Вкусът на Рая

Моник

Случи се възможно най-лошото.

Неудържимо плача, когато мисля за всички незабравими нощи, за чудесната идилия, на която тъй неочаквано дойде краят. Няма да правя любов на кухненската маса, няма да съблазнявам Дру разсъблечена пред огледалото, няма да го привличам в моето жадно за ласка тяло в сенчестите алеи на градината.

Иска ми се да крещя, да късам и да хвърлям, да си оскубя косата, но… аз се хванах в капана, който направих със собствените си ръце. Всеки ден ще трябва да се усмихвам и да се преструвам, че нямам и най-малката грижа на света.

Дявол го взел този Робърт. Понякога се питам дали се досеща защо Дру и аз излизаме все заедно. Възможно ли беше да е забелязал любовната искра в погледите, които си разменяхме на масата?

Склонна съм да се съмнявам. По-скоро онази кучка, Аби, му е пуснала мухата.

Едва ли има значение. Резултатът ще бъде опустошителен, независимо от всичко. Проклето време! Само след няколко седмици зимата щеше да направи пътищата на север непроходими, а пътуването — невъзможно. Как се случи Робърт да ми направи официално предложение точно снощи!

Сърцето ми щеше да спре, когато вдигна чаша, за да ме поздрави, въпреки че знаех, че моментът е вече назрял. След като обяви намеренията си да се ожени за мен, настъпи такава тишина, че можеше да се чуе дори перушинка, ако бе паднала на пода. Бе забравил липсата си на ентусиазъм и изглежда само аз забелязах, че лицето на брат му побеля като ленената покривка на масата.

О, как исках да се притисна до Дру, да му прошепна, че нищо не трябва да се променя, но Робърт, най-гордият от всичките ми ухажори, ме хвана за ръце и аз трябваше да отвърна на поздрава му. В края на краищата той ще плати моята сметка.

Съвсем късно тази нощ се промъкнах в стаята на Дру, но не можах дори да започна да му обяснявам. Надигна се с преднамерена бързина от леглото и ми каза студено, че заминавал на север, към Ню Йорк, където щял да постъпи в армията заедно с няколко негови приятели от университета.

Доближих се и опитах да го прегърна, но той отблъсна ръцете ми.

— Какво ще се случи с нас? — го попитах стресната от отказа му.

Смехът му прозвуча и горчиво, и грозно.

— „Нас“ не съществува — нахвърли се той върху мен, — сега принадлежиш на Робърт.

Казах му, че можем да продължим по старому и че нищо не е необходимо да се променя.

— Значи си знаела? — извика. — През цялото време, въпреки нашите взаимоотношения, си се стремяла да се омъжиш за него?

Потръпвам, като си спомня с какви очи ме гледаше — толкова студени и далечни, сякаш изобщо не се интересуваше от мен.

— Обичам брат си — прибави той и всяка дума звънна като изпуснато на пода парче лед. — По-скоро бих умрял, отколкото да го заблуждавам. Бих желал да вярвам, че бъдещата му жена крие същите чувства към него.

Разсърдих се, нарекох го „глупак“. Да, щях да бъда съпруга на брат му, но ние винаги щяхме да си останем любовници.

— Боже опази! — беше последното, което измърмори, преди да ме изпъди от стаята си.

Честолюбието ми беше засегнато и затова отстъпих. Все пак още не съм изиграла последния си коз, най-крайното средство, с което да го задържа около мен.

Не трябваше да изпускам от вниманието си абсурдното разбиране за чест на Дру и бях длъжна да предвидя докъде можеше да го тласне то. Тази сутрин отидох да го изпратя, но той вече бе заминал за Ню Йорк.

Така и не успях да му кажа колко закъсня моята менструация.

Дру погледна през прозореца, имаше чувството, че времето лети нереално бързо. Никой не похващаше работа на полето, ако не бъдеше на място, за да ръководи; без него двамата му помощници веднага биха скръстили ръце. Бързаше да излезе незабавно, без отлагане.

Но когато видя Аби да подпъхва завивките около Елизабет, сърцето му подскочи. Полската работа, ядът и грижите му избледняха при мисълта, че детето почти си беше отишло.

— Хайде, връщай се на работа. — Понякога му се струваше, че сестра му успяваше да прочете мислите му. — Ще се оправим сами с Елизабет.

— И ти имаш какво да правиш. — Той седна на леглото и опита да си наложи маска на безразличие. Не желаеше да си го изкарва не на когото трябва. — Време е да си поговоря с това малко дяволче.

— Ще ми се скара — извика Елизабет, сините й очи светнаха, сякаш се гордееше, че са й обърнали внимание.

— Съмнявам се. — Аби го погледна замислено. — Предполагам, че ще те попита какво ти направи майка ти долу на реката.

— Мама ли? А, искаш да кажеш „Ники“. Ами, нищо.

Аби се наведе и притисна длан до веждата й.

— Не си тръскай главата, докато не изчакаме да видим дали ще се разсее цицината ти. Как я получи, между впрочем?

— Падна на пристана — обади се меланхолично Стивън от прага.

Андрю кимна с глава до него.

— Искаше да се научи да плува и не послуша Ники, когато й извика да спре.

Стивън изглеждаше сдържан и сериозен, същинско копие на Робърт. Дру си спомни как брат му се застъпваше и поемаше върху себе си цялата вина за някоя тяхна пакост.

