Вкусът на Рая

Стивън и Андрю заведоха Моника до открития заден двор, за да й покажат завършената клетка на крал Артур. Тя я разгледа и остана възхитена.

— Сами ли я направихте, момчета?

Андрю кимна ентусиазирано, но Стивън само сви рамене. Беше проявил сръчност, но не се похвали, стоеше наежен и настрани. Чакаше да чуе мнението й, сякаш беше въпрос на живот и смърт. На нея никога, не бе й се искало повече да го прегърне.

— Хитро измайсторена — продължи. — Харесва ми, че сте я разделили на две отделни части.

— Едната е тронната зала — намеси се Андрю. — Виждаш ли листото от лилия? Сложихме го по идея на Стивън. Всъщност — додаде с глуповата усмивка, — той направи цялата клетка, а аз само му донесох дъски и пирони.

— И ти работи с чука — не пропусна да отбележи тихо брат му.

— И двамата сте свършили отлична работа. Никога не съм виждала по-добре забити пирони. — Усмихна им се.

Андрю засия, а Стивън едва удържа усмивката си.

— А дали… е така добра като старата клетка на Андрю?

Стивън изгаряше от нетърпение, а Моника не можа да сдържи възторга си.

— Във всяко отношение. Ако не знаех за предишната, щях да се закълна, че ти и чичо ти Дру сте партньори в клеткостроенето. Много би ви подхождала фирма с име „Самнър и Самнър“ или още по-добре.

— „Дру Самнър и син“.

Андрю я изгледа с нескрита изненада.

— Значи знаеш?

— За какво?

— За Стивън и чичо Дру.

Тонът му беше съвсем естествен и Моника нямаше да му обърне внимание, ако брат му не го бе скастрил със свирепа физиономия.

— Трай си! — сряза го Стивън.

— Но тя е Ники! — запротестира Андрю и се озадачи. — Нали я чу? Вече знае.

Моника не знаеше, но като размисли, си каза: „Защо не!“. Погледите и държанието им показваха, че не можеше да не са излети от един и същи калъп.

— Андрю, защо вече не сложиш крал Артур в двореца? — каза му отмерено и кимна към клетката.

— Междувременно брат ти и аз ще се поразходим. — Стивън се дръпна, но тя добави: — Моля те!

Въпреки че и двамата не се почувстваха особено щастливи, Стивън я придружи. Моника замълча продължително, за да подбере най-внимателните думи и да му даде възможност да се отпусне. Странно, но никога не се беше съмнявала, че Дру е бащата на Стивън. Можеше само да подозира как момчето беше открило тази тайна.

Спряха до великолепен дъб, облегна се на дебелия му ствол, обърна се с лице към него и започна внимателно:

— Зная, че да се говори на тази тема е прекалено лично и може би — болезнено, но се нуждая от помощта ти. Има толкова много неизвестни неща около мен, че вече се страхувам за всяка своя дума или жест — да не извърша нещо погрешно. Колкото повече познания имам, толкова по-малка е вероятността да нараня някого, без да искам. Разбираш ме, нали?

Той кимна с глава.

— Мисля, че нямам нищо против да поговорим. — Какъв ужасен товар носеше момчето. Нищо чудно, че се държеше непрекъснато сериозно.

— Би ли ми казал как разбра?

— От мама.

— Тя ли ти каза? — попита ужасена.

Той кимна за втори път.

— Отначало не й вярвах. Поне докато не я чух да го казва на татко. Караха се заради това, че ни заключваше в гардероба, и мама му каза: „Какво те интересува, щом не е твой син?“ Все още не можех да повярвам, но видях лицето му. Повярва, следователно беше истина.

Замълча, гласът му затрепери.

— Не зная защо го наричам „татко“. Предполагам, че е по-правилно да го споменавам с „чичо Робърт“.

— О, не! Бил е твой баща във всяко едно отношение.

— Но не и след това. После даже не ме погледна.

Моника не можа да се сдържи, сграбчи го в обятията си и го притисна силно. Бедното дете страдаше, без да се оплаква, пренебрегнато от хората, които най-много обичаше. Намрази Моник. От всичко, което тази жена беше направила, най-голямото й престъпление бе да открадне бащата на детето.

Погали го по косата и се зарече, че ще намери начин да компенсира страданията му. Стивън стоеше наежен, но не направи опит да се отскубне. Тя се надяваше, че започваше да й вярва.

