. Очакването й премина в напрежение, нарастващо с всяка нейна стъпка.

Вторият мъж я забеляза, че слиза, и замачка шапката си в ръце.

— Шериф Сам Патърсън — проточи колебливо. — Надявам се, ще ни извините, че ви обременяваме, мисис Самнър, но преподобният настоява да ви зададем някои въпроси. Надявам се, че ще проявите любезност към нас.

Моника се забави на последното стъпало. Звучеше много учтиво, но не й поиска разрешение. Сякаш я предупреждаваше със спокойния си провлечен южняшки говор, че можеше да отговори на въпросите сега, точно и цивилизовано, или по-късно, но — в затвора.

— Ще се радвам да ви помогна, шериф Патърсън — отвърна му с малко повече кураж, отколкото в действителност имаше. — За какво сте дошли?

— Не се прави на невинна — прекъсна я Байърз и пое инициативата. — Знаеш защо сме тук.

Патърсън прочисти гърлото си.

— Водим разследване, мадам. Преподобният намина при мен с някои, да ги наречем, въпроси, касаещи смъртта на вашия съпруг.

— Съпруга ми ли? — Моника усети, че шерифът таи някакви съмнения относно Байърз, и реши да подходи като неразбираща. — Но току-що видях Дру да работи на полето.

— Нямаме предвид твоята скорошна, прибързана женитба — скастри я Байърз. — Както добре знаеш, дойдохме да разпитаме за смъртта на Робърт Самнър. И да те попитаме какво беше сложила в онези отвари, които му даваше, преди да умре.

Моника зяпна от изненада. Дали Моник се бе проявила и като отровителка? Тръсна глава, за да отхвърли обвинението, както и в знак на протест, че е невинна.

— Няма смисъл да отричаш — продължи Байърз.

— Самият аз те видях. Теб и твоята робиня Рейчъл. Но ако беше замесена и чернокожата, то вероятността за нечестна игра се увеличаваше.

Патърсън пак се окашля.

— Хайде, преподобни, само питаме. Не е нужно да се хвърлят обвинения.

— Казах ви, че и други ще потвърдят историята ми. Да не губим време в разпит на тази жена. Вместо това нека запитаме благоверния й.

„Дру ли? — помисли си Моника с неловкост. — Само един Господ знае какво би им казал.“

— Да ме попитате, но за какво? — прозвуча внезапно зад нея.

Тя се завъртя и стана нервна, като видя строгостта и безпощадността, изписани на лицето на съпруга си.

— Защо сте дошли, Байърз? — настъпи той неочаквано за всички. — За да тормозите семейството ми отново ли?

Байърз изглеждаше зашеметен. Сви устни, когато Дру пристъпи напред и зае място до Моника и сложи покровителствено ръка на рамото й.

— Знаеш, че го е направила — отсече преподобният.

— Разговаряхме надълго и нашироко още когато се завърна от войната.

— Ти отвори дума, преподобни, а аз естествено бях объркан. Но оттогава подпитах жена си и ми стана ясно, че не е възможно да е наранила Робърт.

Моника погледна Дру с пълно изумление, но той не отвърна на погледа й.

— Разговарял си с нея? — изломоти бързо Байърз, пръскайки слюнки. — И въз основа на това оттегляш обвинението си?

— Ти я обвини, а не аз. Освен това говорих и със сестра си, която за разлика от мен е била тук по това време. Прав ли съм, Аби?

— Да, така беше — обади се сестра му, без да пристъпва прага.

За да прикрие очевидното й нежелание да поддържа темата, Дру продължи бързо:

— Аби ме убеди, че много сте сбъркал с жена ми, преподобни.

— Тя е омагьосала всички ви.

— Това не е първият път, когато той идва и ни безпокои. — Господин Самнър се усмихна мрачно на шерифа. — Миналия месец доведе старша сестра Хардуедър от сиропиталището, за да отведат децата. Спомена ли ви за това?

Патърсън погледна Байърз с явно раздразнение.

— Предполагам, че не е — продължи Дру. — Лично тя прецени, че децата трябва да останат тук, под отличните грижи на майка си.

— Омагьосала ви е. Тя и онази Рейчъл. Двете са направили ти вуду.

— Почакай за минутка, преподобни — намеси се шерифът.

— Вуду? — Дру се усмихна тъжно и поклати укорително глава. — Това са думи на луд човек, ето защо не мога да не се запитам дали добрият преподобен не е започнал някоя вендета.

Байърз изду бузи и изправи гръб.

— Дойдох единствено за да възтържествува справедливостта.

