Вкусът на Рая

Моника се спускаше по витата стълба и прехапа устни. Беше сложила Мъничето да подремне, след което се отправи към стаята си да се освежи, но откри, че четката й за коса е не на тази страна на бюфета, където я беше оставила.

Тъй като косата беше махната измежду стърчащите гребени, предположи, че Аби я е почистила, но бяха преместени и други, също така лични предмети. Днес не се переше, в такъв случай защо Аби беше разбъркала полицата с бельото й?

По всичко личеше, че някой пак е посетил стаята й в нейно отсъствие.

Беше крайно време да разбере кой и защо правеше това. Мина през задната врата, за да отиде да помогне в кухнята, и реши да попита най-напред Аби.

Но когато стигна кухнята, откри, че момичето имаше компания. До масата седеше Сара Джейн Хокинз и ядеше ядки.

— Слушай, Аби — говореше тя в този момент, — как издържаш на този непосилен труд? Ти и Дру трябва да продадете всичко и да се пренесете в града. Това възнамеряваме да направим баща ми и аз.

— Напускате Бел Монд? — удиви се Аби. — О! — каза безизразно, когато вдигна поглед и видя Моника. Обърна се рязко и разбърка гърнето на огъня.

Леденият поглед на Сара Джейн прикова Моника на прага и я накара да се почувства като персона нон грата.

— Дойдох да помогна да приготвим вечерята.

— Благодаря ти — отвърна Аби сковано, — но щом Сара Джейн вече ми помага, няма нужда да се тревожиш.

— Знаеш, че не ми тежи. — Моника се обиди, местеше учудено поглед от едната към другата.

Сара Джейн се усмихна самодоволно. Аби не извръщаше лице от печката.

— Можеш да си починеш следващите няколко дни — предложи тя студено, — тъй като Сара Джейн ще ни гостува за известно време.

Обичаят с честите продължителни визити правеше Юга очарователен, но двете жени си размениха бързи погледи, с което дадоха ясно да се разбере, че ще се съюзят срещу нея. Аби не й каза: „Не те искаме тук“, но то беше в тона й. Сара Джейн беше по-пряма.

— Бог ми е свидетел, че тук е достатъчно горещо и без да идва излишен човек. Достатъчно ни е тясно, нали, Аби?

Излишен човек? Моника се опита да не обръща внимание на думите й и погледна към Аби, но момичето упорито гледаше настрана. Дотук свършиха усилията й да станат приятелки, сякаш никога не бяха водили задушевни разговори. Моника си тръгна — а какво друго можеше да направи — и чу зад себе си Сара Джейн да казва:

— Може би трябваше да й кажем да остане, за да я наблюдаваме. Знаеш, че не може да се вярва на Моник, когато някой новодошъл мъж се върти наоколо.

Бузите на Моника пламнаха, тя се защура без посока из двора. Дали не си мислеха, че възнамерява да прелъсти Дарси? Студенината беше породена може би от това, че Аби се опасяваше от предателството й към брат й. А не беше ли права? По всяка вероятност Моник е била способна и на по-лоши неща. Моника беше съгласна с тяхното отношение към нея, но подсъзнателно чувстваше, че предателството е извършено спрямо нея. Искрено харесваше Аби и искаше да бъдат приятелки, но момичето й даде ясно да разбере, че с друга — по-добра — приятелка няма време за жена, която толкова много прилича на Моник.

Моника нямаше да промени нищо със своето чувство на съжаление към себе си. Може би й оставаше да работи повече, да стърже глупавия под до безсъзнание, за да получи поне малко удовлетворение. Отдалечаваше се все повече от къщата и затъваше все повече в блатото на самосъжалението. Изведнъж чу тих стон.

Спомни си за кошмарите на Андрю, опомни се и се стресна от това, че не се намира в хола на горния кат и на къщата, а между две редици дървени постройки, разделени от широк, черен път. Джудит беше помела тези „ненужни колиби“ и на тяхно място построи тенис кортове, но Моника позна, че тук беше мястото, където квартируваха робите на Самнърови. Не познаваше никого, който да е живял тук. След обявяването на закона за забрана на робството, считаше, че и робите отдавна са изчезнали.