— Майка ти е била… в затруднено положение — продължи предпазливо. — И баща ти е имал проблеми, но не мисля, че са искали да те наранят. Животът ги е принудил, а те са били заслепени и не са знаели какво вършат.

— Но мама знаеше.

Не го поправи. Вероятно не грешеше и имаше основания за мъчителните чувства.

— Е, добре, мама е изчезнала и само ако си помислиш, излиза, че си късметлия. Имаш двама татковци, единият е още тук. Дру много те обича. Може би двамата трябва да разисквате този проблем. Най-напред аз ще поговоря с него и ще го подготвя, за да не бъде толкова шокиран…

— Не. — Стивън се дръпна и поклати глава. — Ако чуе от теб, ще се ядоса още повече.

Тъжно наистина, вероятно беше прав. Измина доста време, но съпругът й все още виждаше в нея предишната Моник.

— Освен това искам да му кажа сам — като мъж с мъж.

Неотстъпчив, независим — толкова много приличаше на баща си. Щом настояваше, тя трябваше да се съгласи, но предпочиташе да стои наблизо в случай, че се нуждаеше от подкрепа.

— Много добре — въздъхна. — Но запомни, може и да не съм истинската ти майка, но ще се застъпвам за теб — сега и завинаги.

Прегърна я толкова прочувствено, че щеше да го обиди ако не му отвърнеше със същото.

— Ти си истинската ми майка — заяви й, преди да избяга, — във всяко едно отношение.

Моника се загледа след него — той не грешеше, беше готова да го закриля с див, първичен инстинкт. Беше майка му — истинска лъвица, готова да разкъса всекиго, включително и Моник, ако някой дръзнеше още веднъж да нарани момчето или другите деца.

Дру мислено се извини на Аби и остави чинията си в кухненската мивка. Днес беше капнал от умора и не можеше дори да си измие чинията.

Пресече черния път, изу си ботушите и се изкачи по външната стълба към верандата на втория етаж. Напредваше тихо и бързо с надеждата да не събуди някого. След малко с нетърпение щеше да се хвърли в леглото.

Разкопча ризата си, без да спира, извади я от панталона и я съблече. Зави зад ъгъла и видя, че не е сам. На не повече от три метра Ники стоеше до перилата и се взираше надолу.

— О! — Тя се обърна към него стресната. — Не те чух, бях потънала в мисли.

Съзнаваше ли тя колко ефирна изглеждаше в бялата си памучна рокля, падаща на свободни гънки и сияеща на лунната светлина? Обезпокои се не толкова от призрачната аура около нея, колкото от импулсивното си желание, което го принуди да я доближи. Вече не се чувстваше толкова уморен, както преди няколко мига.

— Нека да отгатна — каза й начумерено, като не си даваше сметка за ефекта, който му беше оказала. — Нещо свързано с липсата на Дарси?

Защо ли й го каза? Имаше нотка на ревност.

— Предполагам. — Сви рамене и се върна към старата си поза.

Съзря колебанието й и наостри уши.

— Подхвърли ми, че щял да се засели наблизо. Възнамерявал да си направи собствена плантация.

— И на мен каза същото.

Преметна ризата си през рамо и я доближи съвсем, искаше да разбере какво толкова интересно имаше там, долу. Нищо, разбира се, вероятно така избягваше погледа му.

Но защо? Виновна ли се чувстваше?

— Предполагам, че не си успял да разговаряш с никого днес. — Изпита го съвсем леко, но му се стори, че беше почти недоловимо, в стила на балните рокли, които тя имаше обичай да носи.

Дали пък не бе чула разговора му с Аби сутринта и сега искаше да разбере мнението му?

— Само със сестра ми — изтърси той.

— О! — отвърна му тя безизразно, почти с разочарование, сякаш очакваше да чуе, че Дру и Дарси са се карали заради нея.

„Не прави така, че да повярвам на Аби — искаше да й изкрещи. — Докажи ми, че си Ники.“ Но смутолеви:

— Сестра ми смята, че ти и Дарси имате любовна връзка.

Спря се навреме. Ако Ники отречеше, нямаше да разсее съмненията му, но ако признаеше, беше готов да убие приятеля си.

Искаше му се да я разтърси цялата. „Ако трябва да правиш любов с някого, защо да не бъде с мен?“

Сякаш беше произнесъл въпроса на глас, тъй като тя се обърна и го прободе с големите си, одухотворени очи.