— Наистина ли? Доколкото си спомням, хранеше надежди да се ожениш за съпругата ми вместо мен. Моник ми разказа, че никак не ти е било приятно, когато ти е отказала.

— Как смееш да намесваш…

— Разбирам вашата загриженост, шерифе — прекъсна го Дру. — Ще отговорим с готовност на вашите въпроси, но предпочитам това да стане в отсъствието на преподобния Байърз. Не желая жена ми да бъде разстройвана несправедливо.

— Лъжеш! — извика Байърз.

Господин Самнър се наежи, изглеждаше по-заканителен от всякога.

— Ще се постарая да забравя думите ти. Дуелът е забранен от закона, а считам, че човек с твоя религиозен сан не би имал желание да се забърка в някое незаконно мероприятие.

— Не съм толкова сигурен!

Дру сбърчи вежди.

— Човек може само да се чуди къде беше тази жилка на моралност, когато Робърт почина. Все пак минаха две години. Ако си смятал, че Моник го е умъртвила, защо не я обвини навремето?

— Ами… нуждаех се от доказателства.

— А сега имаш ли такива? Освен брътвежите ти за вуду? Да погледнем фактите, преподобни. В случай, че не представиш като доказателство някоя настойка, каквато, между впрочем, никой не е виждал, опасявам се, че всичко ще изглежда като дребнава омраза на отхвърлен ухажор.

Патърсън направи усилие да не се изсмее на глас.

— Простете ни, че ви отнехме от времето, господин Самнър, но службата ми ме задължава да се заемам с такива случаи.

— Това ли е всичко? — разпени се Байърз. — Няма ли да разследваме по-нататък?

— Аз — не. А вие трябва да внимавате повече къде си врете гагата. Човек с вашето обществено положение не може да си позволи да досажда на хора като Самнърови. Не бих ги обвинил, ако се обърнат към висшестоящия клир и помолят да ви изхвърлят извън пределите на Луизиана. Ако продължите да ги тормозите, може и лично аз да го направя.

Преподобният погледна втренчено Моника и тя прочете в погледа му не само презрение, но и страх.

Дру се усмихна на шерифа и изпрати двамата джентълмени до вратата.

— Държа на думата си — каза на Байърз с още по-голяма строгост. — Не желая да безпокоиш жена ми повече.

Моника ги наблюдаваше как си отиват и поклати глава в недоумение. Преподобният би излязъл с опашка, подвита между краката, ако имаше такава.

Бе прекарала безсънна нощ в тревоги заради заплахите му и сега си позволи да се усмихне — Дру беше разрешил проблема с един замах.

— Дойдох, защото брат ми ме помоли — каза й тихо Аби, когато останаха сами в големия хол.

След това вдигна полите си и забърза към кухнята.

Моника стоеше все още зашеметена и й отне известно време, докато осъзна какво се бе случило. Мъжът й не само й се бе притекъл на помощ, но и беше помолил сестра си да се включи в разговора на нейна страна.

Излезе навън, за да го попита защо бе направил всичко това за нея, но посетителите им си бяха отишли и той ги бе последвал пеш към полето. Застана на прага на къщата пред верандата и го извика по име.

Той спря и се обърна. В очите му не прочете нищо — нито доверие, нито симпатия, — изглеждаше не по-малко ядосан и сърдит от сестра си.

— Исках само… да ти благодаря — извика тя, но се отказа да му зададе въпросите, които си беше намислила.

За момент не откъсна поглед от нея и тя помисли, че ще й даде обяснение, но той само сви рамене и се обърна.

„Ставаме все по-близки — помисли си безутешно, — но накрая винаги ми обръща гръб.“

Отърси се. Глупаво бе да очаква да се случат чудеса. Имаше нужда от Дру и той я беше спасил. Защо не се чувстваше щастлива?

„В края на краищата не можеш да заслужиш рая само за един ден.“ Трябваше да прокарва своя път с търпеливи стъпки.

Мъничето бърчеше нос, докато сричаше думите. „Б-о-ж-е м-о-й“ — произнесе тя по букви, но въпреки усилията си не успя да разбере смисъла.

Въздъхна с чувство на безсилие и започна отначало, но не срещна нито една дума от тези, които беше изучила заедно с Ники. Понякога се опасяваше, че никога нямаше да може да прочете тази книга, а трябваше — на всяка цена.

Чу шум в коридора, промъкна се до вратата и видя Рейчъл да се прокрадва навън от стаята на Ники. Искаше й се да я попита какво бе правила там, но се уплаши.

В очите на Рейчъл имаше нещо, което твърде много напомняше за майка й.

Затова затвори тихо вратата, изтича до леглото си и пъхна малкия дневник под възглавницата.