Също както и голямата къща, жилищата на робите явно също някога са били в разцвет, но сега се крепяха само няколко постройки. Впечатление правеше най-голямата от тях, откъм по-далечния край на пътя, от вея долетя и втори стон — този път с нотка на счупена кост и може би — болка. Моника се отзова на часа и препусна нагоре по стъпалата на верандата. Вратата беше отворена, на пода лежеше и се гърчеше дребничка негърка. Моника избърза и коленичи до нея.

— Какво се случи? — попита я с нежност.

Жената се дръпна, очите й изразиха див страх.

— Бутилката, не съм я счупила — прохриптя тя. — Държах я здраво.

Показа й да види малко мускалче със запушалка. Моника не разбра какво предизвиква уплахата й и погледна над жената към прекатурената стълба, върху стъпенките на която бяха нападали в произволен порядък бели памучни кърпи. Най-отгоре имаше шкаф с етажерки, вратичките му зееха отворени и разкриваха пред погледа й полици с ленено платно и подредени по големина бутилки. Разбра, че това е аптечка за първа помощ. Огледа се. Покрай стените висяха койки, имаше полици с бинтове, по средата беше разположена голяма операционна маса. Прецени, че това помещение би трябвало да бъде лазаретът, както плантаторите наричаха болницата за роби. Почуди се дали все още се използва, тъй като беше чисто и сравнително незапрашено.

Жената изпъшка пак и Моника започна да я преглежда, загрижена, че може би се е ударила при падането.

— О, Господи! — извика тя, като забеляза подутия й корем. — Скоро ще имаш бебе!

Лицето на жената се сгърчи от болка. Моника се почувства безпомощна като никога досега. Беше чела книги, беше гледала медицински предавания по телевизията, но това тук беше истинско и изискваше нейната лична намеса. А по всичко изглеждаше, че раждането щеше да започне всеки момент.

Хвърли паникьосано поглед към вратата, но се уплаши, че няма да има време да извика някого на помощ. Жената се нуждаеше от някого в този момент и дори пълният дилетант би бил по-добра алтернатива, отколкото съвсем самостоятелното израждане.

Моника се молеше негърката да не е наранила вътрешностите си при падането, пресегна се и хвана ръката на жената, но тя се присви назад.

— Няма да викам, мисис. Изпратих да повикат Джаспър, той ще дойде скоро.

Най-вероятно чернокожата е била бивша робиня на Моник и сигурно е била малтретирана.

— Няма нищо. Аз не съм твоята господарка. Само приличам на нея. Моля те, нека ти помогна.

Жената се обърка, но тогава дойде следващият силен спазъм, който я направи безчувствена към всичко останало. Моника страдаше заедно с нея и се чудеше как, по дяволите, щяха да извадят детето.

Но ако проявеше страх или съмнение, нямаше да й помогне с нищо.

— Няма да те оставя, докато не се роди бебето — каза тя с изкуствено приповдигнат тон, искаше с многото приказки да отвлече вниманието й от болките. — По-добре е да свикнеш с мен. Казвам се Моника Райън, между впрочем. Може би по-добре е, ако и аз знам твоето име.

Жената не отговори. Стисна ръката на Моника така, че чак пръстите я заболяха, и се напрегна при новата контракция. Моника продължи да й приказва.

— Мисля, че най-напред трябва да се разположиш удобно. Хайде да проверим дали можеш да се движиш дотолкова, че да се качиш на онова легло.

Чернокожата се придвижи вдървено, като позволи на Моника да й помогне и да я подпре с възглавници в леглото. Изглеждаше, че няма сериозни наранявания. Пациентката беше устроена, но Моника нямаше представа какво трябва да върши по-нататък.

Във филмите беше видяла, че се суетят наоколо, кипват вода. Забеляза глинена кана и купа върху масата, но нямаше време и вода можеше да стопли само с микровълнова фурна — контракциите следваха по-често от минута.

— Хвани ръката ми — предложи тя, когато жената изпъшка отново. — Хайде, напъни се с всички сили. Двете заедно ще изкараме бебето на бял свят. Само след няколко минути ще можеш да го държиш в ръцете си.