— Какво има, Дру? Какво не е наред?

— Знаеше какво — изгаряше го треска, която го обземаше все повече, докато загуби и слабия контрол, който имаше върху тялото си. Захвърли ризата си и се спусна да я целува.

Тя му се отдаде с тих стон и със същото желание, каквото имаше винаги. Ръцете й зашариха по голите му гърди, по гърба му и след това го дръпнаха за косата и го приближиха.

Дру изпъшка. Пръстите му се бореха с нощницата й, искаше да я разголи, но цели пластове памучна тъкан възпрепятстваха усилията му. Промърмори клетва, без да отделя устата си от нейната, и свлече роклята й, като изтръгваше копчетата в ненаситното си желание да я съблече и подготви за ласките му.

Тя се освободи и се отблъсна от гърдите му. Очите й бяха големи и уплашени.

— Дру, недей!

— Не ме дразни — изръмжа. — Не можеш да се откажеш точно сега. Не се преструвай, че не ме желаеш толкова, колкото аз.

— Не, искам да кажа „да“, искам те, но не тук. — Погледна над главата му и умолително посочи към спалнята си. — Не можем ли да влезем вътре?

Няколко мига гледаше вторачено отворения прозорец. Спомни си как веднъж Моник му се изсмя на предложението да влязат в стаята с думите, че да правят акта в леглото изглеждало прекалено традиционно и скучно. Беше се променила и за друго. Дали сега тя не искаше да я ухажва и да се отнася с нея като със съпруга?

Нека бъдеше така. Грабна я на ръце и я понесе. Протестът й, ако имаше такъв, беше задушен от устните му.

Положи я на леглото. Тя го обви с ръце и го подтикваше да я обладае, но най-напред трябваше да махне роклята й. Разсъблече я, изглеждаше смутена от голотата си. Винаги се бе перчила със съвършеното си тяло и наслаждавала на властта, която то й даваше над него. Но този път явно бе решила, че необичайната свенливост може да бъде още по-възбуждаща.

Запленен, Дру се отпусна до нея. Въпреки че вече добре познаваше всяка извивка на формите й, сега сякаш я опознаваше за първи път. Тя излъчваше слаб аромат на рози, галенето на тялото й наподобяваше докосването до леха с благоуханни цветове. Топла и щедра, обгърна го с копринена мрежа и запреде нежната си магия около него, докато той забрави целия свят.

Толкова дълго беше копнял за този момент, че му се струваше, че бе чакал цял живот. Искаше да започне бавно, да потъне в чувствата си, но всеки неин тих стон разпалваше вътрешната му треска. Обсипа я с целувки, докато изпадна в безпаметност. Знаеше само, че трябваше да обладае тази жена под него, и то веднага!

Беше топла, влажна и пълна с желание, когато проникваше в нея. Оказа се толкова стегната и гореща, че не би могъл да се спре, дори и ако го беше помолила.

Но тя не го помоли. Стенеше все по-силно, държеше го в прегръдките си, поемаше докосване след докосване, целувка след целувка, докато Дру бе пометен във въртопа на емоциите си така, сякаш бе удавник.

Натрупалите се с годините нужда и копнеж усилваха всяко негово движение. Прегърна я силно, целуваше врата й, лицето й, устните й, потъваше все повече в женската й същност, докато се оказа, че годините на въздържание бяха оставили своя отпечатък — изпразни се преждевременно в нея.

Стана му омразно, освободи се и се пльосна на дюшека. Боже, беше я обладал като животно, като луд. И какво постигна с неистовото си изнасилване? Продължение на рода? Надежда, че ще покълне семето на любовта?

„За това е нужна плодородна почва — помисли си с горчивина той. — А Моник обича единствено себе си.“

— Дру?

Погали го с ръка по гърдите, гласът й беше подрезгавял и чувствен, сякаш молеше за любовно признание.

Все едно му беше ударила плесница. Обзе го тъга от констатацията, че не е станала по-добра от времето, когато се запознаха. За кой ли път тя постигна своето и го използва срещу него. Не удържа на заканите си да не позволява на тази жена да го кара да губи контрол над разсъдъка си.

— Не си прави погрешни изводи от действията ми — обърна се към нея рязко, стана и нахлузи панталоните си. — Дадох ти само това, за което ме молеше, откакто се върнах у дома. Със случилото се между нас… Е, добре, нищо не се е променило.

