Вкусът на Рая

Моник

Рейчъл най-сетне се завърна. Майка й умираше цяла вечност, а аз останах без робинята си, и най-важното — без любовните си настойки.

Не че не бях оползотворила добре времето си. Смайващо е какво може да ти осигури един съпруг, ако го дариш с двама сина. Само като изброя подобренията в тази къща, си мисля, че почти си струваше мъчението да родя децата.

„Ривърз Едж — казах на Робърт — трябва да е по-разкошна и модерна, отколкото всяка друга къща по реката. В противен случай хората ще престанат да те уважават.“ Убеден е в здравия смисъл на думите ми, но се ужасява при мисълта за реализирането на плановете за реконструкция. Подробностите оставя на мен.

Подредбата на мястото по нов начин ми изглежда като игра със старата ми куклена къщичка. Първото ми изискване беше да се прокара газово осветление, бях го видяла в някои къщи в града, и установка, произвеждаща газта. След това настоях да се построи пристан, вдълбан в стръмния бряг, за да могат параходите да идват почти до прага ни и да ни откарват в града.

Ах, с какво удоволствие украсих стаите си. Отидох лично до Париж и купих най-красивите мебели, които можа да ми предложи Франция. Не устоях на изящната френска мода и си купих много рокли, които сложих във вграден в стената на спалнята ми гардероб. Робърт изръмжа нещо за допълнителните налози, които ще трябва да плащаме за съвсем неизползваема стая, в отговор на което му посочих примера със семейство Бидълз, които имаха три такива гардероба, а Едуард никога не мрънкаше за пари.

Огнището ни е долу, в мазето, горим въглища и убедих Робърт да поръча една от онези особени лети железни кухненски печки от Европа. Не проявявам ни най-малък интерес към готвенето, но ги има в много малко къщи, а там, където ги има, ми казаха, че има начин да се използва топлината им така, че да загрява вода, която по тръби да се изпрати до всички стаи. Представете си да имате гореща вода винаги когато пожелаете. Предполагам, че бих прекарала половината от деня, излежавайки се в някое ведро.

Засега накарах робите да изкопаят изкуствено езеро зад новия пристан и да го напълнят с вода от реката. Късно през лятото комарите са непоносими, но сега, в края на пролетта, късно през нощта често излизам дотам чисто гола. Докато плувам в галещите ме като кадифе води, мечтая за Дру и… чакам.

Днес усетих, че Робърт възнамерява да скрие нещо от мен, и се промъкнах тайно в кабинета му. Върху писалището му намерих затворено писмо, което възнамеряваше да пусне на следващия ден.

Отворих го на пара, прочетох го бегло и едва сдържах възбудата си, когато разбрах, че Дру му е бил писал и го е помолил да му позволи да се върне вкъщи за последен път преди войната.

Моят съпруг му отказваше от магарешки инат. „Нито един войник на Съединените щати няма да стъпи на земята на Самнърови“ — се бе заклел Робърт в писмото си. Понякога мъжете действително се държаха като мулета.

Този път обаче арогантността на Робърт подпомага моя замисъл. Нямаше да позволи на Дру да си дойде у дома, отказа да го срещне и в града, следователно ми го поднася на тепсия.

Написах друго писмо, като имитирах почерка на съпруга си, и го запечатах със семейния печат. Истинското послание на Робърт щеше да изчезне и той нямаше да узнае, че брат му ще дойде за среща в Ню Орлийнз.

А като пристигне Дру, ще види, че го чакам аз.

Моника лъскаше протрития дъбов под в опита си да му върне първоначалния вид и полагаше усилия да не се разсейва с мисли за случилото се през изминалата нощ. Мъничето пазеше леглото, а момчетата ковяха клетка, затова трябваше да си намери някакво занимание — особено след като Аби настоя да не й помага в кухнята тази сутрин.

Приседна на пети и огледа за резултата от свършената работа. Дъските блестяха и внасяха топлина и уют много повече, отколкото мраморните плочки на Джудит.