Бедната жена я гледаше с изцъклени очи, лежеше по гръб, изтощена от усилията. Моника усети лепкав страх, като си помисли за възможните усложнения. По телевизията винаги показваха седалищни раждания, при които трябваше да се достигне плодът и да се завърти. Жената беше дребна, какво щеше да стане, ако бебето се окажеше прекалено голямо за родовия й канал? Нямаше време за избор.

— О’кей, нека направим така — каза на пациентката си, като се надяваше това да прозвучи по-убедително, отколкото всъщност беше. — Опитай да се преместиш до края на леглото. — Пусна ръката й и коленичи.

— Точно така, продължавай все така и викай, продери си дробовете — зная, че помага. Напъни се, за да мога да хвана това малко… О, виждам го. Показа се главичката му.

Моника се зарадва на тъмното кичурче коса и започна да бръщолеви глупости:

— Точно така. Хайде, избутай го към мен. Излиза. О, да, избутай му главичката навън.

Видя най-напред раменцата му, а след това и телцето му, накрая с последния напън в ръцете й падна безценното съкровище. Залюля нежно и с благоговение бебето, съзнавайки нищожеството на собствените си усилия, сравнени с невижданото чудо, което държеше в ръцете си.

При това и доста мръсно. Сети се, че трябва да го почисти.

— Шляпни го по дупето — прошепна слабо жената — трябва да започне да диша.

Моника погледна пациентката си с ужас.

— Да го шляпна ли? — попита, тъй като възприе като жестокост края на и без това мъчителното израждане.

— Ето така, дай на мен. — Дру се показа на прага и застана до нея. — Освен ако не искаш да приложиш своето ЖСП отново.

Той протегна ръце и тя, без да се замисли, му връчи детето. Дру го плесна леко по дупето, което се оказа достатъчно бебето да се разциври с пълна сила, с което пое въздух с дробовете си. След това я помоли да донесе нож и я отпрати към аптечката.

— Трябва да прережем пъпната връв — отговори той на немия й въпрос.

Тя побърза и намери нож, който изми по възможно най-добрия начин, след което донесе и памучни кърпи за пелени. Вън беше горещо, но не можеха да рискуват бедното малко създание да хване настинка.

Дру си послужи сръчно с ножа, за да пререже пъпната връв и да я превърже.

— Откъде знаеш какво трябва да се направи? — попита тя впечатлена.

— Веднъж Дру трябваше да изроди бебе в едно стопанство, където бяхме дислоцирани — намеси се внезапно Дарси от прага. — Както казват, войната учи на всичко.

Дру пови бебето в кърпите, които тя му подаде, после го залюля на ръце. Уважението й нарасна още повече, когато той успя да усмири детето и то престана да плаче. Миналата нощ, когато я беше завил, изпита такава нежност към него, но сега още веднъж пожела той да й се усмихне така, както и на бебето.

— По-добре е да се погрижиш за пациентката — продължи Дарси, без да влиза. — Мисля, че се нуждае още от твоите грижи.

Дру изруга под нос и тикна бебето в ръцете му.

— Ето, Дарс, изчисти го.

— Аз ли? Че какво разбирам от бебета?

— Съжалявам, но другото вече е тръгнало.

— Още едно ли има? — попита Моника и проследи погледа му.

Чернокожата наистина се нуждаеше от още внимание. Контракциите продължаваха, а коремът й беше все още издут, и по всичко личеше, че ще роди близнаци.

— Но тя е толкова дребна — изпротестира Моника, като се чудеше откъде бедната жена ще намери сили. Изражението на Дру беше мрачно.

— Дръж се — каза той на жената. — Джаспър отиде да потърси акушерка.

— Няма да е Рейчъл, нали? — Очите й се разшириха от страх.

— Надявам се, че не. Поне той нищо не ми каза. Само ме помоли да намина в случай, че съм акуширал и преди.

— Ще се справим и сами. Без Рейчъл. С нея — посочи жената към Моника.

— Казвам се Седи.

Трогната, Моника й се усмихна. Според обичая, щом си кажеше името, предлагаше и доверието си.

— Стисни ръката ми, Седи. Веднъж го направихме, ще успеем пак.