Тя лежеше, без да мърда. Лунната светлина падаше през отворената врата и правеше тялото й да блести като снежнобял полиран мрамор. Бог да му бъдеше на помощ! Непреодолимо го влечеше да легне пак и да възбуди тялото й.

— Повярвай ми — скара й се вместо това, — няма да се повтори.

Остана безмълвна, придърпа одеялото до брадичката си и се обърна с лице към стената — все едно му беше казала да си върви.

Той излезе, но остана с неприятно, парещо чувство. Съзнаваше, че бърка, задето я обвиняваше безпричинно и немотивирано. Трябваше да търси вината единствено в своите нужди и вътрешни пориви.

Но не го направи. Не можеше. Беше разкъсан между работата си на плантацията, растящите нужди на децата и греховете си от миналото — в никакъв случай не биваше да се влюбва в жена си.

Моник

Април 1864

Взирам се в заключената врата с желание да видя Рейчъл отново, тъй като тя е единствената ми надежда да се измъкна оттук.

Днес Робърт и аз се скарахме страхотно. Отвращава ме, когато е пиян, а за нещастие още веднъж направих грешката да му покажа, че съм недоволна от него. Толкова е ядосан, че се опасявам, че няма никога да ме освободи от тази стая.

За всичко е виновен Стивън. Опако дете, хиляди пъти съм му казвала да не играе с брат си в покоите ми. Днес обаче не ми се подчини от злоба. Хвана ме предизвикателно за ръката, за да ме спре, когато исках да напъхам Андрю в гардероба. Изкрещях му с все сили, но на Стивън не му мигна и окото. Ударих го по лицето с четката си за коса, но не проля дори една сълза.

— Инатлия си като баща си — побеснях. — Дру ми се присмива по същия обиден за мен начин.

— Чичо Дру не ми е баща — изплю в лицето ми.

— Не е ли? Я се погледни в огледалото! Преброй на пръстите си! Какво мислиш означава, че си се родил осем месеца, след като се оженихме с Робърт?

Бях щастлива да видя как съмнението изгрява на лицето му. Но удоволствието ми не трая дълго. Щом вдигнах поглед, съзрях, че Робърт стоеше на прага и ни слушаше, беше величав в своя гняв.

Заповяда на момчето да излезе и започна да се приближава толкова бавно, че сърцето ми имаше време да слезе чак до петите. „Ще ме убие“ — помислих си, но той се олюля, спъна се в табуретката ми за крака и изгуби равновесие. Успокоих се, представляваше непохватно нищожество, пиян глупак.

— Погледни се на какво приличаш — присмях му се. — Дори не можеш да стоиш прав. Безценният ти Стивън е щастливец, че няма да се обръща със „Сър!“ към едно толкова трогателно подобие на мъж.

Тогава се надигна и се приближи. Удари ми такъв шамар, че се намерих на пода.

— Уличница! — изля гнева си. — С родния ми брат ли си ми изневерила?

— Той е повече мъж, отколкото ти би могъл някога да бъдеш — изкрещях му. — А какво е това „повече“ — можеш да се досетиш.

С удоволствие наблюдавах как думите ми го засегнаха и очите му се замъглиха от обида. Не мисля, че някога е изглеждал повече паднал духом.

Но не ми позволи да вкуся от сладостта на победата си. Със злобна усмивка ми съобщи, че отсега нататък ще ям сама в стаята си. Всъщност, нямало да излизам от нея. Само господ знаел чий живот съм щяла още да съсипя, ако ми позволял да изляза на свобода.

Най-напред помислих, че се шегува. Идеята да ме държи затворена ми се стори твърде средновековна и варварска. Но не можех да се съмнявам повече в намеренията му, след като затръшна зад себе си вратата и резето щракна.

Стоях зашеметена. Загубих десет минути в опити да си отворя. Сетих се за прозорците на верандата, но отвън пазеше Джаспър, а другите роби ги заковаваха с дъски.

Най-напред ми идеше да хвърлям и да троша, но преодолях безумната си ярост. Вещите бяха моя собственост и ако трябваше да живея в този затвор, по-добре щеше да бъде да имам удобства. Освен това зная, че рано или късно Рейчъл щеше да дойде при мен. Дори Робърт не беше такова чудовище, че да ми откаже прислуга.

Ах, чувам ключа да се превърта и ето, влиза Рейчъл! От усмивката й разбирам, че всичко е наред.