Стивън сигурно беше син на Робърт, Моник не би запазила такава тайна за себе си. Само си въобразяваше глупости и се впускаше в излишни подробности относно неочакваната прибързана женитба на Робърт. Би въздъхнал с облекчение, ако можеше да научи, че с момчето нямаше нищо повече от фамилна прилика, въпреки че понякога съжаляваше за обратното.

Дру се отърси от мислите си и махна на момчетата да влязат в стаята.

— Нека подредим нещата. Когато казвате „Ники“, имате предвид майка си. Искате да кажете, че тя е искала да спаси сестра ви?

— Тя не е мама — настоя Елизабет.

Стивън се доближи до леглото с гримаса.

— Всъщност, двамата с Андрю приказвахме за нея и стигнахме до заключението, че може би не е нашата майка.

Дру погледна въпросително към Аби, но тя старателно избягна погледа му.

— Ники обича жаби, чичо Дру — намеси се разпалено Андрю. — Знае всичко за тях, дори как да задържи мухите в клетката.

— И се държи добре с Елизабет — допълни Стивън. — Дори по време на уроците й позволява да седне в скута й.

Моник никога не беше правила така и често беше пошляпвала детето, за да не й мачка роклите.

— Мислиш ли, че тя наистина е друг човек? — запита Аби като същинско дете, очаквайки чудо.

И четирите лица се обърнаха едновременно към него, бяха млади и доверчиви, жалки жертви на хитрините на Моник.

— Не ставайте смешни — отряза той, наложи му се да прояви грубост, за да сложи край на наивността им. — Хората не се променят за една нощ.

— Мама е лошата, а не Ники — озъби му се Елизабет и скръсти войнствено ръце на гърдите си. — Не трябваше да й казваш онези подли думи, нарани я.

Наистина ли? А изражението й на засегнатост не беше ли просто маска, прикриваща неудовлетворението й? Тогава защо й трябваше да парадира разголена пред него с мокро, сладострастно тяло, ако не възнамеряваше да го прелъсти? А ако позата й не е била предварително обмислена, то защо не носеше цялото долно бельо, с което обикновено се труфеха жените.

Освен това не му беше за първи път Моник да се прави на безпомощно котенце, а всъщност преследваше единствената цел да го съблазни.

— Този път най-вероятно е било нещастен случай — изказа най-после мнението си той на децата, ала гледаше Аби право в очите. — Трябва да сме много внимателни. Вашата мама е страхотно хитра, когато иска да постигне нещо.

— Тя не е мама — настоя пак Елизабет, — а Ники. Сигурна съм, защото аз пожелах да дойде.

— А дали и тя смята така? Не разбираш ли, че само те използва?

— Дру, стига — произнесе Аби разчленено и му намигна да излезе. След това се обърна и го изчака, явно подканяйки го да я последва.

Дру скръцна със зъби, но последва сестра си в хола.

— Не трябва да им говориш по този начин — каза Аби грубо, — та те са още деца.

— Божичко, Аби, мислиш ли, че ни бих желал да не ми се налагаше? Колко пъти още трябва да ги заболи, преди да се научат да се защитават? А и ти също? Надявах се, че не вярваш нито думица на тази жена.

— На Моник — да, но…

— Какво — Ники? Не ме будалкай, че вярваш на Елизабет, че я е пожелала тук.

— Не, не съвсем, но Моник наистина се е променила, откакто я върна от блатото. Може би след като си е ударила главата, вече вижда нещата по друг начин? Помоли ме да съдя за нея по това, което прави в момента, а не по постъпките й в миналото.

— Колко пъти се е молила да й се даде още една възможност? И колко пъти трябва да си затваряме очите, за да се окаже накрая, че ни е съсипала живота?

— Но има нещо в нея, Дру. По-различна е. Аз самата искам да й повярвам.

— Не можеш да си позволиш това. По дяволите, най-напред трябва да мислим за децата. Каквато и склонност да проявяваме, не можем да рискуваме тя да ги нарани отново.

— Ние ли? — Аби потърси погледа му. — Значи и ти усещаш същото. Нуждата да й се повярва?

— Не! — Дру отрече, но всъщност съзнаваше, че излъга. Това беше негова слабост, с която трябваше да се пребори. — Дори и да беше така, Аби, аз вече съм се парил. Запомни думите ми: намислила е нещо недобро. Моник те обезоръжава точно в момента, когато се подготвя да ти забие нож в гърба.

Обърна се и понечи да се присъедини към децата, но Аби го дръпна за ръкава и го спря.

— Нека да отида вместо теб. В такова настроение си, че ще оплетеш конците.

— Не бих желал да поощряваш…

— Не се безпокой. Ще направя така, че да запомнят, че майка им е големият лош вълк.

Той поклати глава.

— Не се шегувам, Аби, съвсем сериозен съм.

— Зная — отвърна му мрачно. — Станал си циничен, Дру Самнър. Но може би имаме нужда от вярата, че пожеланията все някога се сбъдват. Нуждаем се от някой като Ники, който да ни научи да се смеем и мечтаем отново.

Думите го жилнаха.

— Събуди се, Аби. Не съзнаваш ли, че вече ни е разделила и се караме, че е разцепила като с клин семейството ни?

— Така ли мислиш? От моя гледна точка изглежда, че само ти се дърпаш вироглаво.

След това се обърна да отиде при децата и остави Дру самотен в хола. Думите още ечаха в ушите му.