Дру беше наблизо и това й вдъхна увереност. Стори й се, че ще се справят с всяко усложнение, но за щастие не се наложи. Второто момче излезе по-бързо от първото и веднага заплака.

— Предполагам, че предусети пляскането — каза Дру облекчено през смях.

— Не очаквай от мен да го изчистя — каза Дарси упорито. — И без това се справям трудно и с това.

Движенията му бяха толкова непохватни, че Моника го съжали и забърза да вземе бебето от лапите му.

— По-добре е да излезеш навън — отвърна му тя със смях. — Оттук нататък мога и сама.

Дарси с благодарност се оттегли към вратата. Дру застана до Моника, която почисти с гъба второто дете. Когато и то беше чисто и повито в нови пелени, си размениха бебетата. В този момент Дру я погледна с опасение, но тя си помисли, че той споделяше мислите й. Искаше да каже: „Виж колко много можем да постигнем заедно“, но гърлото й остана сухо, също както и емоциите й.

След като близнаците бяха повити удобно, поднесоха ги на майка им от двете страни на леглото. Седи изглеждаше уморена, но много радостна и Моника се разплака от щастието й. Запримига бързо и вдигна поглед. Дру я наблюдаваше.

— Плача и на сватбите — обясни тя. Чувстваше се като глупачка. — Не мога да се сдържа. Красивите неща ме разстройват. — Той продължи да я гледа, сякаш се опитваше да проникне в нея и да разбере причината за оплакванията й. — Никога преди не съм присъствала на раждане — запелтечи тя. — Необикновено е, нали?

Каквото и да бе отговорил, нямаше да се чуе, тъй като в този момент в стаята влетя Рейчъл и затича напред-назад. Носеше покрита кошница, която постави внимателно на пода.

— Ти! — изсъска Рейчъл. — Намесваш се, винаги се намесваш…

— Стига, Рейчъл. — Дру пристъпи напред, като че ли да защити Моника. — Тук нямаме нужда от теб.

Рейчъл погледна към леглото и Седи притисна синовете си към гърдите си. След това Рейчъл насочи погледа си към Моника и черните й очи проблеснаха само през две тесни цепки.

— Някой ден много скоро ще ти се наложи да дойдеш при мен — каза тя, в гласа й звънна стомана. — Само аз притежавам това, от което се нуждаеш. — Обърна се на пета, грабна кошницата си и напусна стаята.

— Не отивай при нея — предупреди я Седи, шепотът й изпълни с мрачни предчувствия пространството, останало празно след драматичното напускане на Рейчъл. — Тя практикува вуду. Дава, но взима повече.

Моника остана потресена. Проследи с поглед Рейчъл и опита да не се издаде колко беше обезпокоена. Но Седи още не беше свършила.

— Каза ми, че нейният грис-грис ми е направил бебетата и затова били нейни. Аз й отговорих, че няма да дам синовете си да им прави вуду. Но Рейчъл знае кога щяха да се родят и дойде да ми ги отнеме. Видяхте ли, спасихте децата ми.

Вуду ли? Моника се смути, погледна към Дру, но той изобщо не беше обърнал внимание. В момента посрещаше високия чернокож мъж, който постепенно запълваше рамката на вратата.

— Не можах да намеря акушерка — каза той задъхано, — но видях Рейчъл, която се бе отправила насам.

— Няма нищо, Джаспър — отвърна му Дру. — Рейчъл си отиде и всичко е наред. По-добре, отколкото можеше да се очаква. Сега ти трябва да си гордият баща на двама вресливи сина.

„Джаспър е може би съпругът на Седи“ — помисли си Моника, като гледаше как мъжът щеше да се пръсне от гордост.

— Две ли са децата? — попита жена си.

Седи му върна усмивката и Моника разбра, че целият свят беше изгубил значение за съпружеската двойка и съществуваха единствено техните синове. Моментът беше прекалено личен и стана време да се оттеглят. Дру като че ли стигна до същото заключение.

— Почини си до края на деня — каза на Джаспър и тръгна с Моника към верандата. — Имам чувството, че Седи се нуждае повече от теб, отколкото аз.

— Но посевите…

— Могат до почакат. Остани със семейството си. Това е истинското ти място.

— Същото може да се каже и за теб — сгълча го Дарси. Чакаше ги отвън. — И ти можеш да не работиш днес.