Усмихна се, но не заради задоволството от постигнатото, а от спомена за Дру, който я покри с мрежата против комари. „Би ли го направил — запита се тя, — ако знаеше, че съм будна?“

Не, нямаше намерение да мисли за това или пък за него, а още по-малко — за начина, по който я целуна. В противен случай щеше да започне да си въобразява, че той щеше да й се усмихва всеки път, когато се срещнеха. Тази надежда беше колкото глупава, толкова и безплодна.

Несъзнателно вдигна ръка към устните си и прокара пръсти по меката им плът. Странно как думите на Дру й казваха едно, а тялото му — друго. Ако я мразеше, как беше възможно да я целува толкова нежно и всеотдайно? И да разгаря в нея желанието за още?

На входната врата се почука. Тя отпусна ръка и се изправи рязко. Дотук устоя на решението си да не мисли за последната нощ. Ако не си затвореше устата насила, щеше да разисква тази целувка с всеки, който влезеше в стаята. Пое дълбоко дъх, като че ли допълнителният въздух щеше да укрепи духа й, и изтича да отвори.

На прага стоеше офицер от армията на Съединените щати, в синя униформа и красив като картинка. Висок, с широки рамене и цъфтящ от добро здраве, можеше да мине за ултрамодерен фотомодел, който би могъл да се покаже по телевизията в предаването „Идеалният мъж“. Лицето му беше красиво, загоряло и гладко обръснато, кестенявата му коса бе прибрано до ушите, но най-привлекателни бяха блестящите му сини очи и закачливата му усмивка. Моника го хареса на часа.

— Простете ми, че ви обезпокоих, мадам, но аз съм Дарси О’Брайън от Ню Йорк. — На лицето й се изписаха смесени чувства и объркване, затова бързо добави: — С Дру сме добри приятели.

— Влезте, господин… Извинете, предполагам, че имате някакъв чин?

— Полковник — но моля ви, ще ми бъде по-приятно, ако ме наричате просто Дарси.

Моника го покани с жест вътре и протегна ръка, за да се здрависа, преди да се сети, че беше изцапана с паркетин.

— Казвам се Моника Райън. — Издърпа ръката си и я избърса в престилката си. — Тоест — Самнър. По една случайност и аз съм от Ню Йорк.

— Чух, че Дру се бил оженил, но не е идвал на север от доста време. Къде ли е намерил такава прелестна красавица като теб?

— Вятърът ме довя — отвърна му капризно тя, отговаряйки на блясъка в очите му. — Дру се огледа и ме видя.

Той погледна към ведрото и четката, а след това — към престилката й. Усмивката му скри учудването от факта, че господарката на дома стърже пода.

— Обзалагам се, че работата ти в момента не е първата изненада, която си му поднесла.

— Не, не съвсем. — Може би трябваше да му обясни, че Дру я мисли за Моник, но историята беше прекалено оплетена, за да я разбере. От друга страна, дали щеше да й повярва, щом досега никой не й бе хванал вяра?

— Ники, на вратата ли се чука? — Мъничето се втурна, подскачайки надолу по стълбите, сякаш за да й напомни, че поне тя й имаше доверие, и се спусна към тях. — Посетител ли имаме?

Изглеждаше възбудена, преливаща от здраве, и Моника импулсивно се протегна и я притисна до себе си.

— Здравей, Мъниче. Радвам се, че се вдигна от леглото и дойде. Запознай се с полковник Дарси О’Брайън — приятел на чичо ти Дру. — Моника придърпа Елизабет към полата си и обхвана раменете на момичето с ръце.

— Дарси? — попита Мъничето и извърна нагоре глава към нея. — Много смешно име.

— Не и ако си ирландец. — Той приклекна, за да не я гледа отвисоко. — А ти как се казваш?

— Елизабет.

— Най-малкото дете на Робърт. Той беше — обясни Моника — по-големият брат на Дру.

— Така се случи, Елизабет, че познавах добре татко ти, преди да е срещнал още твоята майка. Веднъж летувах тук с чичо ти Дру по време на една студентска ваканция. — Погледна към Моника, веселият пламък в очите му бе помръкнал. — Но това беше, преди войната да ни изправи един срещу друг.

Моника наклони глава настрана от учудване.

