Вкусът на Рая

Моника гледаше след него със свито сърце. Разбра, че не й вярваше, но как можеше да му обясни какво е направила със скъпоценните камъни? По време на разговора, който проведоха, й се искаше повече от всякога да му помогне с нещо, но той нямаше да приеме и пукнат цент от нея.

Особено ако узнаеше това, което току-що й бе казал преподобният Байърз.

— Ники — запита Мъничето до нея, — може ли Седи да дойде да живее в голямата къща?

Смутена, забравила за момент децата, тя се обърна към Стивън за обяснение.

— Отидохме да видим близнаците — започна той. — Мъничето пощуря, като ги видя. Мисля, че ще одобриш, че бяхме с нея. И по-добре, че отидохме заедно, защото и Рейчъл дойде там.

— Опита се да открадне бебетата — извика Мъничето. — Каза, че ще ни види сметката, ако продължаваме да й се мотаем в краката.

— Боже господи!

— Но тя не ни направи нищо — успокои я Стивън, чувствайки се отговорен, като най-възрастен. — Рейчъл се страхува от чичо Дру. Освен това по едно време пристигна Джаспър и й каза да се пръждосва от очите му.

— Но той не може непрекъснато да стои там — започна да приглася и Андрю. — Докато той помага на чичо Дру, Седи трябва да бъде на сигурно място.

Моника изправи рамене.

— Вие тримата вървете в къщи, а аз ще видя какво мога да направя.

— Идваме с теб — заяви Стивън.

— Не. — Моника погледна многозначително сестричката му. — По-добре е да свърша това сама.

— Ако и ние присъстваме и можем да кажем на чичо Дру какво се е случило, Рейчъл няма да посмее да ти направи нищо. — Стивън замълча за момент, избра по-застрашителен тон, сякаш за да я убеди, че Рейчъл няма други намерения, освен да й направи нещо лошо. — Идваме — настоя безапелационно той, — независимо дали си съгласна, или не.

Вгледа се в очите на всяко дете и откри същия инат.

— Ще се нуждаеш и от помощта ни — добави Стивън. — Не е така лесно да преместиш Седи и близнаците.

Беше прав от всяка гледна точка.

— Много добре тогава, но само ако обещаете да не се отделяме един от друг.

Тримата закимаха нетърпеливо. Тя ги поведе през горичката към помещенията на робите и видя Джаспър на верандата на лечебницата, който сякаш чакаше помощ от нейде.

— Тъкмо тръгвах, мисис Ники — избърбори бързо той, пресегна се и взе сламената шапка зад него. — Наминах за малко. Ще се върна пак към своите задължения.

— Не съм дошла да те мъмря, Джаспър, а да се убедя, че Седи е на сигурно място. Децата ми казаха, че Рейчъл била идвала.

Той зарея поглед в далечината и замачка шапката в ръце.

— Каква е целта й, Джаспър? Защо проявява такъв интерес към синовете ти?

— Заради вуду. Две бебета усилват два пъти магията.

Звучеше простичко, но Рейчъл не се занимаваше само с вадене на малки зайчета от цилиндъра на някой маг.

— Кога ще престане?

— Не, мадам, няма да спре.

— В такъв случай семейството ти трябва да се премести по-близо до голямата къща.

— Там ли? — Беше толкова изумен, че за малко да изпусне шапката си. — Ние не можем да живеем с вас, белите хора.

Моника все забравяше, че тук беше селският Юг и че движението на чернокожите още не бе възникнало.

— Добре тогава, използвайте гарсониерата. Наблизо е, има шест стаи, поне една или две ще бъдат подходящи за семейството ти.

— Но имате гост, който живее там.

— Дарси няма да има нищо против, освен това скоро си заминава. Моля те, Джаспър, нека преместим семейството ти там. Ще спя по-добре, ако зная, че Седи и двете бебета са на сигурно място.

Той кимна, явно мислеше по същия начин.

— Откровено казано, ще ти бъда много задължен, мисис Ники. Ще го направя, само ако си сигурна, че господарят Дру ще одобри.

Тя му отвърна: „Да, разбира се, че няма да има нищо против“, но вътрешно я загложди съмнението, че може и да не се съгласи само защото инициативата идваше от нейна страна.

Докато преместваха семейството на Джаспър, тя си мислеше непрекъснато за прекарания следобед, за усмивката и смеха на Дру и дори започна да се надява, че имат някакъв шанс за бъдещ съвместен живот. Поне докато наблизо не се случи преподобният Байърз.

Случайно ли беше появяването му? Може би да, що се отнася до пътуването в един и същи параход, но омразният човек явно я беше дебнал, тъй като в момента, когато Дру я остави сама, той се бе спуснал върху нея както пернат хищник над плячка.