— Не мога да си го позволя. Има още пет часа до залез слънце и смятам да ги оползотворя. — Дру хвърли поглед към Моника и се поколеба дали да продължи, но размисли, пое дълбоко дъх, обърна се и се отдалечи.

Дарси поклати укорително глава след него.

— Омъжила си се за упорит човек, мисис Самнър. Изглежда е по-добре да му помогна аз. Иначе ще му липсват двете ръце на Джаспър.

— Сам разбираш, че не напуска работа преди залез. Винаги разочарова Аби, като не идва навреме на вечеря.

— Но днес ще дойде. Лично ще се погрижа за това.

— Пожелавам ти успех, полковник. Но както каза — той е упорит човек.

— Аз мога да съм по-твърдоглав и от муле — усмихна се безочливо той. — Подходът към Дру е да го накараш да си мисли, че дадено нещо е било негова идея. А имам доста идеи за него.

— Наистина ли?

— Животът е сцена, знаеш. — Усмивката му стана още по-широка. — Грубостта и безразличието му са преднамерени. Понякога хората издигат стени между себе си и външния свят, защото се чувстват уязвими. Уверен съм, че Дру само се преструва, че е толкова ядосан или безразличен към теб.

Моника поклати отрицателно глава. „Дарси О’Брайън — каза си тя — е непоправим оптимист.“

— Предполагам, че е време да се захващам за работа — каза той с приповдигнат тон. — Ще ми пожелаеш ли успех? Имам чувството, че следващите пет часа могат да се окажат най-дългите през живота ми.

— Говорихме за преструване. И за двама ни не е тайна, че смяташ да се забавляваш до насита. А после спомена, че се стремиш към най-тежката работа.

— Тънък намек от твоя страна. — Стеснителната му усмивка угасна, след което хвърли меланхоличен поглед към блатото. — Аз също имам собствено разбиране за нещата. Относно Рейчъл — не ме питай защо или откъде зная това — но тя… Моля те стой далече от тази жена. Е, добре, нека само ти кажа, че вярвам напълно на Седи.

Тя потръпна, още веднъж изпита чувството, че в стомаха й пърхат пеперуди.

— Това и възнамерявам да направя — увери го тя и беше възнаградена с една от великолепните му усмивки.

Отпрати го с убеждението, че мястото му в момента е при Дру, но когато си тръгна, се поколеба дали да не го извика обратно.

Остана сама. В настъпилата тишина чуваше как бризът шумолеше, като се провираше между околните дървета. Над главата й се скупчваха облаци и постепенно забулваха слънцето, небето потъмняваше с всяка измината минута. „Идва буря — помисли си тя. — Скоро ще завали.“ Погледна назад към покрива на лазарета с надеждата, че покривът е здрав. Не би понесла мисълта, че тези красиви новородени бебета биха могли да се намокрят от дъжда.

— Къде е? — изсъска зад нея Рейчъл и заби в ръката й пръстите си, наподобяващи извити нокти.

Моника не искаше да изглежда изненадана или да издаде по някакъв друг начин тревогата си, но сега видя мистериозната й кошница отворена и си спомни предупреждението на Дарси.

— Не зная за какво говориш — заекна тя с единственото желание да се махне далече от тази жена.

— Знаеш много добре — изръмжа Рейчъл, черните й очи блеснаха. — Какво направи с брилянта на Зомби?

Моника нямаше ни най-малко понятие за какво й говори Рейчъл и затова забави отговора си. Помисли си притеснено дали жената няма да я нарани. Съвсем определено изглеждаше изперкулясала, лицето й беше напрегнато, а погледът й — втренчен.

— Не е у мен, подарих го — излъга Моника, издебна моментното смущение на нападателката си и се отскубна. Искаше й се да избяга, но предпочете риска на фронталната атака пред обръщането си с гръб към опасността.

За най-голяма нейна изненада Рейчъл не се помръдна, а я оглеждаше внимателно, докато с присъщата й непоследователност отхвърли назад глава и се затресе от смях. Нямаше и нотка от веселие, а само тържество, от което настръхваха косите.