— Мислех, че двамата с Дру сте служили в армията на Съединените щати.

— Така беше. Но Робърт направи друг избор. Дру се записа във войската, за да избегне… — направи пауза и хвърли бърз поглед към Елизабет — … известни трудности у дома си много преди да избухне войната. А когато това стана, Робърт очакваше от него да дезертира и да се присъедини към Конфедерацията, но Дру счете, че вече е бил обвързан с клетвата си за вярност. Стана враг в очите на Робърт и беше нежелан тук, а също — и аз.

„Бедният Дру“ — помисли си Моника. Вече познаваше Дру достатъчно добре и си представи какво означаваше за него да бъде прокуден от дома. Телевизията я бе убедила колко грозна можеше да бъде войната, но за човек като Дру, изтръгнат от корена си, тя сигурно е била истински ад.

А причината му да постъпи в армията, „трудностите у дома му“ сигурно са имали нещо общо с Моник.

— Освен това — продължи Дарси и засили черните краски — се съмнявам, че снаха му е помогнала с нещо. От Дру разбрах, че Моник непрекъснато се стремяла да създава конфликти. Не си ли я срещала още?

„По-добре е да му кажа“ — помисли си Моника. Рано или късно някой ще я нарече Моник, след което тя щеше да се прости завинаги с милата му усмивка. Дори щеше да бъде въпрос на късмет Дарси О’Брайън да я заговори отново.

Усмихваше му се, докато обмисляше как да му обясни, и съзря намръщеното лице на Мъничето.

— Ники няма да дойде с теб — извика момичето съвсем неочаквано. — Тя и чичо Дру са женени.

Дарси разроши косичката й.

— Чичо ти Дру е щастливец.

Мъничето се дръпна.

— Ще остане с нас, сега тя е мама.

Моника схвана, че момичето може би се почувства застрашено. Всеки път, когато майка им се бе усмихвала на някой красив мъж, децата биваха изоставяни… или заключвани в гардероба. Стисна успокояващо раменцата на Мъничето и я подбутна към кухнята.

— Иди кажи на Аби, че ни е дошъл гост. — Почувства мълчаливата й съпротива и добави: — Побързай, трябва да започваме урока, а освен това ще трябва да украсим и клетката на крал Артур.

Елизабет хвърли последен подозрителен поглед към Дарси и изтича към задната врата:

— Извинявай, ако ти се е сторило грубо, но е имала тежки преживявания — също както и другите деца.

— Те са истинско предизвикателство — трите, а и Аби, разбира се. — Той се усмихна, чертите на лицето му се смекчиха. — Последния път, когато видях Аби, тя беше на възрастта на Елизабет, но предполагам, че днес е станала красива млада дама.

Преди Моника да успее да му обясни, че Аби е надминала очакванията му, Дру тресна вратата, прекрачи и сграбчи в мечешка прегръдка приятеля си.

— Дарси, стари дяволе! Значи си бил ти. Видях някакъв да атакува откъм Ривър Роуд и си помислих: „Само един може да язди така лошо“.

Дарси отвърна на прегръдката със същия ентусиазъм.

— Ти ли ще ми кажеш! Колко пъти само съм те свалял от коня на двубоите ни!

— Само веднъж, и то — чрез измама. Извика ми, че Мери-Лу Джаксън тича след мен и аз направих глупостта да се обърна, за да видя.

— И защо не! Жените винаги са тичали след теб.

Горд, Дру поклати утвърдително глава, а Моника го погледна с възхищение. „Значи така — можел и да се усмихва.“ Изпита прилив на обич, пожела да застане близо до него и да се включи в непринудения дружески разговор. Само ако познаваше Дру преди войната, преди Моник да му бе съсипала живота.

Дру се отдръпна и огледа приятеля си от главата до петите.

— Страхотно е, че се видяхме. Какво те носи по тези краища. Военни задължения?

— Инспекция в Ню Орлийнз. Не можех да бия път чак до Луизиана и да не намина. Надявам се, спомняш си, че ми дължиш от онова пивко отлежало, с което е известен Югът.

— Останало ми е още малко от бърбъна на баща ми, но няма да можем да се забавляваме така, както преди. Може би беше по-добре да ме предупредиш, че ще дойдеш.