Още я побиваха тръпки при спомена за неговите пръсти, подобни на нокти, които се впиха около китката й.

— Дру Самнър — изсъска в ухото й — е един мухльо, за когото си се омъжила.

Тя се дръпна, без да крие отвращението си към него, и изтърва, че Дру бил два пъти повече мъж, отколкото той можел някога да бъде.

Тогава той позеленя от злоба и започна да й опява колко неспособна майка била с такъв висок глас, че всички се обърнаха да ги слушат. Този път нямало да се задоволи само с това да отведе децата, но щял да я прати в затвора заради убийство.

Тя поклати невярващо глава, но той я заплаши ядосано с пръст:

— Не си мисли, че съпругът ти ще те спаси — беше й хвърлил тези думи в лицето, — особено щом жертвата е брат му.

— Не, невъзможно — отговори тя.

Оттогава непрекъснато си мислеше: „Боже мой, какво ли е направила Моник?“

Обмисляше различни варианти и преглъщаше мъчително. Какво щеше да стане, ако Байърз имаше доказателства и се обърнеше към властите?

Това обясняваше защо Моник е напуснала тялото си. Ако Моника не се лъжеше, наказанието за убийство бе обесване.

Въпреки че гореше от нетърпение да открие Аби, Дарси се поддаде на изкушението да влезе в оказионния магазин веднага щом видя фирмената му табелка. Беше му на път — защо да не задоволи парещото любопитство относно пръстена, който бе заложила тук Ники? Както му бе казала, той представляваше изключителна наследствена вещ, която си заслужаваше огромната сума.

Представи се и помоли да хвърли поглед върху някои антики, особено пръстени, и когато видя змиите-близнаци, на часа разбра, че това е въпросният предмет. Изненада се, че среброто изглеждаше потъмняло и че нямаше нищо по-забележително, нямаше дори блестящ скъпоценен камък. Но въпреки че външното му оформление всяваше необясним страх, не съществуваше нищо друго, което да вдигне стойността му до шестдесет и пет долара.

— Това е древен африкански талисман — едва изговори от вълнение собственикът на магазина. — Ако някога сте се сблъсквал с вуду, щяхте да разпознаете брилянта на Зомби.

— Виж ти!

Мъжът се приближи още и сниши глас, като сочеше средата на пръстена.

— Погледни тук! Под зъбите на влечугите е инкрустиран древен диамант, за който се твърди, че притежава мистична сила. Ако се вярва на легендата, той светва ослепително, когато богът Зомби е в непосредствена близост.

— Колко струва?

— О, не. — Човекът се изправи и, изглежда, си припомни френския си акцент. — Не се продава. Поне не сега. Но може би по-късно ще мога да ви го предложа. Дамата, която го остави, не вярвам да може да си го откупи обратно.

Дарси докосна пръстена с намерение да го разгледа от близко разстояние, но внезапно усети силен световъртеж и неволно отдръпна ръката си. Благодари на собственика за любезността му, обърна се и опита да не изглежда прибързан на излизане.

Пое си дълбоко дъх чак на улицата, сякаш свежият въздух можеше да го пречисти. Почувства се облекчен от уверенията на притежателя на магазина, че няма да продава пръстена, докато не дойде уреченото време, но от друга страна реши, че Ники не бива никога да възвърне собствеността си върху него.

Щом продадеше бижутата й, щеше да се върне и да накара човека да му продаде брилянта на Зомби. Дарси възнамеряваше да го хвърли в някоя река, тъй като не можеше да понесе мисълта, че Ники или който и да било друг можеше да носи пръстена. След като докосна студения метал, му стана ясно защо тя чувстваше напрежение всеки път, когато разговорът засягаше тази тема.

Все още продължаваше да трепери вътрешно от докосването до преплетените змии.

Никога не беше усещал такава концентрирана сила.

И такова зло.

Моник

Чувствам се като военнопленничка.

След като Ню Орлийнз падна в ръцете на северноамериканските, Робърт настоява да си седя вкъщи. Всяка нощ е по-скучна от предишната. Оттегля се рано-рано в кабинета и ме оставя на самотек, а през това време се люби със своята гарафа с бренди.

Съпругът ми е мошеник. Говореше високопарно за каузата на Конфедерацията, но падна духом, сякаш прозвъня погребалният звън на поражението. Не бих имала нищо против, но стоварва цялата вина върху брат си. Това осуетява плановете ми, тъй като Робърт упорито не позволява на Дру да се завърне у дома.

Как да постъпя, след като не мога да си отмъстя?

Проклета да е тази война! Направи живота ми тъй пуст, че отчаяна копнея за каквато и да била промяна. Рейчъл ми намекна, че има още какво да науча от нея и че съществуват непознати светове, които мога да покоря.

Мисля, че някой път трябва да отида при Рейчъл.