От кошницата изпълзя черна змия и започна да се изкачва по роклята на Рейчъл. Моника гледаше със смъртен уплах как се уви около врата на жената.

— Тогава ще ни го донесеш — извика Рейчъл и прекъсна смеха си така рязко, както го бе започнала. Със смразяваща усмивка отви змията, положи я обратно в кошницата и изчезна между дърветата.

Моника остана на място, разтърсена до дъното на душата си от неочакваната среща. Какво всъщност трябваше да донесе на Рейчъл?

Забърза назад към къщата, към относителната сигурност на стаята си и напрегна мисълта си. „Брилянтът на Зомби“ — беше казала съвсем точно Рейчъл. Изведнъж се сети, че може би това бе част от скъпоценностите на Моник.

Огледа стаята, но явно търсенето трябваше да бъде по-ревностно. И не трябваше да отвлича вниманието си с неприятни случки, посетители или неизвестни лица, ровили в личните й вещи.

А може би загадъчният човек беше търсил същото в стаята й? И друг ли искаше да сложи ръка на бижутата й?

— Ники? — На прага застана Мъничето и потърка очите си с ръце. — Къде беше? Търсих те, но те нямаше.

Моника разтвори ръце и детето се спусна в прегръдките й. Спомни си, че първата й мисъл беше, че Мъничето е виновната. Но внезапно й се стори, че неизвестното чуждо присъствие не беше така безобидно, както търсенето на помен от някое дете.

Глупави помисли. След срещата с Рейчъл и змията и най-малката странност й вещаеше зла прокоба.

— Току-що се върнах от Седи — съобщи на детето и го вдигна на ръце. — Роди две хубави бебета, момчета.

Мъничето се наежи.

— Нали няма да бъдеш и тяхна майка?

— Разбира се, че не — успокои я Моника и седна с нея на стола-люлка. — Те си имат своя.

— Ами той?

— Кого имаш предвид? — Моника се озадачи и обърна брадичката й към себе си. — Защо ме разпитваш, Мъниче?

— Не харесвам как ти се усмихва човекът със смешното име, а също и начина, по който и ти му отговаряш с усмивка.

— Дарси ли? — Моника я досмеша, но знаеше от опит, че не трябва да омаловажава страховете на детето. — Полковник О’Брайън е приятел и аз го харесвам много, но това не означава, че ще замина с него. Крал Артур също те разсмива, но ти не възнамеряваш да го последваш в блатото, когато се върне вкъщи, нали?

— Разбира се, че не.

Моника се окуражи и настоя:

— Не принадлежа на света на Дарси така, както и ти не принадлежиш на блатото. Принадлежа на теб.

— Не го ли обичаш?

— Не.

— А обичаш ли чичо Дру?

За малко да повтори „не“, но си спомни как Дру люлееше в ръце малкото бебе на Седи.

— Предполагам, да — отвърна, впечатлена от това колко силно се развълнува. — Обичам го много.

Мъничето въздъхна, тялото й се отпусна и се притисна към Моника.

— И той ще те обикне, аз ще го накарам — щом се науча да чета. — Внезапно телцето й се напрегна отново. — Трябва да вървя вече.

Мъничето сви устни и скочи от скута на Моника. За секунди щеше да се намери зад вратата, ако Моника не я беше задържала за ръката.

— Какво има? Да не би да се чувстваш виновна за нещо?

— Не съм го откраднала — извика тя и погледна към вратата на гардероба. — Кълна ти се, имах намерение да ти го върна.

Значи Мъничето беше тази, която пипаше в нейно отсъствие. Моника й заприказва внимателно, като премерваше всяка дума.

— Зная, че искаш да си вземеш помен, но, скъпа, трябваше да ме попиташ, преди да го вземеш.

— Не можах. Не беше твое, а нямаше как да попитам мама.

Аргументът беше точен, но Моника имаше друго възражение.

— Исках да кажа, че аз съм в тази стая и днес ми стана неприятно да вляза и да забележа, че някой е ровил в личните ми вещи.

— Не съм аз. Поне не днес. — Мъничето я погледна в очите с невинен поглед.

— Не си ли влизала днес да поиграеш с дрехите на мама?

Момичето поклати енергично глава.

— Не. Бях тук само веднъж, но оставих скъпоценните камъни на мястото им.