— Узнах за заминаването си късно снощи. — Дарси замълча и огледа хола — трудно можеше да се направи сравнение между окаяния вид на помещението и спомена му от предишното посещение. — Не го взимай навътре, Дру. Заедно воювахме — знаеш, че не съм претенциозен. Достатъчни са ми легло и стая, а ако ме почерпиш с бърбън — няма да ти откажа.

— Пристига Аби! — извика Елизабет и се втурна в хола. Спря се пред Дру и по лицето й се изписа облекчение от присъствието му.

— Уау! — Дру я вдигна на ръце и я залюля. — Спри за минутка, искам да се запознаеш с някого. Дарси, това малко дяволче е племенницата ми Елизабет.

— Вече се запознахме. — Дарси кимна към Моника. Дру проследи погледа му, усмивката му угасна и той се намръщи.

— Разбирам. Значи се видяхте с жена ми Моник?

— Моник ли? — Дарси местеше поглед учудено от единия към другия. — Не каза ли Моника?

Тя погледна умоляващо Дру с плахата надежда, че ще прояви поне малко от същата нежност, както през нощта, но не позна.

— Казвам се Моника — обърна се към Дарси, въпреки че думите бяха предназначени за Дру.

Дарси трепна с устни, погледът му заскача към тях като топче от пинг-понг.

— В такъв случай, ако не ви обижда въпросът ми, коя е Ники?

— Ето тя — отвърна му Елизабет раздразнено и посочи към Моника. — Запушалки ли имаш в ушите?

— Дръж се прилично — напъти я остро Дру и я пусна на земята. — Така ли Самнърови говорят с гостите си?

Мъничето прехапа устни и поклати глава. Тъй като чичо й продължи да я гледа строго, тя скръсти ръце на гърдите си и изпелтечи някакво извинение. Дарси махна с ръка.

— Първо, идвал съм тук доста често, за да ме наричате гост, и второ, тя бе права. Явно не съм слушал достатъчно добре, иначе щях да знам защо всеки назовава жена ти с различно име.

— Това е дълга история, ще ти обясня по-късно.

Моника не повярва на обещанието му.

— Историята е дълга — добави тя, — но версията на Дру би се различавала значително от моята.

Дарси трепна с устни още веднъж.

— В такъв случай очаквам да чуя и двете.

— Ники не може да разговаря с теб — Елизабет дръпна Моника за полата. — Хайде, трябва да започваме урока си.

Моника сведе поглед към нея и си спомни какво се случи снощи, когато пренебрегна молбата й.

— Мъничето е права — обърна се тя към мъжете. — Трябваше да започнем преди няколко часа. Ще ни извинете ли, джентълмени?

Обърна се рязко и се блъсна във ведрото със сапунена вода. То остана изправено, но четката, с която търкаше, полетя ниско над пода.

— Какво е това?

Нервираният тон на Дру почти я отказа да си отвори устата.

— Лъсках пода — озъби се тя и премести приспособленията за чистене до стената. — Нямах намерение да оставям бъркотия, но не очаквах гости.

Дарси пристъпи напред, взе ведрото от ръцете й и го остави настрани.

— Вървете с Елизабет, мисис Самнър. Както вече казах, не се считам за гост и ще се радвам, ако и ти направиш същото. Предпочитам да мислиш за мен като за приятел.

Взе ръката й, в очите му имаше разбиране и съчувствие. Не флиртуваше с нея, изглеждаше като че ли я изучаваше.

— Да тръгваме да те настаня, Дарс. — Дру внезапно се изправи зад него. — Това ли е багажът ти?

Дарси слабо кимна, погледът му не се откъсваше от лицето й.

— Надявам се, че скоро ще се срещнем, Моника. — Наведе се ниско, за да целуне ръката й. — Нямам търпение да чуя и твоята версия.

Елизабет я дръпна отново и я повлече след себе си. Дру се навъси след нея, Мъничето не изглеждаше по-щастлива, но тя не можа да сдържи усмивката си.

Дарси я бе нарекъл Моника и Дру не го поправи.