Моника почувства как кръвта й се качва в главата от вълнение и я хвана за ръцете.

— Знаеш ли къде са?

Мъничето кимна и посочи гардероба.

— В пода. Мама мислеше, че е тайна, но един ден аз се криех от Андрю под леглото й и я видях как скри нещо там.

— Можеш ли да ми покажеш?

Мъничето кимна с глава и я придърпа към гардероба, сърцето на Моника заби силно. Момичето вдигна килима и натисна една дъсчица на пода. Една от летвите отскочи и откри пред погледите им квадратна кутия. Отвориха я, беше препълнена.

— Тук има цяло състояние — зяпна Моника и посегна към огърлицата с едър диамант с продълговата форма. Изглеждаше й много позната, но погледът й беше привлечен от другите искрящи на светлината скъпоценности. — Нямам търпение да покажа всичко това на чичо ти Дру.

— Недей — тръсна глава Мъничето, лицето й изглеждаше сериозно, съвсем като на възрастна. Сложи ръката си върху тази на Моника. — Само ще си помисли, че си мама.

Възторгът на Моника помръкна. Детето имаше право. Ако Моника му покажеше бижутата, той щеше да го счете като доказателство, че е предишната Моник. Дори и да твърдеше, че Мъничето й ги е показала, той щеше да твърди, че детето е излъгало само за да я защити. Винаги извърташе нещата и издигаше стена между себе си и околните, както беше отбелязал Дарси. По-добре беше да продаде скъпоценните камъни и да му връчи парите.

— Добре, няма да му казвам, ако и ти направиш същото — каза тя и я притисна към себе си. — Нека засега това да си остане наша малка тайна. Договорихме ли се? — попита детето, като видя притеснението му. — Имаш ли и други тайни, които да споделиш с мен?

Момичето поклати глава и сведе поглед към земята.

— Може ли сега да вървя?

Моника въздъхна. Ако Мъничето си беше взела помен, то явно нямаше намерение да си признае днес.

— Добре, но повече да не се промъкваш без мое знание тук, о’кей?

Мъничето кимна бързо и изскочи през вратата, преди Моника да успее да я върне обратно.

„Трябваше да й обясня по-добре — помисли си тя и се отдалечи от гардероба. — Трябваше да я накарам да разбере, че всеки човек има нужда от личен живот и че едно малко момиче не бива да си играе с някои вещи.“

„О, господи! — помисли си с внезапен страх. — Дано не е пипала пръстена!“

Молеше се усърдно да не беше така и коленичи пред бюфета. Беше истинска лудост да го захвърли отдолу, откъдето всеки можеше да го извади. Представи си ужасната картина как Мъничето скрива ужасното украшение под възглавницата си, само за да го извади по-късно и да си играе с него… Моника почувства чак физическа болка при мисълта как сребърните змии се обвиват около малките пръстчета.

Когато докосна студения метал, се почувства замаяна от облекчение — слава Богу, пръстенът все още беше на мястото си.

Грабна четката си за коса, мушна я и започна да я движи, докато пръстенът не се показа пред нея. Изведнъж я осени. Веднъж в Ню Йорк в приятелска компания Джудит през смях беше разказала за известни обичаи в Луизиана и спомена за божество, извършващо вуду, една змия-богиня, която местните хора наричали Льо Гран Зомби.

„Правя прибързани заключения“ — каза си тя. Може би Рейчъл се бе интересувала единствено от пръстена, който липсваше на ръката й в деня, когато Мъничето едва не се удави, но на него нямаше брилянт — нито на Зомби, нито какъвто и да било.

А може би имаше, но не го беше видяла? Грабна иглата си за шапка и се увери, че след усърдно почистване не откри скъпоценен камък, разположен под зъбите на влечугите, като че ли последните имаха единственото предназначение да го пазят.

Потръпна. Искаше й се да срита омразното нещо отново под бюфета, но не биваше да подлага на риск Мъничето или когото и да било другиго — можеха да си го сложат на пръста, без да подозират нищо. Вдигна внимателно пръстена с иглата за шапки и го изтърси в джоба си.

Зарече се, че ще го остави там, докато не намери начин да се отърве от него.